Определение № 2544 от 14.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 895/2026 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба на ищеца – Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ, комисията), подадена чрез процесуалния й пълномощник инспектор А. П. срещу решение № 189/05.11.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 427/2025 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 260005/10.06.2025 г. по гр. дело № 515/2019 г. на Пловдивския окръжен съд (ПОС), е отхвърлен предявеният от комисията-жалбоподател срещу И. А. Н. иск по чл. 153 от ЗОНПИ за отнемане в полза на държавата на следното (подробно описано) имущество: лек автомобил „Б. ...“, лек автомобил „о. ф.“, лек автомобил „в..“, лек автомобил „л.“ и сумата 604.50 лв., представляваща налично салдо по разплащателна банкова сметка; в тежест на комисията-касатор са възложени разноски по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на комисията-касатор, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните материалноправни въпроси: 1) кои са предпоставките за уважаване на иска при наличие на осъждане на ответника за престъпление по чл. 252 от НК, което впоследствие е декриминализирано с тълкувателно решение (ТР) № 1/2020 от 15.03.2024 г. на ОСНК на ВКС; 2) възприетият от съда подход за търсене на връзка между имуществото и престъпната дейност или установена незаконна дейност, съотвества ли на легитимната цел на закона – предотвратяване на възможностите за незаконно придобиване на имущество и разпореждането с него; 3) подлежи ли на отнемане имущество, което произтича от конкретна престъпна дейност на ответника, която впоследствие е декриминализирана; 4) при наличието на предпоставките за започване на проверката по ЗОНПИ и образуване на производство по същия закон, подлежи ли на отнемане имущество, ако отпадне една от предпоставките по независещи от комисията причини; и 5) подлежи ли на отнемане по реда на ЗОНПИ имущество, придобито в резултат на дейност, осъществена в нарушение на установените със закон правила, и по отношение на което не е оборена законовата презумпция, регламентирана в чл. 5, ал. 1 от закона. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Насрещната страна – ответникът И. Н., в отговора си на касационната жалба, подаден чрез процесуалния му пълномощник адв. Г. Г., излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и становище за неоснователност на жалбата. За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е установил, че с одобрено на 02.03.2017 г. споразумение по н.о.х.д. № 2077/2016 г. на ПОС ответникът е признат за виновен за престъпление по чл. 252, ал. 2, пр. 2, във вр. с ал. 1 от НК – за това, че през периода от 15.08.2008 г. до неустановена дата в периода април – май 2010 г., без съответното разрешение е извършил по занятие банкови сделки – кредитиране, като е предоставял парични кредити (заеми) на физически лица срещу получаване на лихва, за които се изисква такова разрешение (описани са конкретните деяния), като с дейността си е получил значителни неправомерни доходи в общ размер на 4 700 лв.; на основание чл. 53, ал. 2, б. „б” от НК, равностойността на придобитото от престъплението – сумата 4 700 лв. е отнета в полза на държавата. Съдът е установил и, че въз основа на уведомление от 20.04.2016 г. от Пловдивската окръжна прокуратура е започнала проверка за установяване на значително несъответствие в имуществото на ответника през периода 28.04.2006 г. - 28.04.2016 г. Въз основа на експертните заключения по делото апелативният съд е приел за установено, че общата пазарна стойност на автомобилите, предмет на иска, към датата на придобиването им възлиза на 14 889 лв., както и че общият размер на доходите на ответника през проверявания период е в размер на 99 845.96 лв., а на разходите му е 453 535.59 лв., при което е приел, че нетният доход е отрицателна величина – 353 689.63 лв. С оглед въведените във въззивната жалба оплаквания, ПАС е намерил, че спорът между страните при така установената фактическа обстановка, се концентрира върху две от предпоставките за уважаване на иска по чл. 153, ал. 1 от ЗОНПИ – наличието на значително несъответствие и връзка на придобитото имущество, предмет на отнемане, и престъпната дейност на ответника. Излагайки подробни съображения, въззивният съд е приел, че първата от тези предпоставки е налице – придобитите от ответника моторни превозни средства и парични средства на обща стойност 15 493.50 лв., предмет на отнемане, надвишават със 150 000 лв. отрицателния нетен доход на ответника, което, според ПАС, обосновава наличието на значително несъответствие по смисъла на закона. Въззивният съд е приел, че макар да не е изрично посочено в закона, изискването