Определение № 3262 от 26.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5179/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. И. Г., чрез адв. К. У., срещу решение № 289 от 11.08.2023 г. по в. гр. дело № 388/2023 г. на Окръжен съд – Пазарджик, с което се потвърждава решението от 15.05.2023 г. по гр. д. № 1133/2022 г. на Районен съд Пазарджик.

В проведеното производство по трудов спор са отхвърлени предявените от касатора искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ за признаване за незаконно и отмяна на дисциплинарното й уволнение, извършено със заповед № 312з-400/08.02.2022 г. на старши комисар П. С. Ш. – директор II степен на Областна дирекция на МВР - Пазарджик, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „системен оператор“ в РУ Септември, както и за заплащане на обезщетение за оставане без работа.

В исковата молба ищцата е поддържала незаконосъобразност на уволнението поради това, че направените констатации на базата на извършена проверка в края на 2021 г. на работата й са необективни, а формираните от тях изводи са неправилни и грешни. Оспорила е извършването на вмененото й нарушение. Твърди, че не е запозната с реглментиращите дейността й документи – заповед № 312з-849/18.03.2019 г. за определяне на длъжностните лица от Областна дирекция на МВР – Пазарджик за администратори и потребители на е-услуга с контролиран достъп „Приемане на актове, от които произтича публично вземане на външни взискатели“ и Указание с рег. № 8121р-4872/14.03.2019 г. за присъединяване на МВР към електронната услуга на НАП за електронно представяне на актове, с които е установено публично вземане в РУ – Септември при ОДМВР - Пазарджик и поради тази причина няма как да е налице виновно неизпълнение на задълженията, които са й вменени с тях. Поради горепосоченето счита, че не е извършила нарушение на трудовата дисциплина и наложеното й дисциплинарно наказание „уволнение“ се явява неоснователно и неправилно.

При разглеждане на делото съдебните инстанции са приели за безспорно установено, че страните са били в трудово правоотношение, по валидно сключен трудов договор. Дисциплинарното наказание е наложено на основание чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ поради системни нарушения на трудовата дисциплина, а именно неизпълнение на законните нареждания на работодателя и неизпълнение на конкретни трудови задължения. Прието е за установено, че ищцата пряко е нарушила служебните си задължения като: в РУ – Септември при ОДМВР – Пазарджик, чрез квалифициран електронен подпис в периода от 18.03.2019 г. до 08.02.2022 г., при изрично възложени задължения, с неизпращането на подготвените файлове за НАП за събиране на вземанията е погасила възможността за заплащане на дължимите глоби и възможността за предприемане на принудителни действия за събиране от НАП на 291 бр. влезли в сила наказателни постановления.

Във връзка с оплакванията на ищцата, че не е налице виновно неизпълнение на трудовите й задължения, съдът е посочил, че нарушението е виновно, не е установено да се дължи на обективна причина,нито на пропуски в организацията на работодателя, довели до неизпълнението им. Първата инстанция е приела, че неизпълнението на законните нареждания на работодателя е установено по делото и в този смисъл извършеното деяние попада в хипотезата на чл. 187,ал.1,т.7 КТ. Дисциплинарното наказание е наложено в законоустановения срок, служителят е дал обяснения, заповедта е мотивирана,а наложеното наказание съответства на тежестта на извършените нарушения.

На свой ред въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е постановено при подробно, пълно и обосновано обсъждане на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, както и на заключението на вещото лице, които намира за правилно анализирани. Изложени са конкретни съображения за неоснователност на доводите на ищцата за неизвършване на вменените нарушения на трудовата дисциплина, както и за несъответствие на наложеното наказание с тежестта на извършените нарушения.В съответствие с изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ са дадени сведения за нарушителя, детайлно и с необходимата конкретика и яснота е описано самото нарушение като е посочено времето и мястото на извършването му и обстоятелствата при които е извършено. Възприетата от органа на дисциплинарна власт фактическа обстановка е правилно подведена под съответните правни норми, визиращи състави на дисциплинарни нарушения /нарушения на трудовата дисциплина/, а именно чл. 187, ал. 1, т. 7 КТ – неизпълнение на законните нареждания на работодателя. Заповедта е издадена от компетентен орган с оглед разпоредбата на чл. 192, ал. 1 КТ, който разполага с дисциплинарна власт. Разпоредбата на чл. 186 КТ дефинира като нарушение на трудовата дисциплина виновното неизпълнение на трудовите задължения от страна на работника или служителя. Съобразено е, че при спазване на процедурата за налагане на процесното дисциплинарно наказание, на ищцата е връчена покана рег. № 312р-1270/14.01.2022 г. за даване на писмени обяснения. Същите са депозирани с вх. № 312000-904/17.01.2022 г., като ищцата е оспорила наличието на вменените й нарушения – неизпращане на НАП на 610 бр. наказателни постановления,с твърденията, че тези актове не са й били предоставени, тя не ги е приемала и не е знаела за тяхното съществуване. Оспорила е, че са й възложени посочените задължения, като служител с пряк достъп до е-услуга.Въззивната инстанция е приела, че тези твърдения са в противоречие с твърденията изложени в исковата молба и с приетия по делото доказателствен материал.От съвкупния анализ на доказателствата, съдът е установил, че ищцата е изпращала влезлите в сила след месец март 2019 г. 610 бр. наказателни постановления, при все че същите са били подготвени за изпращане /сканирани в необходимия формат, след което създадени нарочни файлове, генерирани в папка, до която ищцата е имала директен достъп/ тя е била единственият служител, имащ специален достъп до електронната услуга на НАП чрез квалифициран електронен подпис.Като несъстоятелно е определено оплакването на жалбоподателката, че не е знаела за възложените и трудови функции, тъй като не са и били връчени срещу подпис както заповед №312-849/18.03.2019 г., така и Указание рег. №8121р-4872/14.03.2019 г. за присъединяване на МВР към електронната услуга на НАП за електронно представяне на актовете.Като неоснователно е възприето възражението на жалбоподателката за допуснати от районния съд нарушения на съдопроизводствените правила при кредитиране показанията на свидетелите У. и Л., респективно несъобразявайки казаното от свидетеля Е. З. относно необходимостта от хартиени носители на информацията при въвеждане на данните. Прието е за установено, че и двете служителки са били запознати с технологичните изисквания на процеса по обработката на данни във връзка с издаването наказателни постановления, тъй като обясненото от тях за самия механизъм и начина на изпълнение на конкретните трудови функции, с които са били ангажирани, кореспондира в пълна степен с депозираното от свидетелката З., натоварена с ръководни функции по отношение на тази дейност.Окръжния съд е обсъдил и довода в жалбата, че показанията на свидетеля Б. са неглижирани, а тези на свидетеля Б. - напълно игнорирани.Съдебния състав е приел, че техните показания не биха могли по никакъв начин да разколебаят изводите на съда досежно установения посредством останалия доказателствен материал механизъм и начин на изпълнение на процесните трудови функции предвид тяхната специфика, както и изводите, че ищцата е осъществила вмененото и дисциплинарно провинение. Окръжният съд е приел, че ищцата е била напълно наясно с вменените и трудови функции, посочени по-горе.

В касационната жалба се изтъква неправилност на въззивното решение поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Според касатора, въззивният съд е следвало да се произнесе по искането за отмяна на първоинстанционното решение, като се излагат твърдения, че фактическите констатации на съда противоречат на представените по делото писмени доказателства.

В изложение към жалбата си поддържа наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване във връзка с въпросът:

1. „Вземат ли се предвид всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти и длъжен ли е съдът да извърши преценка на обективност на показанията на свидетеля и доколко поведението му и данните по делото изключват заинтересоваността да е повлияла на достоверността на показанията му“.

Твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 136/30.10.2020 г. по гр. д. № 4746/2019 г. на ВКС, III г.о., решение № 207/17.03.2021 г. по гр. д. № 165/2020 г. на ВКС, IVг.о., решение № 50242/29.11.2022 г. по гр. д. № 117/2022 г. на ВКС, IVг.о., решение № 177/25.10.2016 г. по гр.д. № 1263/2016 г. на ВКС, III г.о.

От ОДМВР – Пазарджик, представлявана от ст. комисар Д. Л., чрез гл. юрисконсулт К. П., е подаден писмен отговор,в който се оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване, както и се излагат доводи за неоснователност на постъпилата касационна жалба.Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

След преценка Върховен касационен съд, ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Поставеният в изложението въпрос се свежда до предпоставките за възприемане на установените по делото факти,събрани посредством гласни доказателства при възможна заинтересованост на дадените свидетелски показания. Въпросът няма обуславящо за изводите на съда значение в конкретния трудов спор,предвид характера на нарушението и доказателствата, които подрепят извод за извършването му .Не се обосновава и основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Доводите за противоречие с практиката на ВКС по поставения въпрос се свеждат до твърдението,че въззивният съд се е произнесъл в разрез с практиката на ВКС, като не бил допуснал събиране на доказателства относно възможна заинтересованост на свидетеля (визира се свидетелката У.), тъй като нейните показания били в основата на преценката на работодателя за извършените дисциплинарни нарушения и на съществена част от изводите на съда,с които се обосновава законосъобразността и правилността на атакуваната заповед за уволнение.Тези доводи не обосновават релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК

Съгласно приетото в решение № 700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, решаващият съд следва да обсъди показанията и на двете групи свидетели, посочени от страните по спора, като извърши преценка на достоверността им и доколко с тях се установяват факти, от значение за спора, съдът определя силата, с която страна по делото е доказала фактическите си твърдения, на които основава иска си или защитата срещу него. При иск,с който се оспорва законността на уволнение, необходимото обстоятелствено съдържание по предмета на спора се задава от ищеца с посочване основанията,при които се оспорва упражнено от ответника потестативно право-на уволнение. (решение № 58/ 12.05.2014 г. по гр.д.№ 7025/ 2013 г., ІІ г.о., ВКС реш.№113/2017 по гр.д № 3842/2016г 3-то г.о), нито да се произнася по невъведени възражения (реш. № 156/ 10.06.2013 г. по гр.д.№ 1497/ 2013г, І г.о., ВКС).

Въззивният съд е постановил решение в синхрон с посочената практика. В процеса на полагане на труд ,отношенията между служителите не предполагат,но и не изключват заинтересованост при даване на показания ,което подлежи на конкретна преценка. Съгласно чл. 172 ГПК, заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните, се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност. Не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти като преценката следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му, в същия смисъл е и изтъкваната от жалбоподателката каузална практика на ВКС.

В случая са изследвани основните факти и обстоятелства във връзка с нарушението, за извършването на което свидетелските показания не са водещи при формиране изводите на съда. Съдът не е изяснил трудовата функция на ищцата чрез свидетелски показания, нито е приел нарушението за извършено само въз основа на свидетелски показания,чиято възможна заинтересованост също е преценена предвид показанията на свидетеля Б., изпълняващ длъжност „ началник група“ ,че част от проблема бил свързан с влошени колегиални отношения между ищцата Г. другите две служителки, свид.Л. и У.. Ищцата е била определена за служител с пряк достъп до е- услуга и е преминала обучение във връзка с контролиран достъп до НАП, тя е била единственият системен оператор с такива функции, за което съдът е взел предвид обясненията й, както и писмените доказателства - вътрешни заповеди на които ищцата е пряк адресат именно поради възложени само на нея функции. Съдът е обсъдил гласни доказателства –показания на други служители, които са свидетелствали за изпълнение на възложени им задачи ,включително да сканират постановленията с изминал срок на доброволно плащане във файлове,за да могат да бъдат изпратени на НАП от Г.. Свидетелството им,че ищцата по делото не ги е обработвала път по електронен път, стояли са в „споделената“ папка без Г. да ги изпраща на НАП и че други служители са сигнализирали за това,е изяснен от съвкупната преценка на доказателстата факт.

В полза на ответника по касация ОДМВР–Пазарджик, представлявана от ст.комисар Д. Л., чрез гр.юрисконсулт К. П., следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., на основание чл. 78, ал. 8 ГПК.

Предвид гореизложеното, ВКС, състав на III г. о.