Определение № 164 от 08.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3109/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Карлово ,представлявана от кмета Е.К.,чрез ю.к. Т., срещу решение №260538/14.04.2021г по в.гр.дело № 2348/2020г. на Окръжен съд-Пловдив ,с което е потвърдено решение №152 от 08.07.2020г на Карловски районен съд,по частично уважен иск на С. Т. Т. с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр. за обезщетение на неимуществени вреди, произтекли от дискриминационно третиране, за периода след 04.04.2011г, когато с влязло в сила решение между същите страни ответникът е бил осъден да преустанови нарушение по смисъла на чл. 5 ЗЗДискр и за заплати обезщетение, като за исковия период продължава да осъществява дискриминация като не осигурява достъпна архитектурна среда за хора с увреждания до обществени сгради,посочен в исковата молба - сградата на Община Карлово, данъчната служба/НАП/, Читалището, Културния дом,Общинска служба-земеделие и други сгради, в които се помещават Съд, Полиция, Прокуратура ,Поща и др. Липсват изградени и оборудвани необходимите рампи до общинския пазар, Общинската столова,транспортните възли и кръстовища, обществените тоалетни също не са пригодени за хора с увреждания .При тези твърдения на ищеца ,който е лице с увреждания с определена 100 % пожизнена намалена работоспособност с чужда помощ и понастоящем е ученик при индивидуална форма на обучение в [населено място], въззивният съд е констатирал,че с влязло в сила на 04.04.2011г.решение №926/25.06.2010г.по в.гр.д. № 962/2010г. на ПдОС е потвърдено решение № 109 от 10.02.2010г., по гр.д. № 752/2009г. по описа на КРС,с което Община Карлово е осъдена на основание чл.71,ал.1,т.3 от ЗЗДискр. да заплати на ищеца Т. обезщетение за неимуществени вреди, произтекли от дискриминационно третиране по смисъла на чл.5 от ЗЗДискр. за период, предхождащ исковия по настощето дело. Понастоящем искът е основан на обстоятелства, необхванати от СПН - продължаващото бездействие на общината при осугуряване на достъпна архитектурна среда за хора с увреждания.За вредите на ищеца са изслушани показанията на двама свидетели. Възприето е заключение на вещо лице ,според което обществените сгради в [населено място],описани в исковата молба,са недостъпни за лица, ползващи самостоятелно инвалидна количка.Изследваните обществени сгради не отговарят на изискванията на Наредба № 4/01.07.09г.за проектиране,изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда на населението,вкл.за хората с увреждания.Има само една обществена тоалетна,която е пригодена за използване от лице в инвалидна количка,повечето кръстовища не са изпълнени съобразно изискванията за широчина, направление и наклон на скосяванията. За някои от сградите – публична общинска собственост ответникът е представил писмени доказателства ,че с договори са предоставени за безвъзмездно управление на имот – общинска собственост на други ведомства и юридически лица ,поради което е поддържал ,че не следва да отговаря за състоянието им Въззивният съд е приел,че общината е адресат на задължението за осигуряване на достъпна среда. Изискването на чл.5 от ЗЗДискр. е императивно и абсолютно и засяга всички правни субекти, които осъществяват контрол върху публични мяста като посочените в исковата молба обекти. Задължението за осигуряване на достъпна архитектурна среда произтича и от нормите на чл.2 от Наредба № 4/01.07.09г.за проектиране,изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда на населението, вкл.за хората с увреждания във вр.с чл.169,ал.2,т.4 от ЗУТ. Въпросът за собствеността върху сградите няма отношение към допуснатото нарушение на изискванията на ЗЗДискр., освен това при две от сградите ,за които ответникът е оспорвал наведените от ищеца обстоятелства - читалището и МБАЛ ,същите са общинско имущество, предмет на стопанисване от Община Карлово чрез нейни органи на управление,поради което задължението за изграждане и поддържане на достъпна среда по отношение на тези сгради е на ответника .Не е прието за установено ,че сградите на Пощата,Общинския стол и ТД на НАП не са общинска собственост, респ.че се ползват дългосрочно от други лица, които в качеството им на ползватели да имат задължението за изграждане и поддържане на достъпна за хора с увреждания среда. Отделно от това,задължение на общината е изграждането и поддържането на достъпна за хората с увреждания среда в градския транспорт,на улиците и кръстовищата в града,включително чрез изграждане на рампи с подходящ наклон и скосяване на тротоарите не само по главните, но и по второстепенните улици,изграждането на обществени тоалетни,пригодени за нуждите на хора с увреждания .Не са ангажирани доказателства за исковия период общината да е реализирала проекти и дейности,свързани с благоустрояването на градската среда в насока осигуряване на достъпна среда за хората с увреждания,което е произтичащо от закона нейно задължение.Съотнесени към приложимите правни норми и чл.5 от ЗЗДискр ,тези обстоятелства са мотивирали въззивния съд да приеме ,че Община Карлово е изградила и поддържа архитектурна среда,която затруднява достъпа на лица с увреждания до публични места и конкретно затруднява достъпа на ищеца,следователно той е поставен в условията на непряка дискриминация,защото е в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица. Съществуващата архитектурна среда в Община Карлово затруднява самостоятелното придвижване на ищеца и е причина за претърпените от него морални вреди,които съдът е обезщетил по справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД. Касаторът изтъква недопустимост на решението като счита,че делото е било подсъдно на административен съд по реда на чл. 1 ЗОДОВ .Не са направени съответни изводи по отношение на собствността и не са взети предвид доказателствата, представени от ответника в тази насока. Към касационната жалба е приложено изложение ,в което се изтъква оплакването за недопустимост на обжалваното решение поради родова некомпетентност на общия съд.Изтъква се ТП №1/29.09.2016г по тълк.д.№ 1/2015г на ВКС и ВАС ,приложени са реш.№268/2014г на 3-то г.о и реш. № 151/2015г на 3-то г.о за случаи на упражнен от ВКС контрол по допустимостта на въззивни решения по искове на осн чл. 71, ал.1 т.1-3 ЗЗДискр., с обезсилването им. Изтъква се противоречие на решението по материалноправни и процесуалноправни въпроси свързани с предпоставките на чл.71, ал.1 т.3 ЗЗДискр и чл. 52 ЗЗД. Конкретни въпроси не са формулирани. В изложението тезата за противоречие се обосновава с довод за несъобразяване на доказателствата относно собствеността и стопанисването на сградите.Оспорва се извъдът ,че при ищеца вредите са преки и непосредствени .Като решен в противоречие с установената практика се сочи процесуалноправен въпрос за задълженията на съда да обсъди всички доказателства. Доводът е подкрепен с позоваване на определение по чл. 288 ГПК, с което състав на ВКС е допуснал касационно обжалване по същия въпрос (опр.№ 144/2008г на 4-то г.о), както и на реш.№ 1002/2010г на 3-то г.о на ВКС. Постъпил е отговор от С. Т. Т. чрез пълномощник адв.Л.Начева от АК П.. Решението на районния съд по иск съгласно чл. 71, ал.1 т.3 ЗЗДискр.е допустимо,изтъква се формираната задължителна тълкувателна практика на ВКС и ВАС по въпроса (ТР №1/2019г ) Оплакванията на касатора са по същество ,те не се проверяват при допускане до касационно обжалване. Няма противоречие с реш. № 1002/2010г на 3-то г.о на ВКС по поставения процесуален въпрос за задълженията на съда,тъй като всички доказателства са обсъдени от ПОС .Претендират се разноски. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на решението до касационно обжалване. Съдилищата са били дръжни да дадат отговор по същество на изложените от ищеца твърдения за дискриминация и увреждането от нея, които обстоятелства сочат на иск по чл.71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр, основан на правото на обезщетение при продължаващо за исковия прериод дискриминационно третиране от ответника,след като с влязло в сила на 04.04.2011г. решение №109 от 10.02.2010г на РС Карлово, между страните е установено нарушението и на основание чл. 71, ал.1 т. 2 ЗЗДискр. Общината е била осъдена да го преустанови чрез отстраняване на съществуващи архитектурни бариери и чрез изграждане и поддържане на архитектурна среда, която да не ограничава достъпа на лица с увреждания до пулбични места.Компетентен да разгледа иска е общия съд, който въпрос е разрешен по настоящето дело с определение №43 от 22.04.2019г по а.д.№ 17/2018г на смесен петчленен състав на ВКС и ВАС,по реда на чл.135,ал.4 АПК и постановеното в тази връзка съдебно решение е допустимо, в съотвествие със задължителните разяснения в Тълкувателно постановление №1/2019г по Тълкувателно дело №1/2016 г ВКС и ВАС относно компетентния да разгледа иска съд. Поради това основанието на чл.280, ал 2., предл. второ ГПК за допускане на решението до касационно обжалване по искането на страната, или по служебен почин, не се констатира и не е налице. Изложението на касатора по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК не съдържа конкретно формулиран въпрос по смисъла на чл. 280 ал.1 от ГПК ,свързан с предпоставките на чл. 71, ал.1 т.3 ЗЗДискр.Съображения за конкретно разрешен правен въпрос, съответно поставен, не могат и да бъдат изведени от поддържаните в изложението доводи,че съдът не е приел за правопрепятстващо възражението на ответната община за предоставено стопанисване на една част от сградите, до които достъпът на лица с увреждания е затруднен, на други правни субекти или учреждения.Не представлява правен въпрос и оплакването, че съдът безкритично бил възприел заключение на техническата експертиза. Допускане на решението до касационно обжалване се претендира без да са изпълнени изискванията на чл.280 ал.1 ГПК, разяснени с приемането на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д №1 от 2009г.по описа на ОСГТК на ВКС.Отменителните основанията при касационно обжалване по чл. 281 т. 3 от ГПК не могат да бъдат сочени като тъждествени с критерия за допустимост по чл.280 ал.1 от ГПК. Процесуалноправният въпрос за задължението на съда да обсъди всички доказателства по делото не е разрешен в противоречие с изтъкваната от касатора практика на ВКС и не е налице обосновка по специалния критерии на чл. 280,ал.1 т.1 ГПК.Въззивният съд е съобразил установената практика по прилагането на чл.9 от ЗЗДискр. при разпределянето на доказателствената тежест по делото ,като е изпълнил задълженията си по чл.235,ал.2, чл. 236, ал.2 и чл. 12 ГПК. В случая ,предвид че ответникът вече е осъден на основание чл. 71, ал.1 т.2 ЗЗДискр.да преустанови нарушение по смисъла на чл. 5 от ЗЗДискр,то в негова тежест е да установи ,че за посочения исков преиод е преустановил дискриминацията спрямо ищеца по признак„лице с увреждания“ за което обстоятелство настоящият касатор не е ангажирал никакви доказателства, свързани със състоянието и достъпа до посочените сгради по законовия критерии.Събрание по делото доказателства за съществуващата архитектурна среда и условия за достъпност ,включително отнасящи се до сгради публична общинска собственост и общиинсктата инфраструктура, обсъдени поотделно и в съвкупност,неоспоримо са засвидетелствали обратното. Касаторът Община Крлово дължи разноски за настоящата инстанция,установени в размер на 600 лева за адвокатска защита. С оглед гореизложеното Върховен касационен съд