Определение № 5952 от 18.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3061/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „САКСО БГ”ООД [населено място], с[ЕИК], чрез пълномощник адв. С. Б. Б. от АК- Стара Загора, против въззивно решение № 136/11.02.2025 г. постановено по възз. гр. д. № 17/2024 г. по описа на Окръжен съд- Пловдив, в частта му с която е потвърдено решение № 2919/26.06.2023 г. по гр. д. № 6095/2023 г. на Районен съд - Пловдив, в частта с която касаторът е осъден на основание чл. 200 ал. 1 от КТ, да заплати на Ц. Т. Ц.: обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на трудова злополука претърпяна от ищеца на 08.09.2016 г. в размер на 7800 лв. и обезщетение за имуществени вреди, настъпили от същата злополука в размер на 400 лв. /въззивното решение в частта, в която са отхвърлени исковете на Ц.: за обезщетение за неимуществени вреди за разликата до размера от 15 600 лв. и за обезщетение за имуществени вреди за разликата до размера от 800 лв., е влязло в сила/. В касационната жалба се релевират оплаквания за нищожност и недопустимост на обжалваното решение, както и за неговата неправилност, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост касационни основания по чл. 281, т. 1- т. 3 от ГПК. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: 1. „Длъжен ли е съдът, при предявен иск по чл. 200 ал. 1 КТ, да се произнесе по наведено в отговора на исковата молба и в хода на съдебното дирене възражение от ответника но чл. 201 ал. 1 за умишлено причиняване на увреждането /самонараняване на пръстите на лявата ръка на ищеца/. В този случаи работодателят носи ли отговорност за обезвреда на основание чл. 200 ал. 1 КТ, респективно длъжен ли е съдът да изследва наличието и степента на допринасяне от страна на пострадалия на увреждането?“ и 2. „Създадената пречка за разкриването на това обстоятелство и факт от страна на ищеца следва ли да се третира санкционно съобразно правилото на нормата на чл.161 от ГПК?“. По въпросите се твърди, че са разрешени в противоречие с решение № 111/23.07.2020 г. по гр. д. № 2694/2019 г. на ВКС, IV г.о. Релевират се и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 1-во, пр. 2-ро и 3-то ГПК – нищожност, недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по жалбата Ц. Т. Ц. в отговор на касационната жалба излага становище и съображения за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е процесуално недопустима в частта, имаща за предмет въззивното решение по иска за имуществени вреди. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. В случая претенцията по чл. 200 ал. 1 КТ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди е с цена 800 лв., поради което въззивното решение по този иск не подлежи на касационен контрол и касационната жалба в тази й част следва да се остави без разглеждане. В частта по иска с правно основание чл. 200 ал. 1 КТ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да уважи предявения от Ц. Т. Ц. против касатора иск за неимуществени вреди до посочения размер, въззивният съд е приел, че са доказани всички елементи от фактическия състав на чл. 200 ал.1 КТ. Приел е, че по силата на сключен трудов договор от 01.02.2016 г. ищецът заемал длъжност „машинен оператор, дърводелство” при ответника, като съобразно представената по делото длъжностна характеристика му било възложено производството на мебели и дървообработване. Приел е, че на 08.09.2016 г. в предприятие за производство на мебели в [населено място] ливада, общ. Дряново в подготвителен цех за разкрояване на материали, Ц. изпълнявал трудовите си задължения, като е настъпила трудова злополука, в процеса на работа с циркуляр при рязане на детайли от дървен материал, при която Ц. при натиск за освобождаване на заклинен детайл между режещия инструмент /диска/ и отвор в основата на циркуляр, разрязал два пръста на лявата си ръка. Посочил е, че обстоятелството, че ищецът е получил нараняването си в хода на работа с циркуляр за дървени детайли било доказано от разпита на свидетелите А. Т. и Р. В., очевидци на инцидента, като св. Т. ясно посочил, че видял и нокътя на пострадалия в близост до циркуляра, след инцидента. Механизма на трудовата злополука и увреждането на пръстите се потвърждавало и от приетите две съдебно- медицински експертизи, сочещи механизма на причиняване на телесните повреди - пръстите на работника подходили към циркулярния диск надлъжно и това причинило срязването им. С влязло в сила разпореждане № 146/14.11.2016 г. от ТП на НОИ – Стара Загора злополуката /декларирана от работника/ била обявена за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 от КСО. При определяне на размера на обезщетението съдът, въз основа на заключението на СМЕ и събраните писмени доказателства и гласни такива, е съобразил: тежестта на увреждането - в резултат на злополуката работникът получил разрязване на 2- ри и 3- ти пръст от лявата ръка, като при 2- ри пръст раната засегнала дисталната интерфалангиална става, която била частично ампутирана във върховата си част, а на 3-ти пръст липсвал нокът; възстановителния период – според СМЕ лечението е протичало бавно, като ищецът ползвал 164 дни за временна нетрудоспособност; търпените от ищеца болки в областта на травмите - ищецът изпитал силни болки, особено през първата седмица след травмата, а в следващите седмици болката била с бавен изходящ характер; установеното от вещото лице, че раните са зараснали дефинитивно, че малките стави между фалангите на 2- ри пръст са в задоволително състояние проксималната/близката до дланта/ е с възстановен нормален обем свиване и разгъване, а дисталната /интерфалангиална/ става е с леко ограничение на свиването: при норма 70 градуса е възможно до 45 градуса, като това ограничение в амплитудата на тази става не затруднява нормалния захват и мощност на лявата ръка. Отчетено е също, че към момента на личния преглед от вещото лице на ищеца на 07.01.2019 г., функцията на двата травмирани пръста е възстановена, кожните наранявания са зараснали, а нокътните връзки са възстановени. Отчетено е здравословното състояние на ищеца преди злополуката, както и че нетрудоспособността му е била само временна, и че ищецът след протеклия оздравителен процес би могъл да работи. Въззивния състав, отчитайки горепосочените обстоятелства е приел, че като обезщетение за неимуществени вреди следва да се присъди сума в размер на 15 600 лв. Приложил е разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, като е приел, че дължим размер на обезщетението за неимуществени вреди дължимо на ищеца следва да бъде намален на половина, поради установено съпричиняване от страна на работника, в размер на 50 %. Съдът е разгледал и е приел за неоснователно възражението на работодателя по чл.201 ал.1 КТ, за наличие на факти водещи до изключване отговорността на работодателя, поради причиняване на злополуката умишлено от ищеца и в резултат на негово престъпно поведение – самонараняване и симулиране на трудова злополука с цел извличане на имуществена облага от работодателя. Посочено е, че по делото не е установено работникът Ц. Ц. да се е самонаранявал умишлено. В тази насока не били сочени и не били събрани никакви доказателства. Изводите на работодателя – ответник за самонараняване били основани само и единствено на негови „умозаключения“ за това как протича трудовия процес и как е възможно и логично или не да действа един работник в този технологичен процес, като и на твърдения за „престъпния ум и характер на пострадалия работник“. Съдът е възприел и довода на работодателя за допусната от ищеца груба небрежност. Приети са за безспорни обстоятелствата, че ищецът бил запознат с инструкциите за безопасна работа на длъжността, която заемал. Въз основа на заключението на тройната съдебно техническа експертиза е прието, че инцидентът не се дължи на техническа неизправност на машината /циркуляр/, а на проявена небрежност от страна на ищеца. Според вещите лица било невъзможно нараняването на ищеца след изключване на двигателя на машината. В случая травмата настъпила в резултат на нарушени от ищеца основни правила за безопасна работа, изразяващи се в придвижването на лявата му ръка в опасната зона /зоната на рязане/ на циркулярния диск при работа с форматно- разкройващия циркуляр за дърво. С оглед приетия механизъм на настъпване на трудовата злополука, съдът е посочил, че поведението на работника стои в причинния процес, обусловил настъпването й. Експертизата установила обаче и втора причина от значение за настъпване на трудовата злополука - допуснати от работодателя нарушения, свързани с липсата на контрол от страна на прекия ръководител „началник цех“ и „отговорник по безопасни условия на труд. Неизяснен по делото останал и въпроса с какъв точно циркуляр работел ищеца Ц. по време на злополуката: нов и обезопасен с капак или както той обяснил стар и без защитен капак, доколкото от първата СТЕ било установено, че в цеха след настъпилата трудова злополука била извършена реорганизация на работния процес, а също имало и бракувани машини. От протокола за резултатите от извършено разследване на злополуката станала на 08.09.2016 г., било видно, че в ранния етап от разследването на трудовата злополука, работодателя не оказал никакво съдействие на компетентните органи и дори не подписал протокола. При съпоставяне на рисковите фактори от значение за настъпване на трудовата злополука - допуснатите от работодателя нарушения от една страна и неспазване на установените процедури за работа от работника от друга, е прието, че и двата фактора имат приблизително еднаква тежест в причинния процес. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Твърденията на касатора са, че решението е нищожно, тъй като при постановяването му е взел участие небезпристрастен съдебен състав и небезпристрастен съдия докладчик, който не се е отстранил от участие в съдебното производство след поискания му отвод на основание нормата на чл. 22, ал. 1 т. 6 ГПК в последното проведено по делото публично съдебно заседание проведено на 22.01.2025 г. Законът не определя с отделен текст кое съдебно решение е нищожно. По естеството си съдебното решение е едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор. Съдебната практика приема, че нищожно е всяко решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Според задължителното тълкуване, дадено решение № 668/15.11.2010 г. по гр.д. № 1790/2009, на ВКС, І г.о., съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. Атакуваното решение не страда от посочените пороци. Следва да се посочи, че по въпроса за порочността на въззивно съдебно решение, в чието постановяване е участвал съдия, по отношение на когото е налице основание за отвод по чл.22, ал.1, т.6 ГПК, е прието, че наличието на такова основание само по себе си не обуславя дори неправилност на съдебния акт. Съдийското безпристрастие е гаранция за постановяване на правилно решение, тъй като изключва разглеждането на делото и постановяването на решението да бъдат повлияни от каквито и да са странични фактори, които стоят вън от данните по делото и свободното съдийско убеждение при тяхното интерпретиране и прилагане на закона. В този смисъл уреденото в чл.22, ал.1, т.6 ГПК основание за отвод представлява процесуална гаранция, че делото ще бъде разгледано от независим и безпристрастен съд, но пропускът или нарочният отказ на съда да се отстрани от делото сам по себе си не може да обуслови извод за неправилност на постановеното решение, ако постановилият го съд не е нарушил норма, която е съществена за правилността на акта като резултат /решение № 98/30.11.2017 г. по гр.д. № 3899/2016 г. на ВКС, II г.о./. Не е налице и претендираното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК – недопустимост на въззивното решение. Същото е постановено в рамките на предмета на делото. Съгласно постоянната практика на ВКС недопустимо е това решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Така недопустимо е решението, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска; когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, и др. / т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985 г. по гр.д. № 1/1985 г. /. В случая при служебна проверка не се установява да е допуснато подобно нарушение от въззивния състав. Първоначалната искова молба действително е била е нередовна, но констатираните пропуски са били отстранени по указания на съда още в първоинстанционното производство, с нарочна молба депозирана от пълномощника на ищеца / л. 54-57 от делото на РС- Стара Загора/. Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност, обосновано с наличие на конкретно изложени от работодателя - ответник данни за престъпни обстоятелства, извършени от ищеца и направено искане по реда на чл. 229, ал. 1 т. 5 от ГПК, за спиране на въззивното производство до установяването на тези обстоятелства, и съществено нарушение на съдопроизводствените правила от страна на въззивния съд, изразяващи се в недопускане установяването им. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното решение, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице очевидна необоснованост, доколкото от обсъдените в мотивите към решението доказателства следват, по правилата на формалната логика /законът за причинността/, фактическите изводи на въззивния съд. Следва да се посочи, че съгласно практиката на ВКС, основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК е налице, когато при разглеждането на едно гражданско дело се разкрият престъпни обстоятелства, от установяването на които по надлежния ред зависи изходът на гражданския спор /решение № 116/15.05.2013 г. на ВКС по гр.д. № 745/2012 г., IV г.о.; определение № 309/03.07.2019 г. на ВКС по ч.гр.д. № 1984/2019 г., III г.о. и др./. За приложението на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК е нужно съдът, който разглежда гражданскоправния спор, да констатира, че са налице престъпни обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на този спор и че не е възможно тези обстоятелства да се установят в самото гражданско производство. Фактът, че прокуратурата или органите на МВР осъществяват проверка дали е извършено престъпление, сам по себе си не предопределя извод за наличието на процесуална пречка за движение на исковото производство. Това основание за спиране на гражданското производство не е налице и в случаите, когато една от страните по него твърди, че съществуват такива обстоятелства, ако съдът, разглеждащ гражданско правния спор, не е констатирал наличието на обстоятелствата в производството по спора. В процесния случай съдът не е достигнал до извод за извършено престъпление – наличието на престъпни обстоятелства е твърдение на ответника поддържано в процеса, за което нито в първоинстанционното производство, нито във въззивното производство е прието да са събрани доказателства, от които да бъде направен извод за съществуването на такива престъпни обстоятелства. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. По първия въпрос: В задължителната практика на ВКС: ТР № 1/04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и установена непротиворечива практика по чл. 290 ГПК, се приема, че въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея. Изпълнението на посоченото задължение е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Възражение за умишлено причиняване на увреждането е обстоятелство от значение за преценката за изключване на отговорността на работодателя по чл. 201 ал. 1 КТ и съдът е длъжен при предявен иск по чл. 200 ал. 1 КТ да се произнесе по същото, когато е своевременно въведено /решение № 111/23.07.2020 г. по гр. д. № 2694/2019 г. на ВКС, IV г.о./. В решението си въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК - изложил е собствени решаващи мотиви по спора, като пълно и всестранно е обсъдил доводите на страните, като изрично се е произнесъл и по направеното от ответника защитно възражение за умишлено причиняване на увреждането, чрез самонаряване на пръстите на лявата ръка, приемайки същото неоснователно, след анализ и оценка на всички събрани по делото доказателства. Следователно по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с този анализ и оценка на доказателствата, респ. с решаващия извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Вторият въпрос не е релевантен и не формира общо основание за селектиране на касационната жалба /правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК/ по смисъла на тълкуването, дадено с разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Същият е във връзка с първия въпрос и е зададен с оглед твърденията на ответника за наличие на умишлено причиняване на увреждането, като питането е дали създадена пречка за разкриването на последното обстоятелство от страна на ищеца, следва да се третира санкционно съобразно нравилото на нормата на чл.161 от ГПК. Не би могло да се приеме, че с неявяването на ищеца за преглед от вещото лице е създадена подобна пречка, доколкото допуснатата от въззивния съд допълнителна задача към съдебно - медицинската експертиза /в о.с.з. на 15.02.2024 г./ е била свързана само с установяване на настоящото състояние на увредената ръка и пръсти и в каква степен са възстановени функциите им: движение и захват – в пълен или в ограничен обем /обстоятелства, за които по делото са събрани доказателства с оглед заключението на допълнителната съдебномедицинска експертиза, извършена след личен преглед на ищеца/. Релевантно за приложението на чл. 161 ГПК е само онова целенасочено неправомерно процесуално поведение на задължената страна към създаването на пречки за събиране на допуснато от съда и необходимо за спора доказателство. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението по предявения иск по чл. 200 ал.1 от КТ за обезщетение за неимуществени вреди в обжалваната му част. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.