Определение № 129 от 15.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1535/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Космос Енерджи” ЕООД, чрез адв. Ем. Л.-Т. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 181/31.03.2025 г., постановено по в. т. д. № 4/2025 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 9 с-в, с което след частично потвърждаване и отмяна на решение № 1680/03.12.2024 г., постановено по т. д. № 1818/2024 г. по описа на СГС, ТО, VI-21 с-в, е признато за установено, че подлежат на удовлетворяване от масата на несъстоятелността на „Корпоративна търговска банка АД (н.) с поредност по чл. 94, ал. 1, т. 8 ЗБН вземанията на „Космос Енерджи” ЕООД, представляващи присъдени с влезли в сила съдебни актове съдебни разноски в общ размер на 217588,97 лв. от които 115558,97 лв. - за въззивното производство по т. д. № 3323/2018 г. на САС, и 102000 лв. - за касационното производство по т. д. № 1196/2023 г. на ВКС. Като необжалвано въззивното решение е влязло в сила в частта, в която е признато за установено, че по възражение по чл. 66, ал. 6 ЗБН на „Космос Енерджи” ЕООД срещу решение, удостоверено в писмо с изх. № 754/09.07.2024 г. на синдиците на „Корпоративна търговска банка” АД, че вземанията на „Космос Енерджи” ЕООД за присъдени с влезли в сила съдебни актове разноски в общ размер на 217588,97 лв., от които 115558,97 лв. - за въззивното производство по т. д. № 3323/2018 г. на САС, и 102000 лв. - разноски за касационното производство по т. д. № 1196/2023 г. на ВКС, подлежат на удовлетворяване от масата на несъстоятелността на „Корпоративна търговска банка” АД (н.). Касаторът поддържа, че в обжалваната част въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като при установяване на поредността, в която процесните съдебни разноски следва да бъдат удовлетворени от масата на несъстоятелността на несъстоятелната банка, апелативният съд неправилно е приложил материалния закон, като не е изяснил действителната нормативна воля на законодателя при извършеното систематично тълкуване на правните норми, уредени в чл. 54, т. 3 ЗБН, чл. 4, ал. 1 и ал. 3 ЗБН, чл. 59, ал. 7 ЗБН и чл. 94, ал. 1, т. 3 ЗБН. Счита, че въззивният съд е допуснал и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като не е обсъдил релевираните в отговора на въззивната жалба правни доводи за правилност на обжалваното първоинстанционно решение. Касаторът оспорва въззивното решение и в частта, в която в негова тежест са присъдени съдебни разноски в размер на сумата от 4351,76 лв., сторени пред апелативния съд, но в тази част по своето правно естество касационната жалба представлява молба по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на въззивното решение в частта му за разноските, по която функционално компетентен да се произнесе е въззивният съд. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на решението, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички наведени от страните и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения?”; 2. „Характерът на въззивното производство предполага ли задължение на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като обсъди всички въведени от страните доводи, възражения и твърдения, включително тези по приложимото по спора право?”; 3. „Въззивният съд длъжен ли е да извърши анализ на всички поддържани от страните доводи и твърдения, свързани със защитните им тези в процеса, да обсъди поддържаните от тях доводи и възражения и след като изгради свои собствени фактически и правни констатации, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран?” (по тези процесуалноправни въпроси се твърди противоречие с постановките на ППВС № 7/27.12.1965 г.; ТР № 1/04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 на ОСГТК на ВКС; решение № 222/27.03.2018 г. на ВКС по т. д. № 505/2017 г., II т. о.; Решение № 212/01.02.2012 г. на ВКС по т. д. №1106/2010 г., II т. о.; решение № 17/23.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 811/2012 г., II т. о.; решение № 136/06.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 2483/2014 г. II т. о.; решение № 161/04.10.2016 г. на ВКС по т. д. № 2220/2015 г. II т. о.; решение № 94/13.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 3768/2014 г., II т. о.; решение № 180/11.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 1618/2014 г., ТК, II т. о. и решение № 111/03.