за наличие на връзка на придобитото имущество с престъпната дейност произтича от практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), като в тази връзка се е позовал на решението по делото Й. и други срещу България, № 265/17 и 26473/18 от 26.09.2023 г., § 138, според което, за да отговаря конфискацията на изискванията и гаранциите, произтичащи от чл. 1 от Протокол № 1, националните органи трябва да установят съществуването на престъпни дейности или административни нарушения, за които се твърди, че са позволили придобиването на конфискуваното имущество, както и връзка между тези дейности и въпросното имущество. Съдът е изтъкнал, че посоченото разбиране е застъпено в практиката на ЕСПЧ и по други дела за конфискация, по които националните власти не са доказали, че конфискуваното имущество е облага от престъпна дейност, нито са се стремили да определят точно какво имущество може да е било придобито чрез престъпни действия. Отново позовавайки се на практиката на ЕСПЧ, апелативният съд е изложил и съображения, че степента на доказване на това изискване не е абсолютна – стандартът на доказване е облекчен и се свежда до наличието на обоснована вероятност за съществуването на посочения факт, основаваща се на користния характер на престъпното деяние и невъзможността лицето да докаже законния източник на средствата за придобиване на имуществото; както и че не противоречи на чл. 1 от Протокол 1 национално законодателство, което допуска отнемане на имущество, придобито определен период преди извършване на предикатното престъпление, ако извършителят не успее да докаже законния му произход, като в този случай се счита, че то също произтича от престъпна дейност на лицето. Съдът е намерил, че аргумент в подкрепа на тезата на комисията-ищец, че не е необходимо установяване на връзка между придобитото имущество и осъждането на проверяваното лице, не може да се извлече от решението от 28.10.2021 г. по дело C-319/19 на СЕС. В тази връзка съдът е съобразил и Директива (ЕС) 2024/1260 на Европейския парламент и на Съвета от 24.04.2024 г. относно възстановяването и конфискацията на активи, която изрично предвижда, че конфискацията е допустима само при постановена осъдителна присъда. Директивата допуска отклонение от това правило, като предвижда възможност за конфискация и на допълнително имущество, което съдът определи като придобито чрез престъпно поведение. За да се допусне такава разширена конфискация, съдът следва да се убеди, че въпросното имущество е придобито чрез престъпно поведение, без да се изисква осъдителна присъда за такова престъпно поведение. Също според директивата, фактът, че имуществото на лицето е несъразмерно спрямо законните доходи на това лице, би могъл да обоснове извод, че имуществото е придобито чрез престъпно поведение, като държавите-членки могат също така да предвидят изискване за определен период от време, в който е възможно имуществото да се счита за придобито чрез престъпно поведение. Конфискация без постановена осъдителна присъда е допустима, но само при болест, укриване, смърт или изтичане на предвидените давностни срокове, но и в този случай следва да се изследва дали наказателното производство е можело да доведе до окончателна осъдителна присъда за престъпление, ако не бяха настъпили тези обстоятелства и то при условие че съдът се е убедил, че средствата на престъплението, облагите или имуществото, които ще бъдат конфискувани, са придобити чрез това престъпление или са пряко или непряко свързани с него. Въззивният съд е посочил, че макар срокът за транспониране на директивата във вътрешното право на всяка държава-членка да не е изтекъл, цитираните съображения от преамбюла са в унисон с практиката на ЕСПЧ, че подлежат на конфискация само облаги, които са пряко или косвено свързани с престъпления, за които лицето е осъдено с влязла в сила присъда. Изхождайки от тези принципни съображения, апелативният съд е обсъдил обстоятелстовто, че в случая с одобреното на 02.03.2017 г. споразумение ответникът е признат за виновен за престъпление по чл. 252, ал. 2, пр. 2, във вр. с ал. 1 от НК – извършване по занятие на банкови сделки – предоставяне на кредити, от което е получил неправомерен доход в размер на 4700 лв., както и че с ТР № 1/2020 от 15.03.2024 г. на ОСНК на ВКС е прието, че предоставянето по занятие на заеми/кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, не представлява банкова дейност и нейното осъществяване без разрешение не осъществява състава на престъплението по чл. 252, ал. 1 от НК. Съдът е изложил и съображения, че съгласно чл. 50, ал. 1 от ЗНА тълкуването има действие от деня, когато е влязъл в сила актът, който се тълкува, предвид което е приел, че независимо от осъждането на ответника, деянието, за което е осъден, не е престъпно. Приел е също, че след като процесното имущество не произтича от конкретни престъпни действия на ответника, то не подлежи на отнемане. В тази връзка е посочил, че наличието на значително несъответствие е предпоставка за отнемане на имуществото, но само ако произтича от престъпната дейност на проверяваното лице, което условие в случая не е налице. От друга страна въззивният съд е приел, че макар и предоставянето по занятие на кредити от физически лица да не съставлява престъпление, все пак тази дейност е с незаконен характер, тъй като може да се осъществява единствено от лице, което отговаря на изискванията на чл. 3а, ал. 2 от ЗКИ и което е вписано в публичен регистър на БНБ – чл. 3а, ал. 1, във вр. с чл. 3, ал. 1, т. 3 от ЗКИ. Приел е също, че отпускането на кредити по занятие от лице, което не отговаря на изискванията на чл. 3а, ал. 2 от ЗКИ, представлява административно нарушение по чл. 152, ал. 1 от ЗКИ, като е посочил и че според чл. 109, ал. 1 от ЗОНПИ, основание за започване на проверката по чл. 107, ал. 2 е извършването на административно нарушение, установено с влязъл в сила акт, което е от естество да създава облага на стойност над 50 000 лв. към момента на придобиването й, и същата не може да бъде отнета по друг ред. От изложеното съдът е достигнал до извода, че не всяка незаконна дейност може да послужи като основание за започване на административната проверка по чл. 107, ал. 2 ЗОНПИ, а само тази, която осъществява признаците на административно нарушение и е създала облага над 50 000 лв. С оглед това е намерил, че в случая дори и да се приеме, че с признаването на ответника за виновен по наказателното дело е установен незаконния характер на извършваната от ответника дейност по чл. 152, ал. 1 от ЗКИ, то не е налице една от предпоставките за отнемане на имуществото, а именно – да е създала облага над 50 000 лв., доколкото получения от нея неправомерен доход е в размер 4 700 лв., който освен това е отнет в полза на държавата. В заключение въззивният съд е обобщил, че не са налице изискуемите от закона предпоставки за отнемане на процесното имущество, тъй като то не произтича нито от престъпна дейност на проверяваното лице, нито от установено с влязъл в сила акт административно нарушение, което да е създало имуществена облага над 50 000 лв. При така изложените решаващи мотиви на въззивния съд, поставените от касатора материалноправни въпроси, макар и непрецизно формулирани, са от значение за изхода на спора по делото и са обуславящи правните изводи на съда в обжалваното решение. На настоящия съдебен състав е служебно известно, че с разпореждане от 15.01.2026 г. на председателя на ВКС е образувано тълк. дело № 1/2026 г. на ОСГК на ВКС, по което предмет на разглеждане е следният материалноправен въпрос: какви са задължителните материалноправни предпоставки за реализиране на потестативното право на държавата за отнемане на незаконно придобито имущество; къде са нормативно регламентирани. В закрито заседание от 05.03.2026 г. ОСГК на ВКС уточни и преформулира поставения въпрос, както следва: материалноправна предпоставка за правото на държавата на отнемане на незаконно придобито имущество ли е стойностното превишение над размера, посочен в § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ, на наличното имущество на проверяваното лице в края над наличното имущество в началото на десетгодишния период по чл. 112, ал. 3 от ЗОНПИ; при определяне на значително несъответствие по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ, когато нетният доход е отрицателна величина, тази величина добавя ли се към стойността на имуществото; съставлява ли материалноправна предпоставка за правото на държавата на отнемане на незаконно придобито имущество и наличието на установена връзка между деянието по чл. 108 или по чл. 109 от ЗОНПИ и подлежащото на отнемане имущество. В предметния обхват на последната част от така уточнения въпрос, попадат първите три и последният от материалноправните въпроси, поставени по настоящото дело от комисията-жалбоподател. Поради това и тъй като по посоченото тълкувателно дело все още не е постановено тълкувателно решение, то и по настоящето дело не може да бъде постановено определение по реда на чл. 288 от ГПК към настоящия момент (в този смисъл са и имащите задължителен характер, разяснения, дадени в мотивите към ТР № 8/2013 от 07.05.2014 г. на ОСГТК на ВКС). Ето защо, касационното производство по настоящото гражданско дело следва да се спре на основание чл. 229, ал. 1, т. 7, във вр. с чл. 292 от ГПК, до постановяване и обявяване на тълкувателно решение по посоченото тълкувателно дело. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение