Определение № 770 от 12.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2090/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 45361/28.05.2020 г. на „МАП МАРКЕТИНГ РИСЪРЧ“ ООД, представлявано от адв. Л. Т., срещу въззивно решение № 1919/10.03.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 6227/2019 г. по описа на Софийски градски съд. С въззивното решение е потвърдено решение № 35588/08.02.2019 г. по гр.д. № 3515/2018 г. на Софийския районен съд в частите му предмет на обжалване, като: уважен е предявеният от К. Д. А. против дружеството иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ – за признаване за незаконно дисциплинарното уволнение на служителя, извършено със заповед № 049/ 15.11.2017 г.; отхвърлени са предявените от работодателя насрещни искове по чл.221, ал.2 КТ - за присъждане на обезщетение в размер на сумата 487.55 лева; и по чл.220, ал.1 КТ – за заплащане на обезщетение за разликата над присъдената с решението на СРС сума от 504.05 лв. до предявения размер от 2 702.40 лева. В касационната жалба се поддържат доводи, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и счита, че касационният контрол следва да се допусне по въпроси, които уточнени и обобщени от състава на ВКС, се свеждат до следните: 1) може ли да се прекрати трудовото правоотношение на основание чл.326, ал. 1 КТ, когато работникът или служителят не е спазил 30-дневния срок на предизвестие и не е заплатил на работодателя си обезщетението по чл. 220, ал. 1 КТ за неспазен срок на предизвестието; в кой момент настъпва изискуемостта на вземането за обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ; 2) може ли работодателят да прекрати трудовия договор с работник или служител заради дисциплинарно нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ, извършено в срока на предизвестието по чл. 326, ал.1 КТ. Твърди се, че въззивното решение противоречи на посочените в изложението две решения на състави на ВКС. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се поддържа с доводи, че по поставените въпроси е налице противоречива практика на ВКС, която следва да бъде преодоляна с допускането на касационния контрол на въззивното решение, за да се създаде задължителна съдебна практика, даваща единно тълкуване на материалноправните разпоредби по чл.326, ал.1 и чл.220, ал.1 КТ. Ответникът по жалбата – К. А., представляван от адв.П. И. – Г., в писмен отговор поддържа становище, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол и за неоснователност на подадената жалба. Претендира присъждане на разноски за касационната инстанция. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, споделяйки приетото от първата инстанция (чл. 272 ГПК) е посочил, че между страните е бил сключен безсрочен трудов договор №338/21.04.2015 г., по който ищецът е работил на длъжността „технически изпълнител“. На 03.11.2017 г. служителят отправил до ответника писмено предизвестие с вх.№ 79/03.11.2017 г., в което посочил, че едностранно прекратява трудовото си правоотношение, считано от 06.11.2017 г. без да отработва 30-дневния срок на предизвестие, а за неспазения срок дължи обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ, изчислено по реда на чл.228, ал.1 КТ в размер на последното получено брутно месечно трудово възнаграждение. Съдът е посочил, че страните не спорят, че обезщетението не е било заплатено към посочената в предизвестието дата на прекратяване на трудовия договор - 06.11.2017 г., както и че от този ден служителят не е ходил на работа. Впоследствие, при явяването си в предприятието за получаване на оформената трудова книжка, констатирал, че в нея е вписана заповед № 049/15.11.2017 г. за прекратяване на трудовото му правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ. Според заповедта, дисциплинарното наказание „уволнение” е наложено на А. за допуснато от него нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 2 и т.7 КТ, изразяващо се в неявяване на работа в течение на два последователни работни дни – на 06.11. и 07.11.2017 г. Съдът е посочил, че спорът по делото се свежда до правните последици на изявлението за прекратяване на трудовия договор по чл.326, ал.1 КТ при неспазен срок на предизвестие и незаплатено от служителя към 06.11.2017 г. обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ. Прието е, че относно момента на прекратяване на трудовото правоотношение в хипотезата на чл.326, ал.1 КТ, когато работникът е направил изявление, че няма да отработи срока на предизвестието, се прилага правилото на чл.335, ал.2, т.2 КТ. Позовавайки се и на трайно установената съдебна практика на ВКС (решение № 873/18.01.2011 г. по гр. д. № 1757/2009 г. на ВКС, ІV г. о. и др.), въззивният съд е направил извод, че прекратяването на трудовия договор в случая е настъпило към момента на изтичане на съответния срок от периода на предизвестието, посочен от работника, т.е. на 06.11.2017 г., а за неспазения остатък от срока на предизвестието, съгласно чл.220, ал.1 КТ, ищецът дължи обезщетение на работодателя. Издадената заповед за дисциплинарно уволнение, с която на А. е наложено дисциплинарно наказание заради неявяването му на работа на 06.11. и 07.11.2017 г. (когато договорът е бил вече прекратен едностранно от служителя) е счетена за незаконосъобразна като лишена от предмет. В тази връзка съдът е посочил още, че страните по трудовия договор са равнопоставени при упражняване на правото си да прекратят трудовото правоотношение едностранно с предизвестие, вкл. и в хипотезата, когато заявяват, че няма да спазят предвидения 30-дневен срок. В тези случаи прекратяването на трудовоправната връзка настъпва с получаване на предизвестието от другата страна, или на посочената от отправящата страна дата преди 30-те дни, като за насрещната страна възниква единствено облигационно вземане за обезщетение по чл.220, ал.1 КТ, без това да влияе върху момента на прекратяване на трудовия договор. В заключение е направен извод, че оспорената заповед за дисциплинарно уволнение е лишена от предмет (основание) и поради това е незаконна, а искът по чл.344, ал.1, т.1 КТ е основателен и следва да се уважи. При този резултат по спора за законността на уволнението, обусловената от изхода му насрещна претенция на работодателя с правно основание чл.221, ал.2 КТ е отхвърлена. Другият насрещен иск с правно основание чл.220, ал.1 КТ – за заплащане на дължимото от ищеца обезщетение за неспазения остатък от срока на предизвестие – е счетен за основателен до размера на сумата 504.05 лв. и е отхвърлен за претендираната разлика до размера на 2 702.40 лева При тези решаващи изводи, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице условия за селектиране на касационната жалба. Първият изведен в изложението въпрос е правно релевантен, но същият няма претендираното от касатора значение. Приетото от въззивния съд относно момента, в който следва да се счита за прекратено трудовото правоотношение между страните, е в съответствие с императивната разпоредба на чл. 335, ал. 2 КТ и създадената по приложението й трайна практика на ВКС. Цитираната норма точно и ясно посочва кога се прекратява трудовото правоотношение, а именно: при прекратяване с предизвестие - с изтичане на срока му (т. 1); при неспазване на срока на предизвестие – с изтичане на съответната част от срока на предизвестието (т. 2); при прекратяване без предизвестие - от момента на получаване на писменото изявление за прекратяване на договора (т. 3). Текстът на разпоредбата не поставя момента на прекратяване на трудово правната връзка в зависимост от това - дали фактически е налице основанието, посочено от работодателя или от работника за прекратяване на договора и изплатено ли е обезщетението по чл. 220 КТ. Подобни условия повелителната норма на чл.335 КТ не съдържа и не изисква, за да се счете, че се е осъществил правопрекратяващият юридически факт. В същия смисъл са и становищата в правната теория (вж. – проф. Кр.М. - „Трудов договор, сключване, изменение, прекратяване“, стр.252-254; проф.В.М. и др. - „Коментар на КТ“, стр.745 – 746, 1050-1053) и създадената значителна по обем безпротиворечива практика на ВКС (вж. - решение № 873/18.01.2011 г. по гр. д. №1757/2009 г., IV г.о., решение № 413/17.08.2010 г. по гр. д. № 1804/2009 г., ІV г.о., решение № 573/30.10.2009 г. по гр. д. № 5163/2008 г., ІІ г.о., решение № 289/18.11.2014 г. по гр. д. № 1289/2014 г., ІV г.о., решение № 144/ 23.02.2010 г. по гр. д. № 3101/2008 г., V г.о., решение № 87/11.05.2012г. по гр.д. № 219/2011г., IV г.