Определение № 450 от 02.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4778/2021 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото И. К. Н. срещу решение № 117/09.08.2021 г., постановено по въззивно гр. дело № 204/2021 г. на Разградския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 40/28.05.2021 г. по гр. дело № 546/2020 г. на Исперихския районен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу „Водоснабдяване и канализация“ ООД – [населено място], искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ за признаване за незаконно дисциплинарното уволнение на касатора-ищец и отмяна на издадената заповед за уволнение, за възстановяване на ищеца на предишната работа и за осъждане на ответника да му заплати обезщетение за времето, през което е останал без работа поради уволнението, считано от 08.07.2020 г., за не повече от шест месеца, в размер 3 960 лв. (660 лв. х 6 месеца), ведно със законната лихва от 02.09.2020 г. до изплащането на сумата. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради съществени нарушения на процесуалните правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя-ищец И. Н., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) относно задълженията на съда по чл. 235, ал. 2 от ГПК да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и по чл. 236, ал. 2 от ГПК – да изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, фактическите констатации и правните изводи, както и при постановяване на решението си да обсъди и извърши преценка на всички доказателства и доказателствени средства; 2) длъжен ли е работодателят в искането си за писмени обяснения да посочи всички обективни и субективни елементи на изпълнителното деяние, за което образува дисциплинарното производство, подчинено ли е то на някакви правила или е достатъчно работникът да е разполагал с възможност да даде обясненията си, след като се е ориентирал в обстоятелствата; и 3) достатъчно ли е да се приемат за доказани извършените нарушения от работника единствено и само въз основа на поисканите обяснения, свързани с твърдения за жалби от абонати и негово бездействие, без да са доказани извършените нарушения, или е необходимо да бъде извършена проверка, с резултатите от която да бъде запознат уволненият работник, за да има възможност да възрази и да се защити; следва ли уволненият работник да се счита запознат с вменените му нарушения единствено и само от искането за даване на обяснения. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по тези въпроси въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, а именно: по първия въпрос – с решение № 214/10.04.2009 г. по гр. дело № 6466/2007 г. на II-ро гр. отд., определение № 644/14.07.2014 г. по търг. дело № 2857/2013 г. на I-во търг. отд. и определение № 318/21.04.2021 г. по гр. дело № 650/2021 г. на IV-то гр. отд.; по втория въпрос – с решение № 60159/11.06.2021 г. по гр. дело № 3927/2020 г. на IV-то гр. отд. и по третия въпрос – с решение № 198/02.10.2019 г. по гр. дело № 1480/2019 г. на IV-то гр. отд. В касационната жалба се сочи и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, но съображения за наличието на това основание не са изложени, а вместо това са наведени общите оплаквания на касатора за неправилност по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответното „Водоснабдяване и канализация“ ООД – [населено място], в отговора си на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Съдът намира, че няма основания за допускане на касационното обжалване. Първото сочено от касатора, решение № 214/10.04.2009 г. по гр. дело № 6466/2007 г. на II-ро гр. отд. на ВКС е постановено по реда на § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК, във вр. с чл. 218а, ал. 1, б. „а“ от ГПК от 1952 г. (отм.), поради което в мотивите към него не се съдържа тълкуване на разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, във връзка с които е поставен първият процесуалноправен въпрос, а е дадено тълкуване на разпоредбата на чл. 188, ал. 2 от ГПК от 1952 г. (отм.). Доколкото обаче последната е идентична по съдържание с чл. 235, ал. 2 от ГПК, съдът счита, че приетото в това решение на ВКС дава отговор на част от този въпрос, а именно: Съдът следва да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона; следователно, решението може да бъде основано на предположение (презумпция) само ако такова е изрично установено в правна норма, приложима по делото. Посочените от жалбоподателя, определение № 644/14.07.2014 г. по търг. дело № 2857/2013 г. на I-во търг. отд. и определение № 318/21.04.2021 г. по гр. дело № 650/2021 г. на IV-то гр. отд. на ВКС са постановени по реда на чл. 288 от ГПК и с тях единствено е допуснато касационно обжалване на въззивни решения, поради което тези определения не формират практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Поради това настоящият съдебен състав не ги обсъжда, но взема предвид решенията на ВКС, постановени по същите дела, а именно – решение № 261/05.06.2015 г. по търг. дело № 2857/2013 г. на I-во търг. отд. и решение № 60242/04.11.2021 г. по гр. дело № 650/2021 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, с които е дадено разрешение на първия процесуалноправен въпрос, формулиран от страна на касатора. В последното решение е прието следното: „Задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението – изискване, заложено в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК и съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. Изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса.“. В същия смисъл е и разрешението, възприето в решение № 261/05.06.2015 г. по търг. дело № 2857/2013 г. на I-во търг. отд. на ВКС, както и изобщо – трайната и последователна практика на ВКС, включително задължителната такава, обективирана в т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Настоящият състав на ВКС намира, че постановявайки обжалваното решение, въззивният съд по никакъв начин не се отклонил от тази константна практика на ВКС. В мотивите към решението си окръжният съд е посочил оплакванията и доводите, наведени с въззивната жалба на ищеца; становището по нея, дадено с отговора ѝ от ответника; изложените в исковата молба твърдения и доводи, на които се основават предявените искове за защита срещу незаконно уволнение; становището, твърденията и възраженията, направени с отговора на исковата молба. По-натам въззивният съд е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност всички относими към правния спор писмени доказателства, свидетелските показания и заключението на вещото лице по делото, като въз основа на тяхната съвкупна преценка е посочил кои правнорелевантни факти приема за установени по делото и кои твърдени от страните обстоятелства за недоказани. Въз основа на така установеното от фактическа страна, въззивният съд е извел правните си изводи по съществото на спора, основавайки ги на приложимите материалноправни норми и процесуални разпоредби, като е обсъдил и е дал отговор – именно в качеството си на инстанция по съществото на спора, на всички правни доводи, възражения и оплаквания на страните. С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира, че не е налице поддържаното от страна на касатора, противоречие между обжалваното въззивно решение и практиката на ВКС по първия процесуалноправен въпрос, респ. – не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по този въпрос. В тази връзка следва да се отбележи и че съгласно разясненията, дадени с т. 1 и т. 2 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – касационните оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, след като не е установено противоречие между въззивното решение и практиката на ВКС. С посоченото от жалбоподателя, решение № 60159/11.06.2021 г. по гр. дело № 3927/2020 г. на IV-то гр. отд. на ВКС е дадено следното разрешение на втория материалноправен въпрос: „В искането на обяснения работодателят не е длъжен да посочи всички обективни и субективни елементи на изпълнителното деяние. Както в искането на обяснения, така и в заповедта за налагане на дисциплинарното наказание е достатъчно нарушението на трудовата дисциплина да бъде посочено по разбираем за работника начин. Искането и вземането на устни или писмени обяснения от работника не е подчинено на никакви формални изисквания, но е достатъчно работникът да е разполагал с възможност да даде обясненията си, след като се е ориентирал в обстоятелствата.“ В същия смисъл е приетото и в другото посочено от касатора – решение № 198/02.10.2019 г. по гр. дело № 1480/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, в което е разяснено и следното: „КТ не урежда производството по налагане на дисциплинарни наказания като динамичен фактически състав. За да бъде упражнено надлежно потестативното право на работодателя да прекрати трудовото правоотношение с едностранно изявление без предизвестие, той не е длъжен да уведоми работника за „висящото дисциплинарно производство“, нито да му съобщи какво дисциплинарно наказание може да му бъде наложено. Необходимо и достатъчно за изпълнението на чл. 193 от КТ е преди налагане на наказанието работодателят да поиска по разбираем за работника или служителя начин обяснения за действията или бездействията, които счита за нарушения на трудовите му задължения.“ В същия смисъл е и константната практика на ВКС по приложението на чл. 193 от КТ. По настоящото дело, въз основа на съвкупната преценка на относимите писмени доказателства (доклад на заместник-управителя на ответното дружество В. Д., искането за обяснения, дадените такива от ищеца) и показанията на свидетелите Г. В. и Т. А., въззивният съд е установил, че след получени сигнали от абонати и извършена от свидетеля А. проверка на работата на ищеца като инкасатор на водомери, е бил съставен доклада на заместник-управителя Д., в който подробно са посочени множеството нарушения на ищеца. Свидетелката В. е връчила на ищеца препис от доклада заедно с писменото искане за обяснения. Ищецът е дал писмени обяснения съобразно изложеното в доклада, като в тях не е сочил за него да е налице неяснота по отношение на обстоятелствата, за които му се искат обясненията. В заповедта за дисциплинарното уволнение на ищеца, извършените от него нарушения са описани в пет пункта, съобразно доклада и препращайки към него. При така установените обстоятелства, въззивният съд е намерил за неоснователен довода на ищеца за приложение разпоредбата на чл. 193, ал. 2 от КТ (отмяна на дисциплинарното уволнение, без съдът да разглежда спора по същество), като е споделил извода и на първата инстанция, че искането за обяснения е направено по разбираем за ищеца начин, който не е възразил относно яснотата му, а е дал подробни обяснения. Настоящият съдебен състав намира, че с така приетото в обжалваното въззивно решение, и вторият материалноправен въпрос, формулиран от страна на жалбоподателя, е разрешен от окръжния съд не в противоречие, а в пълно съответствие с практиката на ВКС, респ. – по отношение и на този въпрос не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Третият правен въпрос, съдържащ два подвъпроса, първият от които с две алтернативи, е значително неясно и вътрешно-противоречиво формулиран от страна на касатора. Съдът намира, че вторият подвъпрос (следва ли уволненият работник да се счита запознат с вменените му нарушения единствено и само от искането за даване на обяснения) не е от обуславящо значение за правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и е без значение за изхода на спора по делото, тъй като видно от изложеното по-горе, касаторът-ищец е бил запознат с вменените му дисциплинарни нарушения, не „единствено и само от искането за даване на обяснения“, а и от връчения му заедно с това искане доклад на заместник-управителя, като жалбоподателят е могъл да се запознае и със съдържанието на заповедта за дисциплинарното му уволнение, но не е направил това, тъй като по делото е установено, че същата му е връчена при отказ от негова страна да я получи. Подобно е положението и с първия подвъпрос. Съдът е приел за доказани извършените от касатора дисциплинарни нарушения, не „единствено и само въз основа на поисканите обяснения“ (от каквато постановка изхожда първата алтернатива на този подвъпрос), а въз основа на съвкупна преценка на всички относими гласни и писмени доказателства по делото – доклада на заместник-управителя и показанията на свидетелите Бюлтен М., Левент Р. и Т. А., които са обсъдени наред с дадените от ищеца писмени обяснения. От друга страна (както стана ясно от изложеното по-горе) докладът на заместник-управителя е бил изготвен въз основа на проверката, извършена от свидетеля А., като касаторът е бил запознат с този доклад, респ. – имал е възможност да възрази и да се защити както с писмените си обяснения пред работодателя, така и в исковото производство пред съда. Следователно, първият подвъпрос и в двете му алтернативи, също нито е обуславящ изводите на въззивния съд в обжалваното решение, нито е от значение за изхода на материалноправния спор по делото. При това положение третият правен въпрос, формулиран от страна на касатора, като цяло не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл – също задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Това основание за допускане на касационно обжалване съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. В случая (както вече беше отбелязано) касаторът не сочи такива видимо тежки пороци на обжалваното въззивно решение, а твърди очевидна неправилност на същото, единствено предвид изложените в касационната му жалба, общи оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 от ГПК. В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съдът намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение