Определение № 2463 от 12.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4153/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника „Алба Център“ ЕООД срещу въззивно решение № 3908 от 20.06.2025 год., постановено по в. гр. дело № 1360/2025 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІІ-Ж с-в, с което, като е потвърдено решение № 19800 от 04.11.2024 год., постановено по гр. дело № 55022/2022 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 76 с-в /в обжалваната му част/, „Алба Център“ ЕООД е осъдено да заплати на Н. К. Р. по иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие на злополука от 25.05.2022 год., призната за трудова с Разпореждане № 31688 от 01.06.2022 год. на ТП на НОИ – София град, изразили се в болки и страдания в резултат на получена контузия на дясното коляно и дясната подбедрица на ищеца след падане по стълбището по време на работа в сградата на работодателя, наложили оперативна намеса, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на трудовата злополука – 25.05.2022 год. до окончателното й изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че присъденото обезщетение за неимуществени вреди от процесната трудова злополука в размер на 20 000 лв. е необосновано завишено и надхвърля по стойност полагащата се справедлива парична компенсация за конкретните болки и страдания на ищцата. Въззивният съд бил анализирал само част от събраните доказателства делото. Твърденията на ищцата за психически страдания не били доказани. Единственото доказателство, на което въззивният съд бил основал извода си за наличето на болки и страдания при ищцата били показанията на нейния баща, а показанията на останалите свидетели изобщо не били коментирани. Неправилен бил изводът относно продължителността на лечението на ищцата. Не било съобразено, че операцията била извършена на 02.08.2022 год., т.е. около 2 месеца след инцидента. Отделно от това престоят в болницата след извършената интервенция бил 2 дни, което предполагало преценка на лекуващия лекар, че този период е достатъчен за възстановяване. Според представените доказателства ищцата била в отпуск поради временна неработоспособностт 2 дни след инцдента, като след това същата посещавала работното си място и извършвала обичайните си работни дейности. Тя била в отпуск за период от 3 месеца – до 03.09.2022 год., като през този период пълно обездвиждване било необходимо за 14-21 дни. В подобни случаи, според съдебната практика, се присъждало обезщетение от не повече от 6 000 лв. – обикновено в хипотези на счупвания на кости, които водат до значително по-дълъг период на нетрудоспособност, обездвижване с гипс и значително по-трудно възстановяване, съответно наличието на неудобство, болки и страдания в значително по-голям обем и за по дълъг период. Въззивният съд не бил съобразил, че работодателят бил осигурил на своите работници и служители здравословни и безопасни условия на труд, като изпълнил задълженията си по ЗЗБУТ, провел необходимите инструктажи на своите работници и служители и осигурил необходимите средства за спазването им и в този смисъл не можел да носи отговорност за процесната злополука. Същата била настъпила по вина на ищцата, евентуално в резултат на съпричиняване. Стълбите, по които се твърдяло, че е паднала ищцата, били почистени и обезопасени. Работодателят не отговарял за проявената небрежност от страна свой работник или служител – какъвто бил конкретният случай. От друга страна ищцата отговаряла за стриктно следване на установените правила и инструкции, длъжна била да се грижи за здравето и безопасността си в съответствие с квалификациите си и дадените от работодателя инструкции, което задължение й било вменено в длъжностната й характеристика при постъпване на работа и Правилника за организация на дейността и вътрешния трудов ред на „Алба Център“ ООД. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е формулиран следния правен въпрос: При иск с правно основание чл. 200 КТ вр. с чл. 52 ЗЗД следва ли съдът при постановяване на решението да разгледа събраните по делото доказателства в тяхната цялост, както и следва ли определеният размер на присъдено обезщетение да бъде съобразен с установената практика за определен среден размер на обезщетението и към кой момент следва да бъде съобразена като приложима за определяне на размера на обезщетението? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поддържа, че поставеният въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС /цитирана в изложението/, а освен това е от значение за за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответницата по касационната жалба Н. К. Р. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено въз основа на събраните доказателства, а и за безспорно между страните, че ищцата е работила в ответното дружество по силата на трудов договор, като заемала длъжността “оператор, контактен център”. На 25.05.2022 год. ищцата претърпяла злополука по време и по повод на извършвана работа в интерес на ответното дружество – паднала при слизане по стълбите в сградата на дружеството-ответник, вследствие на което получила контузия на дясно коляно и дясна подбедрица. Злополуката била приета за трудова с Разпореждане № 31688 от 01.06.2022 год. на ТП – София град на НОИ. Непосредствено след инцидента пострадалата била откарана до болница от екип на Спешна медицинска помощ, където била прегледана от специалист по ортопедия и травматология, който установил нанесените й травматични увреждания в областта на дясната коленна става. Дадени й били предписания за покой, обезболяване, криотерапия, имобилизация и преглед от специалист след 7 дни. В първите два дни непосредствено след инцидента ищцата се явила на работа, а след това излязла в отпуск поради временна нетрудоспособност. Въз основа на представената по делото медицинска документация и заключението на вещото лице по съдебно-медицинската експертиза, което кредитирал, въззивният съд е счел за доказано, че ищцата претърпяла травма на менискуса на десния си крак, което наложило и извършването на оперативна интервенция. Средният възстановителен период на ищцата бил около 2.5 – 3 месеца, при необходима имобилизация на крайника за период от 14 – 21 дни, характеризиращ се с първоначално интензивни и постепенно отслабващи болки. При ищцата била достигната максималната терапевтична цел на лечението, като възстановяването /около година и половина след инцидента/ било почти пълно, като все още се наблюдавали лек оток, ненапълно възстановена подвижност на ставата и болков синдром. Лекостепенното намаление на обема на движенията при флексия, според вещото лице, било вероятно с постоянен характер, като това се отнасяло и за изпитваните от ищцата болки, чието проявление щяло да се засилва при лошо време и натоварване. Въззивният съд е намерил, че механизма на получената травма и проведените медицински интервенции се потвърждават и от показанията на свидетеля К. Р. Ю. /баща на ищцата/. При преценката на показанията му с оглед събраните по делото доказателства и при съобразяване на указанията в разпоредбата на чл. 172 ГПК, въззивният съд ги е кредитирал като пълни, обективни, последователни и непротиворечиви и въз основа на тях е приел за установено, че ищцата изпитвала постоянни силни болки след инцидента, ползвала шини за обездвижване, които не сваляла и докато спи, тъй като кракът й я болял при сгъване. Тя не можела да се придвижва сама, поради което ползвала патерици – и преди, и след операцията, които взели на заем от приятели. След инцидента отишла в дома на родителите си, за да й помагат с обслужването, като останала там до Нова година. Изпитвала постоянна силна болка, налагало се да лежи, тревожила се дали ще се оправи, страхувала се дали ще се възстанови, тъй като обичала движението и спорта /била бивш спортист/, това я потискало. Ищцата имала нужда от чужда помощ в ежедневието си до около месец след операцията, но майка й продължила да й помагала с къпането и след това. Свидетелят й помагал с придвижването по стълбите, тъй като не можела да се справя сама. Към 28.09.2023 год. /датата, на който бил проведен разпита на свидетеля/ вече нямала нужда от чужда помощ, но изпитвала болки при продължително стоене права, взимала обезболяващи медикаменти. Ищцата успяла да се възстанови психически, но след инцидента се била затворила в себе си, притеснявала се дали ще е както преди. Въззивният съд е приел от правна страна, че ищцата е претърпяла неимуществени вреди от трудовата злополука, които работодателят следва да обезщети. Посочил е, че по отношение размера на претенцията по чл. 200, ал. 1 КТ следва да се приложи правилото, уредено в чл. 52 ЗЗД, а именно – обезщетението за неимуществени вреди да се определи по справедливост. В тази връзка е формирал извода, че в случая справедливото по размер обезщетение, съгласно чл. 52 ЗЗД и дадените указания с ППВС № 4/1968 год., възлиза на 20 000 лв., както е приел и първоинстанционният съд. Изложил е съображения, че този размер на обезщетението съответства на характера и степента на търпените болки и страдания от ищцата; периодът на възстановяване е продължил около 3 месеца, при проведена оперативна интервенция и необходима имобилизация на крайника за период от 14 – 21 дни, като първоначално болките били по интензивни и постепенно са намалявали; макар че ищцата била достигнала максималната терапевтична цел на лечението, като възстановяването й /около година и половина след инцидента/ било почти пълно, била дадена и прогноза за бъдещото й състояние на пострадалата – налице било лекостепенно намаление обема на движенията в травмираната област, което било с постоянен