Определение № 529 от 07.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1799/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 507 от 20.12.2022г. по гр.д.№ 451/2022г. на Великотърновски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 486 от 21.04.2022г. по гр.д. № 911/2021г. на Великотърновски районен съд. С последното е отхвърлен предявения от Д. П. А. срещу И. И. К. иск с по чл. 45 от ЗЗД за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000лева, причинени на ищцата от деяния на ответника: в периода от месец април 2000г. до 04.06.2000г. и в периода от 01.09.2000г. до 31.12.2000г. я е изнасилил два пъти, като я е принуждавал да прави с него необезопасени сексуални контакти, от които същата е забременяла. Касационната жалба е подадена от ищцата по иска Д. П. А. чрез пълномощник адв. Е.-Т.. За обосноваване достъпа до касационно обжалване визира основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, както и очевидна неправилност по следните въпроси: 1/допустимо ли е по реда на настоящото производство да се прави възражение за погасени по давност задължения, след като по делото има представени доказателства за психичното здраве на ищцата Д. П. А., че същата е била с 50% инвалидност, с водеща диагноза „Шизотипно разстройство“; 2/ допустимо ли е ищецът да иска съдебно-психиатрична експертиза за себе си, с цел доказвайки претърпени неимуществени вреди от виновното поведение на ответника; 3/ недопускането на съдебно-психиатрична експертиза от първоинстанционния съд, както и недопускането на доказателства във втора инстанция, представлява ли съществено процесуално нарушение на съдопроизводствените правила. Ответникът И. И. К., чрез пълномощник адв. Б. Г. взема становище за недопускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Предявеният иск е по чл.45 ЗЗД за обезщетяване на вреди от това, че в два конкретни периода през 2000г. под натиск от свои роднини ищцата Д. П. А. съжителствала с ответника И. И. К., като въпреки категорично изразяваното от нея несъгласие, ответникът я принуждавал да осъществява с него необезопасени полови контакти с цел зачеване и раждане на дете. Ищцата твърди, че била двукратно изнасилена от ответника и двукратно забременяла, но направила аборти. В периода от 01.09.2000г. до 31.12.2000г. когато ищцата съжителствала с ответника в дома му в [населено място], [община], той принудително ограничавал личната й свобода, като не и позволявал да напуска жилището, както и че й давал оскъдно количество храна. В резултат на така извършените деяния ищцата е претърпяла неимуществени вреди - отнета й е възможността да работи, да се омъжи, да има деца, уронено е името й в обществото. Претендира 20 000лв. обезщетение със законната лихва от 31.12.2000г. За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск, въззивният съд е приел, че представените от жалбоподателката доказателства, от които иска да извлече благоприятни за себе си правни последици, не доказват твърдяното от нея, а именно че ответникът в периода април-декември 2000 г. два пъти я е изнасилил и принуждавал да прави с него необезопасени сексуални контакти. По делото не са ангажирани никакви преки доказателства за сочените противоправни действия, изразяващи се в две изнасилвания и принуда да прави с него необезопасени сексуални контакти, довело до аборти. Според съда, установените по делото факти, че жалбоподателката е била осиновена, че е претърпяла два аборта, че е с призната 50% трайно намалена работоспособност, при водеща диагноза "Шизотипно разстройство", както и че се е познавала с ответника по жалбата и че е живяла с него в някакъв период, не доказват твърденията й, че именно той през 2000г. два пъти я е изнасилил и я принуждавал да прави с него необезопасени сексуални контакти, довели до нежелана бременност и аборт. Ангажираните по делото косвени доказателства освен, че не са в такава верига, водеща до основния факт на извършено непозволено увреждане, преценени по правилата на чл. 12 и чл. 235 от ГПК, същите не са и в нужната степен значими и категорични за пълното доказване на този факт. Събраните свидетелски показания не доказват твърденията на жалбоподателката за извършени спрямо нея противоправни действия от страна на ответника. Свидетелката Т. Ц. М. потвърждава, че преди 20 и повече години жалбоподателката е живяла с ответника, но не може да каже колко време са живели заедно в [населено място]; според нея двамата дори живеели като младо семейство и винаги ходели заедно. През една зимна вечер Д. А. звъннала на вратата на свидетелката и казала, че не иска да живее повече там. На въпроса на свидетелката какво е станало, Д. А. отговорила само, че не иска да живее с този човек. Свидетелката М. заявява, че не е виждала и не е присъствала на случай, в който тя е третирана от ответника И. К. и че в селото не се е чувало да са имали неприятности; в нейно присъствие не е виждала И. К. да заплашва Д. или да я нагрубява. Свидетелят П. Н. В. потвърждава, че е виждал жалбоподателката през 2000г., може би два или три в къщата на И. К., но последният не я е държал насила - свидетелят ходил на вечеря у тях и като си хапнали, момичето се обърнало, легнало на краката на И. К. и заспало, но след 3-4 дни И. К. я изгонил, защото посягала да удря баща му. Свидетелката Г. В. Ч. е втора братовчедка с ищцата. Тя сочи, че не са се виждали дълго време, контактите им започнали миналата година, някъде лятото, когато Д. завела дело за наследствена къща. Свидетелката не познава ответника, никога не е чувала за него, а и Д. също нищо не й е разказвала за него. Свидетелката С. П. К. - съпруга на ответника, е