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 1544/2014 г., II т. о.); 4. „С каква поредност следва да бъдат приемани вземанията за присъдени разноски в полза на ответниците в производствата по отменителни искове по чл. 59, ал. 3 и ал. 5 ЗБН - по чл. 94, ал. 1, т. 3 ЗБН като разноски по несъстоятелността или по чл. 94, ал. 1, т. 8 ЗБН (всички останали вземания, които не отговарят на условията по т. 11-15 на чл. 94, ал. 1 ЗБН)?”; 5. „Съставляват ли присъдените с влязло в сила съдебно решение разноски на ответниците в производства по отменителни искове с правно основание по чл. 59, ал. 3 и ал. 5 ЗБН „разноски по несъстоятелността” по смисъла на чл. 54, т. 3 ЗБН (разходи за попълване, опазване, управление, оценяване и разпределяне на масата на несъстоятелността)?”; 6. „Под „разходи за попълване на масата по несъстоятелността” по смисъла на чл. 54, т. 3 ЗБН само разходите на синдика на обявената в несъстоятелност банка ли се имат предвид или и разходите на насрещната страна за участие в производството, присъдени с влязло в сила съдебно решение?”; 7. „Присъдените с влязло в сила съдебно решение в полза на ответниците в производствата по отменителни искове по чл. 59, ал. 3 и ал. 5 ЗБН следва ли да се приемат за „направени по реда и при условията на този закон” по смисъла на чл. 4, ал. 1 ЗБН?” и 8. „Доколкото редът за внасяне на държавната такса в производствата по отменителни искове по чл. 59, ал. 3 и ал. 5 ЗБН е специален и е уреден в разпоредбата на чл. 59, ал. 7 ЗБН (само синдика е освободен от предварително внасяне на държавна такса, но не и насрещната страна в производствата), следва ли да се приеме, че използвания в чл. 59, ал. 7 ЗБН израз „държавната такса се събира от масата на несъстоятелността” означава, че внесената от ответниците държавна такса по делата има характер на „разноски по несъстоятелността” по смисъла на чл. 54, т. 3 ЗБН?” (касаторът счита, че отговорът на поставените от т. 4 до т. 8 процесуалноправни и материалноправни въпрос ще допринесе както за точното прилагане на закона, така и за развитие на правото). Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, апелативният съд е приел за установено, че с решение № 664/22.04.2015 г. по т. д. № 7549/2014 г. по описа на СГС е открито производство по несъстоятелност на банката, като синдиците са предявили срещу „Космос Енерджи” ЕООД искове по чл. 59, ал. 2, ал. 3 и ал. 5 ЗБН. Те са били отхвърлени с влязло в сила съдебно решение по т. д. № 3323/2018 г. на САС, като във въззивното и касационното производство по т. д. № 1196/2023 г. по описа на ВКС на „Космос Енерджи ЕООД са присъдени разноски в общ размер на 217588,97 лв., от които 115558,97 лв. - държавна такса за въззивното производство и 102000 лв. - разноски пред ВКС. Носителят на тези парични вземания е поискал тези разноски да бъдат включени в следваща сметка за разпределение, евентуално в списъка с приети вземания, но е получил отказ от синдиците, поради което срещу него той е подал възражението, което е предмет на разглеждане в настоящото съдебно производство. При така приетите за изяснени правнорелевантни факти въззивният съд е обосновал правното съждение, че обжалваното решение, с което е допълнен списъка, следва да бъде отменено в частта му, в която е прието, че вземането на „Космос Енерджи” ЕООД за присъдени с влезли в сила съдебни актове разноски в общ размер на 217588,97 лв. подлежи на удовлетворяване от масата на несъстоятелността на несъстоятелната банка с поредност по чл. 94, ал. 1, т. 3 ЗБН, като бъде е постановил поредността за удовлетворяване на вземането да е по чл. 94, ал. 1, т. 8 ЗБН. Позовавайки се на правното разрешение в определение № 67/15.02.2022 г. на ВКС по ч. т. д № 1212/15.02.2022 г., апелативният съд е приел, че страните в производствата по исковете за попълване на масата на несъстоятелността, за които са присъдени разноски, не следва да бъдат поставени в по-неблагоприятно положение от страните в останалите производства, обусловени от образуваното производство по банкова несъстоятелност. Забрана за включване в списъка на приетите вземания на разноските, присъдени в производствата по исковете за попълване на масата на несъстоятелността, не може да се изведе и от разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от ЗБН. Тази правна норма установява общия принцип, че масата на несъстоятелността служи за удовлетворяване на всички кредитори на банката по търговски и нетърговски вземания, възникнали до датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност за банката, както и на кредиторите по вземания, свързани с направени при условията и по реда на този закон разноските по несъстоятелността. Същевременно с чл. 94, ал. 1, т. 7 ЗБН в кръга на подлежащите на удовлетворяване вземания се включват