характер, а изпитваните от ищцата болки щели да се засилват при лошо време и натоварване; ищцата била понесла и емоционални тревоги и притеснения във връзка с инцидента и последиците от него. Отчел е също така, че към датата на злополуката ищцата била на 42 години /в трудоспособната възраст/, както и обществено-икономически условия към момента на настъпване на злополуката /2022 год./. Въззивният съд е счел за неоснователни възраженията на ответника за пълно оздравяване и възстановяване на ищцата, както и че не е доказано настъпването на част от твърдените от нея вреди /емоционални тревоги и притеснения/. Намерил е за неоснователно и възражението на ответника за съпричиняване на злополуката от ищцата при проявена груба небрежност, тъй като същата била нарушила правилата за безопасност и инструкциите на работодателя си, не е изпълнила вменените й задължения и не е проявила елементарна грижа и внимание при придвижването си по стълбите. Въззивният съд е посочил, че грубата небрежност се определя като липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Съпричиняването при допусната груба небрежност има своите степени, които в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства, са критериите за намаляване на обезщетението. Преценката за намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на пострадалия. Във всички случаи намаляването на обезщетението следва да отчита реалния принос на увреденото лице в настъпването на вредоносния резултат. Като се е позовал на практиката на ВКС, въззивният съд е приел, че не всяко нарушение на инструкциите за безопасност на труда представлява груба небрежност, а само това нарушение, което е в пряка причинна връзка с увреждането и при което работникът не е положил грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка. Доказателствената тежест за предпоставките по чл. 201, ал. 2 КТ е на работодателя. В случая нямало спор между страните, че ищцата имала задължение да спазва установените от работодателя правила за безопасни условия на труд, за които била инструктирана. По делото, обаче, не било установено, че при извършване на своята дейност по трудова функция ищцата е проявила такава степен на небрежност, която да е основание за намаляване на имуществената отговорност на работодателя. С този мотиви на въззивния съд е потвърдено първоинстанционното решение в обжалваната му част, в която предявеният иск по чл. 200, ал. 1 КТ за обезщетение за неимуществени вреди е уважен за сумата от 20 000 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на трудовата злополука. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Поставеният от касатора въпрос в първата си част е свързан със задълженията на въззивната инстанция, а във втората си част – със значението на съдебната практика по сходни случаи като критерий за размера на обезщетението за неимуществени вреди. Този въпрос е обуславящ за изхода от спора, но не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като е разрешен от въззивния съд в съответствие с установената практика на ВКС, в т.ч. задължителната такава. Въззивният съд дължи излагането на собствени мотиви като втора решаваща инстанция и при действащия ГПК, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция доказателствен материал при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК и излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждането на всички приети доказателства и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното производство и въззивното производство в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Нормата на чл. 272 ГПК предвижда възможност въззивният съд да извърши препращане към мотивите на първоинстанционното решение, но изисква, когато го направи да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора. Препращането към мотивите на първоинстанционния съд не следва да е формално, а във връзка с изложените от въззивния съд мотиви при преценката на доказателствата и направените въз основа на тях правни изводи – ППВС № 1/1953 год., ППВС № 7/1965 год., ППВС № 1/1985 год., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2000 год., ОСГК, т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК, постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 198 от 8.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1619/2013 год., II г. о., ГК, решение № 4 от 18.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3322/2015 год., II г. о., ГК, решение № 98 от 12.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3871/2016 год., III г. о., ГК, решение № 22 от 29.