говорила с ищцата по телефона през 2008г. Ищцата й казала да остави съпруга си, защото го обича, не може да живее без него и свидетелката е пречката. Свидетелката знае, че съпругът й и Д. са имали приятелски отношения, преди тя да се омъжи за него. Свидетелят Ф. Е. А. живее с ищцата на съпружески начала. Съдът не е дял вяра на неговите показания поради заинтересоваността му. Наред с това е посочил, че свидетелят няма свои непосредствени впечатления, а показанията му се базират изцяло и само на споделеното му ищцата; неговите показания не кореспондират с останалите свидетелски показания. Твърденията на жалбоподателката, че е била обект на насилие от страна на ответника през 2000г. не се подкрепят и от събраните по делото писмени доказателства. От данните от на РУ на МВР - Полски Т. е видно, че няма подавани жалби от лицата П. П. С. -Такова, Д. П. А. или Д. А. С., срещу лицето И. И. К.. В допълнение съдът е приел, че дори искът да е доказан и основателен, то същият е погасен по давност, в каквато насока е наведено възражение от ответника. Според чл. 110 ЗЗД с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, с които законът не предвижда друг срок, а според чл. 114, ал. 3 ЗЗД вземането за вреди от непозволено увреждане възниква от деня на откриването на дееца и от същия момент то става изискуемо, защото от тогава длъжникът изпада в забава съгласно чл. 84, ал. 3 от ЗЗД. Твърденията на жалбоподателката са за противоправни деяния, извършени от ответника в края на 2000г., поради което и вземането за обезщетение от непозволено увреждане към момента на предявяване на исковата молба на 06.02.2020г., е погасено по давност. При преценка на предпоставките за допускане на касационно обжалване настоящият състав на Върховния касационен съд, ІІ г.о., приема, че такива липсват. Първият въпрос е за допустимостта да се прави възражение за погасяване на вземането по давност предвид доказателствата, че ищцата е с 50% инвалидност с водеща диагноза „шизотипно разстройство“. Този въпрос не е изрично разрешен от съда, но пред него не е повдиган спор дали е допустимо възражението за давност, нито пък са навеждани доводи за наличие на основание за спиране или прекъсване на давността. Наред с това, видно от мотивите на съда, че съображенията, свързани с погасяване на вземането са евентуални - ако бъде прието, че вземане съществува. Водещият извод на съда е, че не е доказано извършването на деликта, което е достатъчно основание за отхвърляне на предявения иск. Поради това този въпрос не е решаващ за изхода на спора. Следващите два въпроса са процесуални и са поставени във връзка с оплакване за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, а именно отказ за бъде допусната поисканата от ищцата психиатрична експертиза за доказване на претърпените неимуществени вреди от виновното поведение на ответника. Въпросите са релевантни, доколкото действително от страна на въззивния съд е оставено без уважение доказателственото искане в жалбата за допускане на всички доказателства, които първоинстанционния съд не е допуснал, а сред тях е и искането за психиатрична експертиза за психичното състояние на ищцата към момента на деликта и за значението на това събитие за отключване на психичното заболяване. Няма колебание в практиката на ВКС, че с разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК е осигурена процесуална възможност за страните в гражданския процес да поискат от въззивната инстанция да събере доказателства, които са от значение за спора, но не са били допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения. При сезиране с искане във въззивната жалба за допускане на доказателства при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК за въззивния съд възниква задължение да се произнесе с определение по чл. 267 ГПК за допускане или недопускане на доказателствата в зависимост от преценката дали са осъществени предпоставките на чл. 266, ал. 3 ГПК и дали исканите доказателства са допустими, относими и необходими за правилното решаване на спора. В настоящия случай въззивният съд е извършил тази преценка. Отказът му да допусне експертизата не може да бъде квалифициран като процесуално нарушение, което да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, защото недопускането й не се отразило на изхода на спора. Както бе посочено, искът е отхвърлен не поради недоказване на вредите (в който случай недопускането на експертиза би имало значение), а поради недоказване на самото вредоносно събитие - на противоправното поведение на ответника. Ето защо двата въпроса не запълват общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК и такова следва да бъде отказано. Решението не е очевидно неправилно. Това основание предполага наличието на тежък порок, установим само от съдържанието на акта, без проверка на процесуалните действия на съда и страните, без преценка на събраните доказателства. Очевидната неправилност би била налице при прилагане на закона в противоположен смисъл, прилагане на отменен закон, нарушаване на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила и правни принципи, нарушаване на основни логически, опитни и общоприложими правила в процеса на формиране на правните изводи. Такива тежки нарушения не се сезират в случая. Изводите на съда са обосновани и направени след преценка на събраните доказателства. Несъгласието на касатора с тази преценка няма отношение към основанието „очевидна неправилност” и към предпоставките за допускане на касационен контрол като цяло. Ответникът по жалбата не претендира разноски и такива не се присъждат. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.