Определение № 484 от 30.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 359/2015 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Н. В. против въззивно решение № 1672 от 09.09.2014г. по в. гр. дело № 1532/2013г. на Софийски градски съд, с което е ОБЕЗСИЛЕНО решение от 13.09.2012г. по гр. дело № 38705/2010г. на Софийски районен съд в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ за сумата 3587,30 лв. констатирани липси от материално отчетническа дейност, ведно със законна лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба 18.01.2008г., съединен с иск по чл. 86 ЗЗД за сумата 1000 лв. представляваща лихва за забава върху главницата за периода 14.02.2003г. - 18.01.2008г.; за сумата 322,32 лв. констатирани липси от материално отчетническа дейност, ведно със законна лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба 18.01.2008г., съединен с иск по чл. 86 ЗЗД за сумата 100 лв. представляваща лихва за забава върху главницата за периода 14.02.2003г. - 18.01.2008г. и иск за сумата 181 847,62 лв. констатирани липси от материално отчетническа дейност, ведно със законна лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба 18.01.2008г., съединен с иск по чл. 86 ЗЗД за сумата 3000 лв. представляваща лихва за забава върху главницата за периода 14.02.2003г. - 18.01.2008г. и делото в тази част е ВЪРНАТО на Софийски районен съд за произнасяне по предявените искове по чл. 203, ал. 2 КТ. Със същото решение въззивният съд ОТМЕНИЛ решение от 13.09.2012г. по гр. дело № 38705/2010г. на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлен иск с правно основание чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ за сумата 42 769,67 лв. констатирани липси от материално отчетническа дейност, ведно със законна лихва от датата на предявяване на исковата молба 18.01.2008г., съединен с иск по чл. 86 ЗЗД за сумата 2000 лв. представляваща лихва за забава върху сумата 42 769,67 лв. за периода 01.02.2003г. - 18.01.2008г. и вместо това ОСЪДИЛ К. Н. В. да заплати на [фирма] по иск с правно основание чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ сумата 42 769,67 лв. представляваща констатирани липси от материално отчетническа дейност, ведно със законна лихва считано от датата на предявяване на исковата молба 18.01.2008г. до окончателното плащане и по иск с правно основание чл. 86 ЗЗД да заплати сумата 2000 лв. представляваща лихва за забава върху главницата за периода 01.02.2003г. - 18.01.2008г. В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя процесуалноправния въпрос - при констатация от въззивния съд, че първостепенният съд не се е произнесъл на предявеното основание, съществува ли задължение въззивната инстанция, след като правилно е квалифицирала основанието на иска, да се произнесе по него при условие, че с оглед на твърдените в исковата молба обстоятелства са събрани необходимите за спора доказателства, който е относим към решението в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение и делото е върнато за нова разглеждане на предявените искове. По отношение на решението в частта, с която е уважен иска по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ жалбоподателят поставя въпросите - за доказване качеството на отчетник; за разпределяне на доказателствената тежест по иска и за задължението на съда да обсъди всички доказателства и доводите на страните по свое убеждение съгласно чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.). Жалбоподателят представя съдебна практика на Върховен касационен съд по приложението на чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, чрез която обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване. Ответникът [фирма] [населено място], чрез юрисконсулт М. К. в писмен отговор оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване. По процесуалноправният въпрос поддържа, че решението е постановено в съответствие със разпоредбата на чл. 209, ал. 1 ГПК (отм.), като се позовава на съдебна практика, която не представя. По въпросите относими към иска по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, ответникът оспорва основание за допускане на касационно обжалване с твърдение, че въпросите са разрешени в съответствие със задължителната съдебна практика на Върховния касационен съд. Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е разгледан иск по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ и е квалифициран иск по чл. 203, ал. 2 КТ намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна. По въпросите относими към иска с правно основание чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ уважен за 42 769,67 лв. Поставените в изложението правни въпроси с обжалваното решение са разрешени в съответствие със задължителна съдебна практика на Върховния касационен съд, което изключва приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. По въпроса за доказване качеството на отчетник по иск за пълна имуществена отговорност съдебна практика приема, че придобиването на качеството на отчетник не зависи от вписването му в длъжностната характеристика. Такава може да не е издадена, тъй като законодателството не изисква за валидността на трудовото правоотношение като задължение за работодателя да състави и връчи на работника длъжностна характеристика. Достатъчно е длъжността, която работникът заема по трудов договор да съдържа като присъщи задължения на работника действия свързани със събиране, съхраняване, разходване или отчитане на ценности на работодателя, т. е. фактически работникът да осъществява отчетническа дейност. В този смисъл решения по гр. дело № 586/2011г., четвърто г. о., ВКС и гр. дело № 324/2009г., трето г. о. ВКС, представено от жалбоподателя, постановени по реда на чл. 290 ГПК. По въпроса за разпределяне на доказателствената тежест в съдебната практика се приема, че с иска по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ работодателят реализира правото си на обезщетение от работник осъществяващ отчетническа функция (функция по събиране, съхранение, разходване и отчитане на парични и материални ценности) при констатирана липса (вреда с неизяснен произход) в повереното на отчетника имущество. Причинната връзка между липсата (недостик в касата, когато се касае до парични ценности, или в склада, цеха и пр., когато става въпрос за материални ценности) и действията и бездействията на отчетника се презумира от закона и не подлежи на доказване от работодателя - предполага се виновно поведение на отчетника, комуто са възложени функции да полага грижа по-голяма от обикновената (чл. 126, т. 8 КТ) за опазване имуществото на работодателя. За да избегне ангажирането на имуществена отговорност, отчетникът следва да докаже, че не е причинил липсата, или не я е причинил виновно, т. е. при наличие на презумция тежестта на доказване се обръща - ищецът работодател е освободен да установява презумираните факти и в тежест на ответника е да опровергае фактите, за които съществува презумция. В този смисъл решения по гр. дело № 2145/2013г., четвърто г. о., ВКС; по гр. дело № 540/2009г., трето г. о., ВКС; по гр. дело № 758/2009г., трето г. о., ВКС постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и представена от жалбоподателя съдебна практика. С обжалваното решение съдът не се е отклонил от посочената съдебна практика, поради което по поставените правни въпроси не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Липсва основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства и доводите на страните по свое убеждение съгласно. С обжалваното решение, в мотивите по иска по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, съдът е изложил съображения относно фактическия състав на пълната имуществена отговорност, разпределил е доказателствата тежест между страните, отделил е спорното от безспорното, обсъдил е доказателствата относно правно - релевантните за спора факти, отговорил е на доводите и възраженията на ответника и след този анализ е направил извода, че ищецът пълно и главно е доказал, че ответникът е изпълнявал материално отчетническа дейност, по време на която е причинил вреда в резултат на неотчетност (липса) на материални ценности в размер на 42 769,67 лв., респ. в хода на процеса ответникът не е ангажирал доказателства опровергаващи презумцията, че вредоносните последици вседствие на неотчитане на повереното му имущество са причинени от него или по негова вина. По процесуалноправния въпрос за правомощията на въззивния съд, когато констатира, че първостепенният съд не се е произнесъл по иска на предявеното основание и след като постави правната квалификация следва ли да се произнесе по предявения иск, при събрани за спора доказателства. Въпросът е относим към решението в частта му, с която е обезсилено първоинстанционното решение и делото е върнато за нова разглеждане на предявените искове. По поставения правен въпрос съдебната практика приема, че правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение, само когато решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определеният от страните спорен предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита. Когато липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран във всички случаи обуславя правилността на решението му. В този смисъл решения на Върховния касационен съд по гр. дело № 1844/2010г., четвърто г. о.; гр. дело № 882/2010г., четвърто г. о.; гр. дело № 476/2009г., четвърто г. о.; гр. дело № 92/2009г., четвърто г. о.; гр. дело № 738/2009г., четвърто г. о. - всички постановени по реда на чл. 290 ГПК. С обжалваното решение, съдът като е изходил от твърденията в исковата молба изложени в т. ІІ за извършени дописвания в първия екземпляр от изготвените от ответника искания за материали представени във финансово - счетоводния отдел за отчет на разхода, вседствие на което ответникът е отклонил стоково - материални ценности в периода от 01.05.2001г. до 31.01.2003г. в общ размер на 181 847,62 лв., за което е подаден сигнал до СГП за извършено престъпление от общ характер е приел, че предявения иск е с правна квалификация чл. 203, ал. 2 КТ, като фактическият състав на разпоредбата не изисква работникът или служителят да е извършвал отчетническа дейност, тъй като нормата урежда случаи на отговорност, която се основава на нарушение на общото задължение да не се вреди другиму (чл. 45 ЗЗД). Прието е, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по фактите, предмет на фактическия състав на предявения иск, а се е произнесъл по непрядявен иск (чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ), което е основание решението в тази част да се обезсили и делото да се върне за произнасяне по предявения иск. Предвид цитираната съдебна практика решението в частта, с която е обезсилено решението на първоинстанционния съд, като постановено по непредявен иск по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ за сумата 181 847,62лв., съединен с иск по чл. 86 ЗЗД за сумата 3000 лв. и делото е върнато за разглеждане на предявения иск по чл. 203, ал. 2 КТ е постановено в противоречие с посочената съдебна практика, което налага в тази част, по този въпрос, да се допусне касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. От съдържанието на касационната жалба е видно, че решението не се обжалва в частта, с която първоинстанционното решение е обезсилено по отношение на исковете по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ за сумата 3587,30 лв. и за сумата 322,32 лв. - констатирани липси от материално отчетническа дейност и съединените искове по чл. 86 ЗЗД, които са за парични вземания с цена на всеки един от исковете под 5000 лв. и с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК решението в тази част не подлежи на касационен контрол. Както в касационната жалба, така и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят обсъжда правилността на решението само в частта по отношение на иска за сумата в размер на 181 847,62лв. и прави искане за отмяна на решението в тази част, в която ще следва да се допусне касационно обжалване. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.