Определение № 177 от 26.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 1921/2023 г.

Производството е по 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Г. Е. П. от [населено място] срещу определение № 2453 от 04.10.2023 г. по в. ч. гр. д. № 2611/2023 г. на Софийски апелативен съд, потвърждаващо постановеното от Софийски окръжен съд определение № 357 от 12.09.2019 г. по т. д. № 180/2023 г., с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявените срещу ЗК „Лев Инс“ АД искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ. Частният касатор поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Изразява несъгласие с извода за недопустимост на исковете поради липса на доказателства за провеждане на рекламационно производство съгласно чл. 380 КЗ. Твърди, че по делото са представени доказателства за отправена от него на 20.07.2023г. писмена претенция до застрахователя заедно с констативен протокол за ПТП с пострадали лица, от която дата е изтекъл не само предвиденият в чл. 108, ал. 1 КЗ 15-дневен срок, но и максимално определеният в закона 3-месечен срок, в който ответникът нито е изискал допълнителни документи, нито е определил и изплатил обезщетение или е направил мотивиран отказ за изплащането на такова. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, са поставени въпросите: „ 1. Има ли характер на „отказ“ по смисъла на чл. 498, ал. 3, пр. 2 КЗ искането на застрахователя към увреденото лице за предоставяне по реда на чл. 496, ал. 4 КЗ протокол за оглед на местопроизшествие, фотоалбум и протоколи от разпит на свидетели, до предоставянето на които счита, че липсва основание за плащане на претенцията му; 2. При изтекъл в хода на съдебното производство тримесечен срок по чл. 496 КЗ, считано от датата на подаване пред застрахователя на претенцията по чл. 380 КЗ, следва ли да се приеме, че няма процесуални пречки за разглеждане на спора и допустимо ли е да се предприемат последващи съдопроизводствени действия“. Като практика, подкрепяща така заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, са посочени: определение № 224 от 15.05.2019 г. по ч. т. д. № 805/2019 г. на I т. о, определение № 352 от 26.06.2018 г. по ч. т. д. № 1027/2018 г. на II т. о, определение № 332 от 19.07.2018 г. по ч. т. д. № 1614/2018 г. на I т. о, определение № 179 от 15.04.2019 г. по ч. т. д. № 859/2019 г. на I т. о и определение № 578 от 26.10.2018 г. по ч. т. д. № 2356/2018 г. на II т. о (за първия въпрос) и определение № 664 от 17.11.2011 г. по ч. гр. д. № 466/2011 г. на IV г. о, определение № 477 от 27.07.2010 г. по ч. г. д. № 646/2009 г. на IV т. о определение № 352 от 26.06.2018 г. по ч. т. д. № 1027/2018 г. на II т. о определение № 332 от 19.07.2018 г. по ч. т. д. № 1614/2018 г. на I т. о. (за втория въпрос). Освен това, в самата частна касационна жалба бланкетно е заявено и основаниeто по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна. Същата обаче е процесуално допустима само по отношение на иска за присъждане на неимуществени вреди, тъй като цената на същия (100 000 лв.) е над определения в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК минимален размер за гражданските дела – 5 000 лв., каквото е и настоящото дело съгласно чл. 113 ГПК. По отношение на иска за имуществени вреди с цена 2 261.35 лв. това изискване не е изпълнено, поради което в тази му част атакуваното определение не подлежи касационен контрол съгласно чл. 274, ал. 4 ГПК. За да потвърди първоинстанционното определение, с което е прекратено производството по предявените от Г. Е. П. срещу ЗК „Лев Инс“ АД искове по чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетения за неимуществени и имуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 03.07.2023 г., въззивният съд е споделил извода, че не е налице нито една от предвидените в чл. 498, ал. 3 КЗ предпоставки за допустимост на претенциите. На първо място, решаващият състав е счел, че по делото липсват доказателства за отправена на 20.07.2023 г. писмена претенция на ищеца към застрахователя, като същевременно е посочил, че дори такава да е заявена, то към датата на постановяване на въззивното определение, срокът по чл. 498, ал. 3 КЗ все още не е изтекъл. Като неоснователно въззивният съд е преценил становището на ищеца, че неизискването на допълнителни документи в 45-дневен срок от страна на застрахователя има за последица редуциране на срока за произнасянето му до 15 работни дни и че същият не е 3 месеца. Според въззивния съд, твърдението на частния жалбоподател, че това е конклудентен отказ за изплащане на застрахователно обезщетение, не намира опора в закона и не може да бъде изведено чрез способите на тълкуване. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. И двата поставени от частния касатор въпроса не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са значими за изхода на конкретното дело. По отношение на първия от тях това следва от факта, че въззивният акт изобщо не съдържа произнасяне по него. Решаващият състав не е обсъждал последиците на „искане“ на застрахователя към увреденото лице за представяне на конкретно изброените във въпроса документи. Твърдение за отправено към него такова искане не е поддържал и самият частен жалбоподател. Точно обратното – твърдял е, че не е отправяно искане за представяне на допълнителни доказателства. Отделно от това, и двата въпроса са предпоставени от твърдението на ищеца, че е заявил писмено претенцията си към застрахователя на 20.07.2023г., което обаче въззивният съд е счел за недоказано. Ето защо, като несъответстващи на мотивите на въззивното определение, въпросите нямат характер на обуславящи за изхода на делото и не могат да обосноват допускане на касационния контрол. Поради отсъствие на общата предпоставка не подлежи на преценка наличието на поддържаните конкретни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Що се отнася до основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, доколкото е заявено бланкетно, без да е аргументирано, същото не следва да бъде обсъждано. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение