Определение № 386 от 02.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2238/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от Национална здравноосигурителна каса, [населено място] срещу решение № 1301/03.06.2019г. по т.д. № 982/2019г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 2438/10.12.2018г. по т.д. № 536/2018г. на СГС и осъден касаторът да заплати на МБАЛ“Вита“ЕООД, [населено място] сумата 309 452лв. – главница, представляваща възнаграждение по договор № 22-2480/23.02.2015г. за периода март 2015г. – декември 2015г., както и на осн. чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 77 135,54лв. и разноски в размер на 33 456,25лв. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с материалния закон, при нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Излага, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба МБАЛ“Вита“ЕООД оспорва основателността на касационната жалба и изпълнението на основанията по чл.280, ал.1, т.1-3 и ал.2 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки, както е извършена и отчетена от ищеца медицинска дейност, която надхвърля стойностите дефинирани в договора. За спорен е намерен въпросът относно действителността на клаузите в договора, с които задължението на НЗОК да заплаща осъществената от лечебното заведение медицинска помощ е ограничено до уговорения в Приложение №2 към договора обем. САС е приел, че с чл.52 от Конституцията на РБ е предвидено право на гражданите на РБ на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ и безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и ред, определени със закон, като в чл.52, ал.3 от Конституцията е установен принципът на закрила на здравето на гражданите от държавата, както и че здравеопазването се финансира от държавния бюджет, от работодателите, от лични и колективни трудови вноски и от други източници при условия и ред, определени със закон. В тази връзка въззивната инстанция е счела, че уредбата на обществените отношения във връзка с гарантираните от Конституцията права е продължена в Закона за здравното осигуряване. След анализ на разпоредбите на посочения нормативен акт съдът е съобразил дефинирането на дейността по управление и разходване на средствата от задължителните здравноосигурителни вноски за задължително закупуване на здравни дейности, която се осъществява от НЗОК и нейните подразделения – РЗОК и които дейности са определени по вид, обем, цена и достъпност; гарантирането на свободен достъп на здравноосигурените лица до медицинска помощ, чрез определени в закона пакет от здравни дейности и правото на свободен избор на изпълнител; принципите, при които се осъществява задължителното здравно осигуряване; характера на Националния рамков договор на нормативен административен акт и неговия задължителен характер за НОЗК, РЗОК, изпълнителите на медицинска помощ, осигурените лица и осигурителите, както и съдържанието на същия договор – ред за предоставяне и изисквания към изпълнителите на отделните видове медицинска помощ, гарантирана като пакет по чл.45 ЗЗО от бюджета на НЗОК; сключването на договори между директора на РЗОК и изпълнителите на медицинска помощ за осъществяване на дейността по оказването й в съответствие с гарантирания пакет по чл.45 ЗЗО. САС е счел, че предвид императивната разпоредба на чл.59, ал.2 ЗЗО договорите с изпълнителите на медицинска помощ не могат да бъдат сключвани при по-неизгодни условия от приетите с Националния рамков договор. По отношение заплащането на оказаната на осигурени лица медицинска помощ въззивният съд е съобразил, че чл.47 вр. чл.51 ЗЗО предвижда то да се извършва с пари от бюджета на НЗОК от РЗОК, като не се заплаща само медицинската помощ извън обхвата по чл.45 ЗЗО. Обсъдено е, че с разпоредбата на чл.23, ал.2 ЗЗО е предвидена възможността при недостиг на средства да се ползват краткосрочни безлихвени заеми от държавния бюджет, като на осн. чл.25 ЗЗО е предвидено задължително в бюджета на НЗОК да се задели резерв за непредвидени и неотложни разходи. Въз основа на така изложеното САС е приел, че постигнатите договорки между изпълнителя на медицинска помощ по чл. 45 ЗЗО и РЗОК по договорите по чл. 59 ЗЗО, с които се ограничава броят на изпълняваните от лечебното заведение медицински дейности в рамките на гарантирания от НЗОК пакет до определена месечна сума като твърд горен размер на дължимите от НЗОК плащания за реално извършени медицински дейности по отношение на здравноосигурени лица, са в противоречие с императивната законова уредба на спорните по делото отношения между ищеца като изпълнител на медицинска помощ от пакета, гарантиран с бюджета на НЗОК по чл. 45 ЗЗО, и ответната НЗОК, при прокламираните с тази уребда основни принципи на задължителното здравно осигуряване. В процесния случай се претендира заплащане на медицински дейности, като безспорно при всяка от тях е била налице необходимост от спешна хоспитализация за диагностика и лечение. В последната хипотеза лечебното заведение е длъжно да предостави медицинска помощ, освен ако по обективни причини не може да осигури необходимите по обем диагностични и лечебни дейности, в която хипотеза, само, може да преведе пациента в друго най-близко лечебно заведение, в което да може да бъде осъществена тази дейност – чл. 24 ЗЗО (ред.2015г.). Ищецът е имал възможност да окаже спешна медицинска помощ на избралите го здравноосигурени лица през периода м. март- декември 2015г., предвид което и при точно приложение на закона им е предоставил такава, а за НЗОК на основание чл. 59 ЗЗО и чл. 47 ЗЗО е възникнало задължение да заплати същата. Законът вменява задължение на НЗОК чрез своя бюджет да гарантира на здравноосигурените лица достъп до своевременно и качествено здравеопазване, както и пакет от медицински дейности, които здравноосигурените лица да получат от избрания от тях изпълнител на медицинска помощ, сключил договор с РЗОК, без да дължат сами плащане на изпълнителя, а такова да бъде извършено от НЗОК. Доводите, че бил изчерпан определеният от самата НЗОК и съответната РЗОК лимит на дейности и суми, които НЗОК е поела задължение да заплати за този месец, са били отхвърлени от въззивния съд, тъй като отговорността на НЗОК произтича от императивни норми на закона и не може да бъде дерогирана с клаузи в допълнително споразумение между касата и частноправен субект, който и няма признати от закона права да влияе върху едностранно наложения му от НЗОК лимит. Последният държавен орган има всички предоставени му от закона възможности така да планира, организира и пренасочва предоставения му финансов ресурс в рамките на бюджета на НЗОК, че да изпълни надлежно законово вменените му задължения по гарантиране на свободен достъп на здравноосигурените лица до своевременна и качествена медицинска помощ в избрано от тях на територията на страната лечебно заведение, както и да заплати на последното предоставената медицинска помощ за гарантираните медицински дейности по чл. 45 ЗЗО. Включително, при недостиг на средства глобално - в целия бюджет на НЗОК, да получи нисколихвен заем от държавния бюджет, с който държавата да изпълни поетия с Конституцията на Република България ангажимент за опазване здравето на гражданите в страната. САС е приел, че в случая не се твърди, нито доказва от НЗОК, чиято е доказателствената тежест за този факт, че процесните плащания не са сторени поради изчерпване на средствата в бюджета на НЗОК. Изложени са мотиви, че с императивната правна уредба законът вменява в задължение на НЗОК да гарантира със своя бюджет заплащането на изпълнителите на медицинска помощ, сключили договори с РЗОК, на извършените от последните дейности по гарантирания с чл. 45 ЗЗО здравен пакет по отношение на здравноосигурени пациенти, като ангажимент на последния държавен орган е така да организира разходването на средствата от бюджета му, че да обезпечи финансово своевременното заплащане на извършените дейности на изпълнителя на медицинската помощ. Отново с императивни правила е предвидено, че гарантираният обем по чл. 45 ЗЗО от здравни дейности за всяко здравноосигурено лице е за сметка на бюджета на НЗОК, и нито една норма от закона не предвижда хипотеза, при която по причина административна дейност, респ. разчети на бюджета след решения на НС на НЗОК, да се достигне като последица до прехвърляне на последната отговорност върху здравноосигурените лица или върху изпълнителите на медицинска помощ. САС е приел, че в конкретния случай от събраните по делото доказателства се установява поведение на НЗОК и съответната РЗОК по недобро планиране и системно неизпълнение на възложените им със закон правомощия. Определяните лимити за процесния период не са съответни на реалните обеми извършвани дейности от ищеца като изпълнител на медицинска помощ. Следователно съдът е заключил, че НЗОК не може да се освободи от отговорност и дължи изпълнение на законово вменените й задължения да заплати на ищеца реално изпълнената от него медицинска помощ в пълния доказан и претендиран размер от 309452лв. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване поради произнасянето на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като сочи следните правни въпроси: 1/Може ли да бъде прогласена нищожност на част от клаузи от договора между страните по облигационно правоотношение, без по делото да са установени конкретни факти и обстоятелства, въз основа на които се правят изводи за нарушение на императивни правни норми, нищожност на част от сделката и липса на правното й действие?; 2/ Нищожни ли са поради противоречие със закона клаузите от анексите /приложенията/ към договора, уреждащи конкретни параметри за изработка на медицинска дейност, и последващото й закупуване от НЗОК, при липса на изрично дефинирано от страните по облигационното отношение нормативно основание /в случая Решение на НС на НЗОК/ за сключването на анексите? Налице ли е порок във волята на страните в тази хипотеза?; 3/Може ли да е налице частична недействителност на клаузи, които не засягат същественото съдържание на един договор, когато липсват императивни правни норми, които да ги заместят?; 4/Може ли съдът служебно да признае порок на сделката и прогласи нищожност на клаузи от договора между страните, когато не е надлежно сезиран с иск за прогласяване на нищожност от страна на ищеца по делото? Касаторът твърди противоречие с решение № 94 от 13.09.2016г. по т.д. № 3768/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 198 от 10.08.2015г. по гр.д .№ 5252/2014г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 171 от 08.08.2014г. по гр.д .№ 4175/2013г. на ВКС, решение № 33 от 02.07.2015г. по гр.д .№ 3903/2014г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 202 от 27.02.2015г. по т.д. № 4123/2013г. на ВКС, решение № 10 от 08.01.2018г. по в.т.д. № 555/2017г. на Варненски апелативен съд. Касаторът поддържа още, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос, решен в противоречие с актове на Конституционния съд на РБ, като сочи, че правните изводи на въззивния съд противоречат в цялост на решение № 2 от 22.02.2007г. на КС по конституционно дело № 12/2006г. относно съдържанието на разпоредбата на чл.35 ЗЗО. Касаторът твърди още, че е налице и произнасяне по материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, както и е решаван различно от съдилищата, като сочи практика в противоположния смисъл, обективирана в решения по т.д. № 450/2018г. на СГС, по т.д. № 5177/2018г. на СГС и мн. др. Касаторът излага и твърдение за наличие на основанието по чл.280, ал.2 ГПК поради очевидна неправилност и явна необоснованост на въззивното решение. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият материалноправен въпрос, макар и формулиран общо и неясно, е предпоставен от възприемане на съдържащото се в него твърдение за липса на конкретни факти и обстоятелства, обуславящи извод за нарушение на императивни правни норми. Противно на това твърдение, въззивният съд е достигнал до извод, че клаузите на чл.20, т.6, чл.40, чл.32, ал.13, т.6 вр. чл.42 от договора за болнична медицинска помощ по клинични пътеки и Приложение № 2 към договора, с които са били въведени стойности, в рамките на които е следвало да се заплаща на изпълнителя оказаната от него медицинска помощ на здравноосигурени, са нищожни като противоречащи на императивната нормативна уредба: на чл.59, ал.2 вр. чл.55, ал.3 ЗЗО, чл.45 ЗЗО, чл.5, т.9 и т.10 ЗЗО, чл.2, ал.3 ЗЗО и чл.52 от Конституцията на РБ. Вторият материалноправен въпрос също не съответства на мотивите на обжалваното решение, тъй като изводът за нищожност на клаузи от сключения между страните договор не е обоснован със съображения, свързани с наличието или не на решения на Надзорния съвет на НЗОК, а с противоречието на клаузите с императивни правни норми на ЗЗО. Поради това този въпрос по начина, по който е формулиран, не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и не отгововаря на общото изискване на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По третия материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.26, ал.4 ЗЗД, е формирана постоянна съдебна практика, от която въззивният съд не се е отклонил. В цитираното от касатора решение № 94 от 13.09.2016г. по т.д. № 3768/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. по поставения от него въпрос е прието, че и при липса на императивни правни норми, които по право да заместват конкретни недействителни договорни клаузи, частичната им нищожност може да бъде прогласена, но при условие, че недействителните клаузи не се отразяват на действието на валидната част на сделката, т.е. да не са съществени, и че тази валидна част може да породи присъщите й правни последици и съобразно конкретните недвусмислени обстоятелства може да се предположи, че сделката би била сключена от страните и без недействителните й части. Поради това по формулирания от касатора въпрос не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а относно наличието на посочените в цитираното решение на ВКС условия за прогласяване нищожност на договорна клауза при липса на императивна правна норма, която да я замести, правен въпрос не е поставен. По отношение на четвъртия процесуалноправен въпрос не е осъществено допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Нищожността на клауза от сключен договор може да бъде предявена както с иск, така и с възражение от ответника, когато е предявен иск за реално изпълнение на този договор. Когато ищецът претендира изпълнение на задължение, произтичащо от договор, което ответникът отказва, позовавайки се на клауза от договора, ищецът може да релевира нищожността на тази клауза с реплика, направена в исковата молба или в допълнителната искова молба след отговора на ответника. В този смисъл е и решение № 198 от 10.08.2015г. по гр.д. № 5252/2014г. на ВКС, ГК, ІV г.о. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е признал за недействителни клаузи от сключения между страните договор, въпреки липсата на предявен иск за прогласяване на нищожността им, произнасяйки се по наведените в исковата молба твърдения за дължимост на претендираните суми поради липсата на законово основание за въвеждането на месечни лимити. В този смисъл не е налице противоречие на въззивното решение и с останалите решения на ВКС, цитирани от касатора. Искането за допускане на касационно обжалване поради произнасяне на въззивния съд в противоречие с решение на КС е неоснователно, тъй като касаторът не е формулирал процесуалноправния или материалноправния въпрос, по който твърди, че е налице такова противоречие. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя. Дори и да се приеме, че това допълнително основание се сочи във връзка с формулираните от касатора и посочени по-горе четири правни въпроса, в посоченото решение на КС липсва произнасяне по тях. По същите съображения е неоснователно и искането за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като и във връзка с това основание не са формулирани правни въпроси. Ако се приеме, че соченият селективен критерий се отнася до формулираните четири въпроса, то по отношение на първите два от тях наличието му не следва да се обсъжда, тъй като въпросите не отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, а по отношение на последните два не е налице, тъй като по тях е формирана постоянна съдебна практика. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба не е поискал присъждане на разноски за настоящата инстанция и не е ангажирал доказателства за извършени такива. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,