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2113/2016 год., I г. о., ГК, решение № 96 от 03.12.2020 год. на ВКС по гр. дело № 1076/2020 год., II г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др. Според препращащата норма на чл. 212 КТ, обезщетението за неимуществени вреди по чл. 200 КТ се определя от съда по справедливост. В ППВС №4/1968 год. са определени критериите за понятието „справедливост“, като е изяснено, че то не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер; такива обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, вида и периода на речебния и възстановителния процес, възрастта на пострадалия, допълнителното влошаване на здравословното състояние, степента на възстановяване на пострадалия след проведеното лечение, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. /решение № 2 от 27.02.2018 год. на ВКС по гр. дело № 2303/2017 год., III г. о., ГК, решение № 156 от 02.11.2023 год. на ВКС по гр. дело № 3821/2022 год., III г. о., ГК и др./ При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдилищата са длъжни да отчитат конкретните икономически условия към момента на увреждането. Справедливостта още изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществените вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези. Прието е също така, че преценката за сходство е конкретна за всеки отделен случай, но сходството винаги следва да е значително. От друга страна, доколкото размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземет предвид специфичните за него обстоятелства, е допустимо сходно за отделни случаи на непозволено увреждане обстоятелство да има различна тежест при определяне на размера на обезщетенията. Поради това не може да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи /решение № 79 от 09.08.2023 год. на ВКС по гр. дело № 3564/2022 год., IV г. о., ГК, решение № 31 от 27.01.2025 год. на ВКС по гр. дело № 4926/2023 год., III г. о., ГК и др./. В частност при постановяване на решението си въззивният съд е спазил изискването да мотивира решението си – чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като е анализирал всички събрани по делото доказателства, в т. ч. гласните такива /за съответните обстоятелства, за установяването на които е поискано събирането им/ и е обосновал кои факти приема за установени, въз основа на кои доказателства и защо, изяснил е от какво произтича претенцията на ищцата и се е произнесъл по защитните доводи и възражения на страните. При определяне на размера на дължимото на ищцата обезщетение са взети предвид всички установени по делото релевантни обстоятелства, а именно: възрастта на пострадалата; интензитета и продължителността на претърпените болки и страдания; тяхното отражение върху ежедневието и психиката на ищцата; последица от увреждането е лекостепенно намаление на обема движения на десния крак, вероятно с постоянен характер; бъдещите болки, проявими при специфични условия /натоварване и влошаване на времето/; отчетени са и социално-икономическите условия в страната към датата на трудовата злополука. От съдържанието на мотивите към обжалваното решение е видно, че изводите на съда почиват на съвкупна оценка на всички установени по делото факти, а определеният размер на обезщетението, дължимо на ищцата, представлява резултат от преценката на тяхното значение. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд и крайния резултат по делото съставлява довод за неправилност на въззивното решение, който е относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С първите три и петото от цитираните и приложени към изложението на ответника решения /решение № 321 от 26.04.2010 год. на ВКС по гр. дело № 4161/2008 год., ІV г. о., ГК, решение № 227 от 25.10.2016 год. на ВКС по гр. дело № 1405/2016 год., ІV г. о., ГК, решение № 77 от 13.04.2018 год. на ВКС по гр. дело № 2735/2017 год., ІV г. о., ГК, решение № 149 от 13.01.2021 год. на ВКС по гр. дело № 4301/2019 год., ІV г. о., ГК/ действително са присъдени по-ниски по размер обезщетения за неимуществени вреди, но при установяване на други обстоятелства /различно време на настъпване на трудовата злополука и съответно раличен етап на обществено-икономическото развитие и средностатистически стандарт на живот; различни по вид и характер увреждания; намаляване на отговорността на работодателя поради съпричиняване; приспадане на получено от пострадалия обезщетение за временна неработоспособност/. А с решение № 208 от 12.05.2020 год. на ВКС по гр. дело № 4494/2018 год., ІV г. о., ГК е присъдено по-високо по размер обезщетение за неимуществени вреди, но за увреждане, което е по-тежко от процесното и след отчитане на приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат и приспадане на получено от него обезщетение за временна нетрудоспособност. Наличието на съдебна практика по поставения в изложението въпрос изключва приложното поле на основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което касаторът не е и обосновал. Ето защо не са налице претендираните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,