и други притезания, възникнали след датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност за банката, а именно текущи публичноправни вземания на държавата и общините, като данъци, мита, такси и други. Разпоредбата на чл. 102 ЗБН предписва, че и вземанията под отлагателно условие се включват в сметката за разпределение и се удовлетворяват по реда на чл. 725 ТЗ. Следователно, в чл. 4 ЗБН не са уредени изчерпателно всички изключения от общото правило, че масата на несъстоятелността е предназначена за удовлетворяване на вземания, възникнали до датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност за банката. Възможността да бъдат удовлетворявани вземания, свързани с развитието на производството - разноските по несъстоятелност и текущите, публичноправни вземания на държавата и общините, които могат да бъдат и спорни по размер, налага по аргумент от по-силното основание, че безспорните по размер вземания за разноски, присъдени в съдебните производства, обусловени от производството по несъстоятелност, също подлежат на удовлетворяване от масата на несъстоятелността. От друга страна, случаите, при които страните по делата не заплащат предварително или не дължат държавна такса за участие в делото, както и в които са освободени от заплащане на разноски, се уреждат изрично в закона. След като липсва изрична разпоредба, освобождаваща банката-длъжник в производство по банкова несъстоятелност от заплащане на разноски в производствата по отменителните и преферентните искове за попълване на масата на несъстоятелността, недопустимо е този правен резултат да се постигне чрез забрана за ответниците по посочените искове, в чиято полза са присъдени разноски, да ги предявят в производството по несъстоятелност. Съгласно чл. 71, ал. 1 ЗБН синдикът е длъжен да допълни списъка по чл. 67, ал. 2 ЗБН с вземанията, установени с решение по чл. 65, ал. 2 или по чл. 68, ал. 3 ЗБН, какт о и с вземанията, които са предмет на решение по чл. 20, ал. 4 ЗБН, ако с решението се признава претендираното от кредитора вземана към банката. Апелативният съд е изяснил, че отговорността за разноски е последица от разрешаването на материалноправния спор, поради което присъдените в тези производства разноски се подчиняват на режима на главното вземане и също подлежат на удовлетворяване от масата на несъстоятелността по реда на ЗБН. Счел е обаче, че неправилно първоинстанционният съд е определил поредността на удовлетворяване на процесните вземания, като е изложил следните правни съображения: съгласно чл. 94, ал. 1, т. 3 ЗБН при извършване на разпределение на осребреното имущество следните вземания се удовлетворяват в един ред: разноските по несъстоятелността, както и разноски на Централната банка, Министерството на финансите, Фонда за преструктуриране на банките и Фонда за преструктуриране на инвестиционните посредници във връзка с действия по преструктуриране по Закона за възстановяване и преструктуриране на кредитни институции и инвестиционни посредници. Обосновал е правното съждение, че процесните съдебни разноски не представляват разноски по несъстоятелността, тъй като те не са включени сред лимитативно изброените в разпоредбата на чл. 54 ЗБН притезания, насочени към обезпечаване на развитието на откритото производство по несъстоятелност, поради което те следва да бъдат включени в списъка по реда на чл. 94, ал. 1, т. 8 ЗБН. Изяснил е, че разпоредбата на чл. 54, т. 3 ЗБН е достатъчно конкретна, поради което не може да се извърши разширително тълкуване на тази правна норма в смисъла, поддържан от „Космос Енерджи” ЕООД. При така изяснените правни доводи апелативният съд е достигнал до правния извод, че релевантното вземане, притежавано от въззиваемото дружество, трябва да бъде включено в списъка на приетите вземания, като то следва да бъде удовлетворено в поредността по чл. 94, ал. 1, т. 8 ЗБН, а не по реда на чл. 94, ал. 1, т. 3 ЗБН. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Обобщени първите три процесуалноправни въпроса са от значение за установяване на действителните правнорелевантни обстоятелства по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото годни доказателствени средства (съобразно тяхната действителна доказателствена сила) и при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивната жалба и нейния писмен отговор. Именно вследствие на тази мисловна логическа дейност въззивният съд трябва да подведе приетите от него за установени по делото факти под диспозицията на приложимата материалноправна норма, за да реши правилно правния спор, предмет на исковото производство. Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивната жалба и неговия писмен отговор правни доводи за неправилност, респ. за правилност на първоинстанционното решение поради необоснованост и неправилно приложение на материалния закон. Повдигнатият пред въззивния съд спор е бил изцяло правен, а не по фактите, а именно дали процесните вземания, възникнали след откриване на производството по банкова несъстоятелност, и представляващи съдебни разноски по предявен иск за попълване на масата на несъстоятелността (по отхвърлен иск, предявен от банката срещу „Космос Енерджи” ЕООД с правно основание чл. 59, ал. 2, ал. 3 и ал. 5 ЗБН), подлежат на приемане в това производство, респ. в каква поредност следва да бъдат удовлетворени – по реда на чл. 94, ал. 1, т. 3 ЗБН или с ред на удовлетворяване по чл. 94, ал. 1, т. 8 ЗБН. След като е достигнал до правния извод, че процесните вземания подлежат на приемане в производството по несъстоятелността, въззивният съд, позовавайки се на формирана по чл. 274, ал. 3 ГПК съдебна практика с определение № 67/15.02.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 1212/2021 г., I т. о., е счел, че процесните съдебни разноски не представляват разноски по несъстоятелността, тъй като те не са включени сред лимитативно изброените в разпоредбата на чл. 54 ЗБН притезания, насочени към обезпечаване на развитието на откритото производство по несъстоятелност, поради което те не следва да бъдат включени в списъка по реда на чл. 94, ал. 1, т. 3 ЗБН. Изяснил е, че разпоредбата на чл. 54, т. 3 ЗБН е достатъчно конкретна, поради което не може да се извърши разширително тълкуване на тази правна норма в смисъла, поддържан от „Космос Енерджи” ЕООД. Следователно, релевантното вземане, притежавано от въззиваемото дружество, трябва да бъде включено в списъка на приетите вземания с поредност на удовлетворяване по чл. 94, ал. 1, т. 8 ЗБН, а не по реда на чл. 94, ал. 1, т. 3 ЗБН. Обстоятелството, че въззивният съд е обосновал своето правно съждение въз основа на правните разрешения в съдебен акт на ВКС по сходен казус, като ги я възпроизвел в своите мотиви, представлява същинска решаваща правосъдна дейност, като чрез този юридически подход се достига до еднообразно прилагане на обективното материално право. В този смисъл, не е доказана специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – то е постановено не в противоречие, а в съзвучие с практиката на ВКС, вкл. и тази, която е посочена от касатора. Касационно обжалване на въззивното решение не трябва да се допуска и на уреденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК основание (по поставените последни пет материалноправни въпроса; от т. 4 до т. 8, вкл.), тъй като правната норма, уредена в чл. 54, т. 3 ЗБН, във вр. с чл. 94, ал. 1, т. 3 и т. 8 ЗБН, уреждаща поредността за удовлетворяване на разноските по несъстоятелността, е ясна и безпротиворечива, като тя е била предмет на правен анализ в постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 67/15.02.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 1212/2021 г., I т. о., на чиито правни разрешения се е позовал и апелативният съд. Именно в правната норма на чл. 54, т. 3 ЗБН е уредено правилото, че разноски по несъстоятелността са разходите за попълване, опазване, управление, оценяване и разпределяне на масата на несъстоятелността, т.е. това са извършените в производството по несъстоятелност разходи за попълване на имуществени права в масата на несъстоятелността, за съхранението на включените в нея активи, за тяхното осребряване и разпределянето на осребрената и събраната сума за справедливо удовлетворяване на кредиторите на несъстоятелността съобразно техните субективни права и привилегии, съгласно които се определя поредността на удовлетворяване на кредиторите на несъстоятелността. В този смисъл, съдебните разноски на ответниците по отхвърлени искове, предявени от несъстоятелната банка, за попълване на масата на несъстоятелността не са разноски по несъстоятелността по смисъла на чл. 54, т. 3 ЗБН, поради което те се удовлетворяват привилегировано, но не по реда на чл. 94, ал. 1, т. 3 ЗБН, а с поредност на удовлетворяване по чл. 94, ал. 1, т. 8 ЗБН. Като въззивният съд е достигнал до този правен извод, вкл. и чрез позоваване на вече формирана съдебна практика на ВКС, произнасянето по тези въпроси от настоящия състав на ВКС не би допринесло за промяна на създадената съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването на тези правни норми, респ. за развитие на правото. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд