Определение № 2914 от 03.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3693/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 27300/31.07.2025 г., подадена от Е. И. Ч. и А. Х. Ч. срещу решение № 626 от 27.05.2025 г. по гр. д. № 20255300500198/2025 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 4150 от 24.10.2024 г. по гр. д. № 11548/2022 г. на Районен съд – Пловдив в обжалваната му част, с която са осъдени А. Х. Ч. и Е. И. Ч., на основание чл. 109 ЗС, да преустановят неоснователните си действия, с които пречат на Б. Й. Д. да упражнява правото си на собственост по отношение на самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-48/03.06.2009 г. на изп. директор на АГКК, с последно изменение, засягащо имота, от 02.10.2020 г., с адрес на имота: [населено място], район „Ц.“, [улица], ет. 3, като преустановят действията си по възпрепятстване на достъпа на трети лица до общите части на сградата, които лица имат право на достъп до самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, във връзка с ползване и поддържане на имота по предназначение. Въззивният съд е съобразил, че първоинстанционното дело е образувано по предявен от Б. Й. Д. срещу А. Х. Ч. и Е. И. Ч. иск с правно основание чл. 109 ЗС. Ищецът твърди, че е собственик на самостоятелен обект с идентификатор *** (подробно описан по-горе). Сградата, в която се намира жилището му, е четириетажна, с по един апартамент на етаж. Ответниците обитават апартамента на долния етаж, като са титуляри на вещното право на ползване на същия, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ***. Д. излага, че от м. август 2021 г. започнал ремонт на собствения си апартамент, който продължавал и към момента на подаване на исковата молба, като от около една година ответниците непрекъснато му създават пречки във връзка с всички дейности, свързани с апартамента и неговия ремонт - Ч. крещели и заплашвали работниците, не допускали трети лица до сградата, като заключвали входната врата; неоснователно осъществявали достъп до електромерното табло в коридора и преустановявали електрозахранването на апартамента всеки път, когато пристигали работници. Така поведението им довело до отказ на работници и фирми да работят с ищеца, а това принудило същия да наеме фирма, която да осъществява постоянна физическа охрана, за да може да се осигури спокоен и нормален достъп на работниците до имота му. Наложило се да бъде осигурена и техническа охрана – аларма. Б. Д. твърди, че с действията си ответниците му пречат да упражнява правото си на собственост и иска същите да бъдат осъдени да преустановят всякакви действия по възпрепятстване извършването на ремонтни дейности в собствения му имот, включително прекъсване на електричеството на апартамента от таблата в общите части, както и всякакви действия по възпрепятстване достъпа на трети лица до общите части на сградата, включително действията, с които се отправят вербални или невербални заплахи спрямо всякакви трети лица, които влизат в общите части. От своя страна, ответниците оспорват нотариалния акт за собственост на ищеца, като считат сделката за недействителна, тъй като обектът, предмет на договора за покупко-продажба, не отговаря на изискванията на чл. 40 ЗУТ - липсва складово помещение. Поддържат, че общите части, посочени в нотариалния акт, не отговарят на действителните общи части, които ищецът е придобил и които са принадлежали на праводателите му. Оспорват твърденията на ищеца за осъществяване на неоснователни действия от тяхна страна, които считат и за неконкретизирани по време на извършването им. Твърдят, че не са спирали електричеството в апартамента на ищеца, като до м. юни 2021 г. електромерното табло се заключвало, а ключът се съхранявал от домоуправителя Е. Ч., но след това катинарът бил разбит и токът многократно спирал, не само в апартамента на ищеца, но и в апартаментите на втория и четвъртия етажи. Поддържат, че електрозахранването е преустановявано от работници на ищеца във връзка с осъществяваните ремонтни дейности. Освен това считат, че наетата от ищеца охрана била осигурена, за да се следи сем. Ч. и за да може ищецът да извършва незаконно строителство и да изнася строителни отпадъци от сградата от разрушените стени. По отношение на фактическата обстановка по спора въззивният съд е споделил установеното от Районен съд – Пловдив. Според изложеното във въззивното решение, първостепенният съд е изследвал подробно наличието на кумулативно дадените предпоставки за уважаване на негаторния иск - ищецът да е собственик и ответникът да създава пречки при реализацията на собственическите му права; посочил е, че дължи произнасяне (преюдициално) в мотивите си относно собствеността на Б. Д. върху засегнатия от твърдяното неоснователно въздействие обект, тъй като установяването на правото на собственост на ищеца обуславя неговата материалноправна легитимация; като е анализирал представените във връзка със собствеността на ищеца върху процесния имот писмени доказателства, свързани с придобиването на собствеността върху имота на ищеца от неговите праводатели, районният съд е приел, че ответниците не са оспорили правото на собственост на праводателите на ищеца, поради което не е изследвал този въпрос; районният съд е разгледал въведеното от ответниците възражение, свързано с претенцията за собственост по отношение на идеални части от обекта на трето за правния спор лице - С. К., и е стигнал до извод, че не се установява твърдението на ответниците тоалетната, част от самостоятелен обект с идентификатор ***, да е тоалетната, посочена в документа за собственост на С. К., а дори и да се приеме, че това е така, това не пречи на ищеца, като носител на останалите идеални части от правото на собственост, да предяви негаторния иск за защита на правото си на собственост; разгледал е и възражението на Ч. за нищожност на договора за покупко-продажба, легитимиращ ищеца като собственик, като е стигнал до извод, че твърденията на ответниците за липса на самостоятелна тоалетна и обслужващо помещение в обекта с идентификатор *** са останали недоказани; посочил е, че процесният недвижим имот е бил прехвърлен на ищеца с нотариалния акт, представен по делото, ведно с избено помещение „Д“, което има характер на прилежащо складово помещение извън обекта. След като е изяснил, че ищецът е собственик на имота и материалноправно легитимиран да предяви иск с правно основание чл. 109 ЗС, първостепенният съд е разгледал и наличието на втората предпоставка за уважаването на иска - ответниците с действията/бездействията си да създават пречки за реализацията на собственическите права на ищеца. Първоинстанционният съд е приел, че Ч. са пасивно легитимирани да отговарят по предявения иск; обсъдил е всички твърдени от ищеца действия, с които Ч. му пречат да осъществява правото си на собственост пълноценно, като е коментирал подробно и анализирал обстойно събраните писмени и гласни доказателства, позовал се е на показанията на свидетелите на страните, като основно е кредитирал тези на свидетелката на ищеца Д. И.; въз основа на тези доказателства е стигнал до извод, че действително ответниците са осъществявали действия, с които са възпрепятствали достъпа на работници и служители, наети от ищеца за извършване на ремонт, до собствения на Д. апартамент, но доколкото към момента на приключване на съдебното дирене пред първата инстанция ремонтните дейности в имота на ищеца са приключили, е отхвърлил исковата претенция в тази й част; отхвърлил е, като недоказана, и претенцията, свързана с твърдяното прекъсване от ответниците на електричеството в апартамента на ищеца; първостепенният съд е счел за основателна претенцията на ищеца за преустановяване на действията на ответниците по възпрепятстване на достъпа на трети лица до общите части на сградата, но е уважил претенцията частично, като е приел, че Ч. следва да бъдат осъдени да преустановят действията си, с които въпрепятстват достъпа до общите части не на всички трети лица, а само на тези, които имат необходимост от достъп до имота на ищеца на валидно правно основание, като е конкретизирал лицата и е посочил конкретни примери, без изброяването да е изчерпателно. Окръжен съд – Пловдив е визирал, че така отразените изводи на първостепенния съд са подробно аргументирани и като ги е счел за правилни и законосъобразни, е препратил към тях на основание чл. 272 ГПК. На следващо място, въззивният съд е обсъдил доводите, наведени във въззивната жалба. Намерил е за неоснователни оплакванията за неизвършен от районния съд цялостен анализ на събраните по делото доказателства и за необсъждане на всички доводи и възражения на страните. Съдът не е споделил визираното в жалбата нарушение на съдопроизводствените правила от първата съдебна инстанция, изразяващо се в необсъждане на евентуалната заинтересованост на свидетеля на ищеца Д. И., както и необсъждане на останалите събрани гласни доказателства по делото. Окръжен съд – Пловдив е посочил, че районният съдия е обсъдил не само показанията на свидетелката И., но и тези на свидетелите на ответниците по исковата молба. Счел е, че действително първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение, тъй като изрично се е аргументирал само защо не кредитира показанията на И. досежно прекъсване на електричеството в жилището на ищеца, без да изложи мотиви защо кредитира показанията й в останалата им част, нито защо не възприема показанията на свидетелите на насрещната страна. Независимо от това процесуално нарушение, въззивният съдебен състав е намерил крайния извод на районния съд за правилен. В тази връзка е изложил, че не счита свидетелката И. за заинтересована от изхода на делото, като фактът, че тя е била процесуален представител на ищеца по други дела, не следва да се разглежда като заинтересованост - свидетелката е осъществявала действия по защита на ищеца в качеството му на негов пълномощник, което е нейно задължение с оглед упражняваната от нея професия и правомощията й, дадени с пълномощното, а не в лично качество. Отделно от това е намерил за недоказано твърдението, че свидетелката работи в една кантора с пълномощника на ищеца адвокат Онова. Свидетелката И. заявява (като тези показания не са опровергани от ответниците), че е член на друго адвокатско дружество, на което адвокат Онова не е член, и че няма отношение към адвокат Онова. Според въззивния съд, в действителност свидетелите на ответниците са заинтересовани от изхода на делото по смисъла на чл. 172 ГПК, тъй като са роднини на Ч. – свидетелката С. Ч. е майка на А. Ч., а свидетелката С. Н. е снаха на Ч. (живее на семейни начала с техния син). Именно поради тази тяхна заинтересованост съдът е намерил, че показанията им следва да се преценяват с оглед на всички други данни по делото, а в случая тези показания не се подкрепят от другите събрани доказателства. Ето защо Окръжен съд – Пловдив е отказал да кредитира показанията на визираните по-горе свидетели на Ч.. Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като формулират въпросите: 1. 3адължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на относимостта и допустимостта на доказателствата, за да се произнесе относно основанието на чл. 266, ал. 3 ГПК, и кои са предпоставките за допускане на доказателства във въззивното производство в хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК; 2. 3адължен ли е бил първоинстанционният съд да допусне и да събере доказателствата, които са от значение за спора и са поискани своевременно от страните, във връзка с разпределението на доказателствената тежест по доклада на делото и предприетите от тях процесуални действия във връзка с доклада по чл. 146 ГПК. По отношение на първия въпрос се визира противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 224/02.07.2010 г. по гр. д. № 177/2020 г., ІІ г. о. и решение № 72/09.07.2012 г. по т. д. № 398/2011 г., ІІ т. о., а по втория – в решение № 556/10.01.2011 г. по гр. д. № 1019/2009 г., ІІ г. о. и решение № 224/02.07.2010 г. по гр. д. № 177/2010 г., ІІ г. о. От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Въззивното решение е валидно и допустимо и не е очевидно неправилно. По първия въпрос от изложението е налице утвърдена съдебна практика, вкл. визираната от жалбоподателите, съгласно която с разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК е осигурена процесуална възможност за страните в гражданския процес да поискат от въззивната инстанция да събере във въззивното производство нови доказателства, които са от значение за спора, но не са били допуснати от първата инстанция, или ако са били допуснати, не са били събрани, поради процесуални нарушения. Допускането на доказателствата предполага кумулативното наличие на две предпоставки: доказателствата да са поискани от страната в рамките на предвидените за това преклузивни срокове и отказът на първоинстанционния съд да ги приобщи към делото да не е съобразен с правилата на процесуалния закон. При сезиране с искане във въззивната жалба за допускане на нови доказателства при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК, за въззивния съд възниква задължение да се произнесе с определение по чл. 267 ГПК за допускане или недопускане на доказателствата, в зависимост от преценката дали са осъществени предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК и дали исканите доказателства са допустими, относими и необходими за правилното решаване на спора. Неизпълнението на посоченото задължение съставлява съществено нарушение на процесуалните правила за въззивното производство. Настоящият съд намира, че в случая Окръжен съд - Пловдив не се е отклонил от цитираната съдебна практика. Същият е взел отношение по направените с въззивната жалба доказателствени искания и е приел, че същите са неотносими към спора, като включително е посочил, че споделя становището по този въпрос на районния съдия. Настоящият съдебен състав на ВКС, ІІ г. о. счита преценката на Окръжен съд - Пловдив за неотносимост на доказателствените искания за правилна, като в тази връзка следва да се посочи, че с въззивната жалба са направени и искания, които макар и релевантни за спора, не са били заявени своевременно пред Районен съд - Пловдив и са преклудирани - в частност, относно установяване дали съществува изба „Д“ и къде е местоположението й. Вторият въпрос от изложението не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като има отношение към действията на първоинстанционния съд. Този въпрос не е обусловил решаващите мотиви на въззивния съдебен състав, поради което не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Б. Д. има право на направените разноски за адвокат за производството пред ВКС, възлизащи на 3000 лв. – 1533.88 евро съгласно Закона за въвеждане на еврото в Република България. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,