о., решение № 193/28.11.2019 г. по гр. д. № 767/2019 г., III г. о. на ВКС и др.), които настоящият състав изцяло възприема. Цитираните от касатора в изложението му два съдебни акта са изолирана практика, която не се споделя. Трайно доктрината и съставите на ВКС са приемали, че всяка страна по трудовия договор разполага с потестативното право да прекрати трудовото правоотношение едностранно и независимо дали е упражнила това свое право законно, волеизявлението й поражда правен ефект - трудовото правоотношение се прекратява. Както връчването на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, издадена от работодателя автоматично води до прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от това дали са били налице посочените в нея основания за уволнение, така и писменото изявление на работника за прекратяване на трудовото му правоотношение на някое от основанията по чл.326 и чл. 327 ал. 1 КТ има същия правопрекратяващ ефект, като към този момент се извършва преценката съществувало ли е потестативното право и надлежно ли е упражнено. Предизвестието по естеството си представлява уведомление, отправено от едната страна в трудовото правоотношение към другата, съдържащо решението на първата да упражни потестативното си право за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение, като то съдържа и посочване на срок (датата, от която започва да тече предизвестието, или срокът, след изтичане на който трудовият договор ще бъде прекратен). Неспазването на срока означава, че някоя от страните е решила да не изчака изтичането му и да прекрати договора преди този момент. Ако страната реши да се възползва от тази законова възможност, трудовият договор се прекратява в деня на изтичане на тази част от срока на предизвестието (чл.335, ал.2, т.2 КТ), който поискалата прекратяването страна е посочила. Когато по силата на закона се дължи предизвестие, но страната заяви, че не желае срокът да бъде спазен изобщо, то трудовото правоотношение се прекратява в момента на достигане на изявлението до другата страна (чл.335, ал.2, т.3КТ), или в момента, който страната е определила като дата на прекратяване на трудовото правоотношение, като тя дължи заплащане на обезщетение по чл. 220, ал.1 КТ. Меродавен е моментът на прекратяване на трудовото правоотношение, посочен от страната, която е поискала прекратяване при неспазване срока на предизвестие. Неспазването на срока на предизвестие има значение единствено за пораждане на задължението за заплащане на следващото се обезщетение по чл.220, ал.1 КТ – т.е., касае се за облигационни отношения, които възникват като последица от настъпилото прекратяване на трудовото правоотношение и се разглеждат отделно. В същия смисъл се е произнесъл и въззивният съд, приемайки, че трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл.326, ал.1 КТ с изтичането на тази част от срока на предизвестие и на датата, посочена от К.А. в писменото му изявление - на 06.11.2017 г., а обстоятелството, че обезщетението по чл.220, ал.1 КТ не е било заплатено на работодателя към този момент, касае последващо облигационно отношение, възникнало след прекратяването на договора, което не е елемент от фактическия състав на основанието по чл.326, ал.1, вр. с чл.335, ал.2, т.2 КТ. Въззивното решение е постановено в съответствие с трайно възприетите в практиката на ВКС правни разрешения по приложението на чл.335, ал.2 и чл.220, ал.1 КТ, поради което поддържаните предпоставки за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК не са налице. Вторият въпрос в изложението е ирелевантен, защото съдържа условия (факти и обстоятелства), каквито по делото не са установени. Въззивният съд не е приемал, че за работодателя не съществува правото да ангажира дисциплинарната отговорност на работника/служителя за нарушение на трудовата дисциплина, извършено в срока на отправеното предизвестие за прекратяване на трудовия договор. Съдът е посочил, че в случая в оспорената заповед като тежко дисциплинарно нарушение е въведено неявяването на ищеца на работа в два последователни дни – на 06.11. и 07.11.2017 г., но към тези дати трудовият договор е бил вече прекратен с едностранното изявление на А.. Поради това, работодателят не е разполагал нито с дисциплинарна власт да наложи наказание „дисциплинарно уволнение”, нито с правото да прекрати на основание чл.330, ал.2, т. 6 КТ вече прекратено трудово правоотношение. Ответната страна по жалбата е направила искане за разноски, но не е представила доказателства за извършени разходи, поради което присъждане на такива не се дължи. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,