Определение № 127 от 04.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2811/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищцата Х. Д. И., чрез адв. В. Т. срещу решение № 87/27.02.2020 г. по в.гр.дело № 809/2019 г. на Софийски окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 221/27.08.2019 г. по гр.дело № 172/2019 г. на Районен съд [населено място] в отхвърлената част на иска с правно основание чл.200,ал.1 КТ над сумата 33 000 лв. до пълния предявен размер от 94 000 лв. и в отхвърлената част на иска с правно основание чл.86,ал.1 ЗЗД над сумата 6 187.51 лв. до 17 624.99 лв. Поддържаните основания за неправилност на решението в обжалваната част по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния и процесуален закон, и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението да се отмени въззивното решение в обжалваната част и се постанови друго, с което предявените искове се уважат в пълен размер. В изложението са формулирани въпросите: 1.Длъжен ли е съдът да посочи всички относими обстоятелства и реално да ги съпостави с конкретните увреждания на пострадалия и настъпилите последици и длъжен ли е да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, формиращи съдържанието на понятието „справедливост”, решен в противоречие със задължителната практика на ВС и с практиката на ВКС. 2.Изисква ли принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД решаващият съд не само да установи, но и да прецени правилно всички значими критерии за определяне на обезщетението за обезвреда на неимуществените вреди на пострадалия от деликт, решен в противоречие със задължителната практика на ВС и с практиката на ВКС. 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях, решен в противоречие с практиката на ВКС, 4. Какво е доказателствената стойност на решението на ТЕЛК, с което на пострадалия от трудова злополука е определена трайно намалена работоспособност, поради трудова злополука, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 5. Включва ли се в принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД основното начало на правото, че сходните случаи следва да се третират по сходен начин и следва ли от това необходимостта от съобразяване на съдебното решение със съществуващата съдебна практика по сходни случаи или е допустимо за сходни телесни увреждания, време на възстановяване, медицински процедури, осакатяване и психични вреди да се определят неколкократно/няколко пъти/ завишени или занижени размери на обезщетението? Който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Жалбоподателката поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е очевидно неправилно. Срещу въззивното решение на Софийски окръжен съд по в.гр.дело № 809/2019 г. в частта, с която е потвърдено решението по гр.дело № 172/2019 г. на Ботевградския районен съд в уважената част на иска с правно основание чл.200,ал.1 КТ над сумата 15 000 лв. е подадена касационна жалба от ответника ЦДГ”Слънце” [населено място], чрез адв.Х. Я.. Поддържаните основания за неправилност на решението в обжалваната част са съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване в обжалваната част на въззивното решение по поставения въпрос в изложението, да се отмени същото в частта, с която е потвърдено решението на Ботевградския районен съд в уважената част на иска с правно основание чл.200,ал.1 КТ над сумата 15 000 лв., съответно да се съобрази съричиняване от страна на пострадалата и допълнително се намали определеното обезщетение със съответния процент на съпричиняване и вместо отменената част предявения иск се отхвърли като неоснователен над посочената сума. В изложението е формулиран въпросите: 1.По какви критерии се определя справедливо обезщетение по смисъла на чл.52 ЗЗД с оглед задължението на съда да обсъди всички обстоятелства от значение за точното приложение на принципа на справедливостта, решен в противоречие със задължителната практика на ВС, както и с практиката на ВКС. Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е очевидно неправилно. В писмен отговор ищцата Х. И., чрез адв.В. Т. е изразила становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност по същество на касационната жалба на ответника. Ответникът ЦДГ”Слънце” [населено място], чрез адв.Х. Я. в писмен отговор е изразил становище, че не следва да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението на жалбоподателката-ищца и за неоснователност на касационната й жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на въззивното решение в обжалваните части намира, че всяка от жалбите е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на касационно обжалване и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.200,ал.1 КТ и чл.86,ал.1 ЗЗД. От фактическа страна е прието за безспорно между страните установено от приложените по делото писмени доказателства, че към 20.03.2017 г. ищцата Х. И. е работел при ответника – ЦДГ”Слънце” [община], като е изпълнявала длъжността „помощник-възпитател“ въз основа на трудов договор с № 119, сключен на 01.04.2009 г. и допълнително споразумение към трудовия договор № 104/16.01.2017 г. Приел е, че според представената длъжностна характеристика за длъжността „помощник-възпитател“ са посочени основните функции на длъжността (осигуряването на санитарно – хигиенните условия за правилното развитие и възпитание на децата) и основните длъжностни задължения. Съдът е приел, че с декларация вх. № 11/22.03.2017 г. за трудова злополука, приложение към чл. 3, ал. 1 от Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки, ответникът е декларирал пред НОИ настъпила на 20.03.2017 г., в 06 часа и 20 мин., злополука с работника Х. И.. Отразено е, че злополуката е настъпила при слизане по стълби в сградата на детска градина „Слънце“. С разпореждане № 5104-22-37 от 18.04.2017 г. на НОИ – София област, на основание чл. 60, ал. 1 КСО, декларираната от осигурителя злополука вх. № 5101-22-33 от 24.03.2017 г. е приета за трудова злополука по чл. 55, ал. 1 КСО. В разпореждането е посочено, че увреждането е настъпило при извършване на действия, които без да представляват ефективно полагане на труд, са насочени към неговото осъществяване. Прието е, че според епикриза с изх. № 6212/2017 г., ищцата е постъпила на 20.03.2017 г., в деня на злополуката, в УМАЛ „Света Анна“ АД – [населено място], където и е поставена окончателна диагноза - множество счупвания на подбедрицата, открито. Извършено е оперативна интервенция, изразяваща се в обилен лаваж (промиване) на раната, приложено външно фиксиращо устройство и фибула. Проведено е лечение с антибиотици. Приел е за установено от епикриза с изх. № 6881/2017 г., че на 27.03.2017 г. на дясна глезена става е извършено открито наместване и вътрешна фиксация на счупването – чрез три плаки и 21 винта. В епикризата е отразено, пострадалата да не натоварва оперирания крайник за срок от 60 дни. Приел е още, че през месец юли 2017 г. е установено наличието на микроорганизми – стафилококус ауреус в раната. Установена е гнойна фистула, която е била активна до третата хоспитализация на ищцата, а именно до 30.01.2018 г. На 05.12.2017 г. е отразено, че раната не сраства. Въз основа на епикриза с изх. № 2648/ 2017 г. е прието за установено, че на 30.01.2018 г., ищцата е била хоспитализирана за трети път в УМАЛ „Света Анна“ АД – [населено място], където е извършена трета операция, поради инфектиране на раната, получена при фрактурата. Отстранени са чуждите тела и локално е поставена антибиотична гъба, която да осигури постоянен, активно действащ антибиотик в зоната на счупването до пълното ликвидиране на инфекцията. Паралелно е проведено и венозно антибиотично лечение. На 21.08.2018 г. ищцата е отново хоспитализирана в УМАЛ „Света Анна“ АД – [населено място], където и е извършена четвърта оперативна интервенция. Причината е незавършеното костно срастване, този път без инфекция. При операцията е направена костна пластика с присадък, отново са поставени плака и винтове и е проведено антибиотично лечение. Според етапна експертиза от 13.11.2018 г. се наблюдава начално костно срастване на тибията. С експертно решение на ТЕЛК от 07.11.2017 г. на ищцата е призната трайно намалена работоспособност 64% на сто в резултат на трудовата злополука, с диагноза „Съст. след полифрагментна вътреставна фрактура на дистлната част на тибия с фрактура на двата малеола и дислокация на фрагментите и дистална диафизарна фрактура на фибула, след кръвна репозиция и фиксация с планка и винтове“. Впоследствие ищцата е била няколкократно освидетелствана, като според последното за момента експертно решение на ТЕЛК от 25.06.2019 г., ищцата е с 50 % трайно намалена работоспособност за срок от две години. Прието е за установено от представените по делото болнични листове за временна неработоспособност, че ищцата е била в продължителен отпуск по болест от 20.03.2017 г. до 19.01.2019 г. Въз основа на прието по делото заключение на съдебно-медицинска експертиза е посочено, че ищцата е получила следните телесни увреждания: изкълчване на дясна раменна става, наместена в Спешно приемно отделение на УМБАЛ „Света Анна“ АД по време на постъпването, счупване на дясната подбедрица открито, пилонна фрактура, ангажираща долния край на големия пищял, многофрагментна, разместена. Вещото лице е отразило, че фрактурата може да бъде причинена по два механизма – аксиална компресия и режещи сили, като при всеки от двата се стига до раздробяване, разместване и вбиване на костните фрагменти, меките тъкани около ставата се засягат до такава степен, че настъпват исхемични промени, водещи до смущения в зарастването на оперативната рана или некроза. По отношение на изкълчването на дясната раменна става се сочи, че е съпроводено със силна болка, подвижността на ставата е блокирана. Лечението се състои в закрито наместване и последващо обездвижване, което продължава 15-20 дни. Пояснява се, че „открита“ е тази фрактура, при която е нарушена целостта на меките тъкани – мускули, фасция, подкожие и кожа. Според експертните изводи, при подобен тип наранявания, пациентът изпитва интензивна болка и не е в състояние да движи или натоварва крайника. Вещото лице е проследило извършените оперативни интервенции и проведеното лечение, като е отбелязало, че във всяка една от епикризите на ищцата е било указано да използва помощни средства при придвижването си, без изобщо да натоварва крайника или с частично натоварване. Според експертното заключение за периода от настъпване на злополуката – 20.03.2017 г. до края на 2018 г. функционалната пригодност на крайника е била силно ограничена. В ранните периоди след операциите, които са извършени, не е била в състояние дори за частично натоварване. Към края на 2018 г. е разрешено и започнато частично обременяване на крайника. През целия възстановителен период ищцата е изпитвала различни по интензитет болки и страдания, които са били с по-силен интензитет след оперативните интервенции. Изпитвала е сериозни затруднения при битовото си обслужване, като на моменти се е нуждаела от чужда помощ. В заключението е посочено, че към момента на извършване на експертното изследване ищцата се придвижва с помощта на една патерица, като е налице втвърдяване на ставите на ходилото поради продължителното обездвижване и не се предвижда операция за отстраняване на имплантите, тъй като не е завършен процеса на костно преустройство в зоната на счупването. Дадените от вещото лице прогнози за възстановяване са статистически (период от 10-15 месеца при случаи без усложнения, в случаи с усложнения, като настоящия, срастването се случва за по–дълъг период – 24-36 месеца). Прието е, че съгласно изложеното от вещото лице е налице причинна връзка между трудовата злополука и настъпилите увреждания. От заключението на назначената от въззивния съд допълнителна съдебно-медицинска експертиза е прието за установено, че към датата на злополуката ищцата е страдала от дегенеративни промени, които обуславят протрахиран болков синдром с функционален дефицит изразен в ограничени движения в поясния отдел на гръбнака, ТБС-ви и лява колянна става с нарушена стабилност при ходене и накуцваща походка. Вещото лице е отразило, че непосредствено преди злополуката, в периода от 02.03.2017 г. до 11.03.2017 г., е било проведено амбулаторно лечение на ищцата с поставена диагноза „Синдром на вертебробазиларната артериална система-декомпенцирана“ с оплаквания от бурен световъртеж, с шум и бучене в ушите, нестабилност, залитане при ходене, гадене. В деня на инцидента не са регистрирани данни за обострени хронични заболявания или остри съдови инциденти с клинични изяви на световъртеж и др., отпадна неврологична симптоматика. При изслушването си в о.с.з. вещото лице пояснило, че световъртежът не може да продължава повече от 10-15 дни с такава интензивност, че болният да не може да бъде трудоспособен, нито може да трае единствено по време на инцидента. Въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели. От правна страна е прието, че за да възникне имуществена отговорност на работодателя за обезщетяване на причинените неимуществени вреди на пострадал от трудова злополука работник или служител следва да се установят материалните предпоставки: 1) трудова злополука; 2) вреда, водеща до неблагоприятни последици – болки и страдания и 3) причинно-следствена връзка между злополуката и причинените вреди, т. е. причинените болки и страдания да са закономерна, естествена последица от злополуката, която е настъпила през време и във връзка, или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието. Прието е още, че имуществената отговорност на работодателя по чл. 200 от КТ е обективна и безвиновна, с гаранционно-обезпечителен характер. Според съда релевантно за обезщетяването и то относно размера, но не до степен изключване на отговорността на работодателя, е евентуалното съпричиняване от страна на работника при проявена груба небрежност от негова страна. Посочено е, че ответникът носи тежестта да докаже възражението си за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Съдът е приел за установено, че ищцата и ответникът са в трудовоправни отношения и че е настъпила злополука, която съгласно разпоредбата на чл. 55, ал.1 от КСО се квалифицира като трудова, който факт е констатиран по предвидения законов ред - с разпореждане № 5104-22-37 от 18.04.2017 г. на длъжностното лице по чл. 60 от КСО. Прието е, че претърпяната от ищцата трудова злополука на 20.03.2017 г. е настъпила от падане при слизане по стълбите в сградата на ДЦГ „Слънце“, в резултат от подхлъзване.Прието е също за установено от показанията на свидетелката Р. К., че пътеката на стълбището, където е настъпил инцидента, е била свлечена, като по нея също имало кръв и костни частици. Свидетелката посочила че мокетната пътека, с която са заслани стълбите се свлича. Приел е, че според показанията на свидетелките на Р. К., П. Г. и М. В., служители в ЦДГ „Слънце“, стълбите не са били обезопасени с парапет. Съдът е приел, че претърпяната трудова злополука е довела до временна неработоспособност, призната до 19.01.2019 г., както и до трайно намалена работоспособност 50 на сто, за срок от две години (от 25.06.2019 г.), приета с експертно решение от лекарска комисия. Посочил е, че във въззивното производство правният спор се съсредоточава върху размера на претърпените вреди и наличието на съпричиняване от страна на ищцата за настъпване на вредоносния резултат. По спорния въпрос за размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е съобразил Постановление № 4/23.12.1968 г.на Пленума на ВС и съдебната практика на ВКС в многобройни решения, постановени от състави по чл.290 ГПК. Прието е, че ищцата е била на 53 години към момента на настъпване на трудовата злополука, в работоспособна и активна възраст. Вследствие от претърпяната трудова злополука е получила следните травматични увреждания: изкълчване на дясна раменна става, счупване на дясната подбедрица открито, пилонна фрактура ангажираща долния край на големия пищял, многофрагментна, разместена. Прието е още, че ищцата е била обездвижена в периода от настъпване на трудовата злополука – 20.03.2017 г. за срок от 60 дни. През началния период, от 15-20 дни, е била напълно обездвижена, като са били фиксирани, както десния ѝ крак, така и дясната ѝ ръка, поради изкълчването на раменната става. Посочено е, че според експертното заключение при нараняването, което е получила ищцата се изпитват силна по степен и интензивност болка. През месец юли 2017 г. са установени микроорганизми – стафилококус ауреус в раната. Установена е гнойна фистула, която е била активна до третата хоспитализация на 30.01.2018 г., което е предизвикало повишение на температурата и допълнителни физически и психически страдания на пострадалата. След поредица рентгенови изследвания е установено, че липсва срастване в областта на счупването на тибията. След оперативната интервенция от 30.01.2018 г. крайника на ищцата е бил обездвижен в периода до следващата и хоспитализация 21.08.2018 г., като в медицинската документация е посочено да се придвижва с помощта на помощни средства без да натоварва оперирания крайник. На 21.08.2018 г., след четвъртата операция, която е претърпяла ищца, крайникът ѝ е бил обездвижен за срок от още 3 месеца. Според експертното заключение за периода от настъпване на трудовата злополука до края на 2018 г. функционалната пригодност на крака на ищцата е била силно ограничена. В ранните периоди след четирите операции, които са извършени, ищцата не е могла дори частично да натоварва крака. В края на 2018 г., което е около 21 месеца след злополуката ѝ е разрешено да започне частично обременяване на крайника. През целия период е изпитвала различни по интензивност болки и страдания, по-силни непосредствено след оперативните интервенции. Ищцата освен посочените оперативни интервенции е претърпяла и съпътстващи манипулации, превръзки, лечение, което е било съпроводено с множество неудобства при придвижването ѝ. Съобразено е обстоятелството, че предвид травмата, която е имала ищцата на левия крак преди настъпване на трудовата злополука, която е засегнала десния ѝ крак, на практика придвижването и с помощта на помощни средства две патерици е било силно ограничено, респективно и е предизвикало допълнителни неудобства, болки и психически притеснения. Според възприетите свидетелски показани са я придвижвали с помощта на инвалидна количка. Съдът е приел за установено от събраните по делото гласни доказателства че, ищцата е страдала физически и емоционално, изпитвала е притеснение за здравословното си състояние, както и неудобство, и вина от обстоятелството, че е обгрижвана от близките си, изказвала е суицидни намерения. Настъпилата трудова злополука изцяло е променило начина ѝ на живот, което е създало и затруднение на близките ѝ, пострадалата е била изцяло обгрижвана в значителни периоди от време след четирите оперативни интервенции. Прието е за установено, че към момента на извършване на експертното изследване ищцата още не се е възстановила напълно. Вещото лице е отразило, че на този етап от лечението на ищцата не се предвижда оперативно отстраняване на имплантите, тъй като още не е завършен процеса на костно преустройство в зоната на счупването на тибията. Предложил е само прогнозно време необходимо за оздравителния процес. Съдът се е позовал на практика на ВКС, изразена в цитирани решения на състави по чл.290 ГПК, според които при сходни травматични увреждания, но без последвали усложнения са присъдени обезщетения в размер на около 20 000 - 22 000 лева. С оглед на това е прието, че тъй като в случая са настъпили усложнения, претърпени са четири оперативни интервенции и процеса на възстановяване не е завършен следва да се присъди по-високо обезщетение. Изведен е извод, че с оглед на описаните последици, настъпили вследствие на злополуката първоинстанционният съд е определил справедлив размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди. Въззивният съд се е произнесъл по възражението за съпричиняване, въведено от ответника с отговора на исковата молба. Прието е, че по реда на чл. 201, ал. 2 КТ отговорността на работодателя може да бъде намалена само в изключителни случаи, а именно, ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност, т. е. извършил е определени действия в нарушение на установените правила за безопасност на труда, като не е положил дължимата грижа, каквато и най-небрежният човек би положил в подобна ситуация. Прието е също, че в тази хипотеза вината на пострадалия не се предполага, а ответникът следва да установи по категоричен и безспорен начин, че същият е допуснал груба небрежност като част от механизма на трудовата злополука. Съдът е приел, че в случая възражението за съпричиняване е основано на твърдения, според които в трудовите задължения на ищцата е включено поддържане на пътеката, която е била поставена на стълбите и че загубата на равновесие е предизвикано от заболяване на ищцата. Приел е също, че тези твърдения на ответника не са доказани в хода на процеса. Посочено е, че според приложената трудова характеристика в задълженията на ищцата не е включено поддържането на пътеки в детското заведение, че от свидетелските показания е установено, че пътеките са били „хлабави“ и се е налагало да бъдат „оправяни“. Прието е за неоснователно твърдението, че загубата на равновесие се дължи на болестно състояние на ищцата. В тази насока съдът е взел предвид заключението на вещото лице по назначената СМЕ и изразеното в съдебно заседание становище, че непосредствено преди злополуката, в периода от 02.03.2017 г. до 11.03.2017 г., е било проведено амбулаторно лечение на ищцата с диагноза „Синдром на вертебробазиларната артериална система-декомпенцирана“ с оплаквания от бурен световъртеж, с шум и бучене в ушите, нестабилност, залитане при ходене, гадене, но в деня на инцидента не са регистрирани данни за обострени хронични заболявания или остри съдови инциденти с клинични изяви на световъртеж и др. отпадна неврологична симптоматика. Посочени са поясненията на вещото лице в о.с.з., че световъртежа не може да продължава повече от 10-15 дни с такава интензивност, че болният да не може да бъде трудоспособен, нито може да трае единствено по време на инцидента, че вещото лице няма данни загубата на равновесие на ищцата в деня на трудовата злополука да се дължи болестно състояние. Приел е, че свидетелката Р. К., която е възприела лично и непосредствено преди инцидента здравословното състояние на ищцата, посочва, че не ѝ е направило впечатление да е била замаяна, неадекватна или дезориентирана. Преценени са за недоказани твърденията изложени във въззивната жалба, че предвид състоянието си ищцата е проявила груба небрежност към собственото си здраве и че е предприела „едно напълно излишно движение по стълбите към автомата за кафе“. Според въззивния съд дори да се приеме, че пострадалата е имала задължение да „оправя“ пътеката на стълбите, това не е достатъчно, за да се установи, че е проявена груба небрежност, предвид липсата на доказателства за конкретното поведение на пострадалата, както и за връзката му с механизма на трудовата злополука. При тези съображения е направен извод за неоснователност на възражението за съпричиняване и, че не са налице законоустановените предпоставки за намаляване размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди. Относно изложеното във въззивната жалба и развито в писмените бележки, че не е проведено адекватно лечение съдът е възприел изводите на районния съд. Приел е, че според заключението на приложената съдебно-медицинска експертиза в случая не са нарушени правилата за добра лекарска практика, реагирано е своевременно и адекватно, като решенията относно прилаганото лечение са вземани след задълбочено обсъждане и планиране. В о.с.з. пред първоинстанционния съд вещото лице е посочило статистически колко често се получават усложнения вследствие от инфекции на открити рани и аргументирано е приел, че в случая е проведено адекватно лечение. Преценена е за неоснователна тезата, че поради установените заболявания на ищцата преди настъпване на трудовата злополука, следва да бъде намалено присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Посочено е, че по делото са изследвани и обсъждани само травматичните увреждания, които са пряка и непосредствена последица от претърпяната трудова злополука. Поради съвпадане на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд решението на последния е потвърдено. Прието е, че с оглед изхода на спора по главната претенция, следва да бъде уважена и акцесорната такава. По правните въпроси: Всеки от жалбоподателите – ищцата и ответника поддържат наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК. Настоящият съдебен състав преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски окръжен съд на посоченото основание. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част от ответника, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. По правните въпроси, формулирани от ищцата Х. И.: Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението. Съгласно практиката на ВС, изразена в с ППВС № 4 и решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК и цитирани от жалбоподателката решение № 121/15.11.2017 г. по гр.дело № 5321/2016 г. на ВКС, III г.о., решение № 28/24.04.2020 г. по т.дело № 374/2019 г. II т.о., постановени по чл.290 ГПК е прието, че за да се определи размерът на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, следва да се извърши точна преценка на конкретните обективно установени факти и обстоятелства - характер и степен на увреждането, обстоятелства, при които е получено, продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, перспективата и трайните последици, възраст на увреденото лице, възможност да продължи трудовата си кариера и да се социализира, обществено и социално положение, икономическа конюнктура и др. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдеще болки и страдания, настъпили в резултат от трудовата злополука, поради което съдът е длъжен да обсъди и съобрази всички доказателства, относими към правно-релевантните факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената задължителна практика на ВС и практика на ВКС. Размерът на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от ищцата Х. И. е определен, като съдът е извършил преценка на установените факти и обстоятелства, а именно характерът и степента на уврежданията, обстоятелствата, при които са получени, продължителността на лечението и извършените оперативни интервенции, перспективата, възрастта на ищцата, икономическата конюнктура. Обсъдени са всички доказателства, относими към релевантните факти и е преценено тяхното значение при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. С оглед на това не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория правен въпрос. С ППВС № 4/1968 г., т.II е прието, че понятието справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. С решение № 34/27.03.2020 г. по т.дело № 1160/2019 г. на ВКС, II т.о. по чл.290 ГПК е прието, че според задължителните за съдилищата постановки в ППВС № 4/23.12.1968 г., които са доразвити във формираната по реда на чл. 290 ГПК казуална практика на ВКС в решения, постановени по чл.290 ГПК понятието "справедливост" не е абстрактно, а всякога свързано с преценката на редица обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които следва да бъдат взети предвид при определяне на дължимото на пострадалия обезщетение за обезвреда. Прието е, че, за да бъде справедливо обезщетението за неимуществените вреди на конкретното пострадало лице по см. на чл. 52 ЗЗД, следва решаващият съд да определи, въз основа на съвкупната преценка на доказателствения материал по делото, онзи точен паричен еквивалент на понесените от увредения физически болки, емоционални страдания, психически сътресения и битови неудобства, които са съпътстващи ежедневието му съответен период от време и продължителността на последния. С оглед паричния характер на обезщетението за обезвреда, детерминиращ общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитие на самото общество, следва още да бъде съобразена и анализирана наред с останалия доказателствен материал и икономическата конюнктура в страната към датата на непозволеното увреждане, индиция за която са както нормативно определената минимална работна заплата, така и лимитите на застрахователно покритие по задължителната застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите по чл. 266 във вр. с § 27 от ПЗР на КЗ (отм.); макар последните да са без самостоятелно значение за тази преценка. Затова и когато решаващият съд само формално се е позовал на значимите критерии за определяне обезщетението за обезвреда неимуществените вреди на пострадал от деликт, но не е посочил значението им за вида и обхвата на понесените вреди или неправилно е преценил същите, установеният в чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост не е спазен. В същата насока е разрешението на правния въпрос в останалите, цитирани от жалбоподателя решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК. Правният въпрос въззивния съд не е разрешил в отклонение от тази практика на ВКС. С обжалваното решение съдът е извършил преценка на всички конкретно установени обстоятелства по делото, относими към претърпените от ищцата неимуществени вреди и е съобразил в достатъчна степен значението им при определяне размера на обезщетението. Поради това съдът намира не е установено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос. Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението. С решение № 8/19.01.2018 г. по т.дело №І 2435/2016 г. на ВКС, II т.о. по чл.290 ГПК е прието, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, като подложи на самостоятелна преценка доказателствата, подкрепящи защитните тези на страните и изложи свои мотиви по всички надлежно заявени и поддържани от страните възражения и доводи при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството. Правният въпрос е разрешен от въззивния съд по същия начин. С въззивното решение съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, както и доводите на страните, относими към правния спор, съответно е изложил свои фактически и правни изводи по предмета на спора, което е намерило израз в мотивите. Следователно по този въпрос не е установено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос. Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по четвърти и пети въпроси от изложението. Четвъртият въпрос касае приложение разпоредбите на чл.113,ал.3 от Закона за здравето, чл.72 и чл.74,ал.1 от Наредбата за медицинската експертиза. Петият въпрос е по приложение разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Всеки от текстовете е ясен и пълен и не се нуждае от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия. Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК на въззивното решение на Софийски окръжен съд в обжалваната част от ищцата по поставените въпроси в изложението. По правния въпрос, формулиран от ответника: Съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалавне по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения въпрос от ответника ЦДГ”Слънце” Ботевград. С ППВС № 4/1968 г., т.II е прието, че понятието справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, че то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. С решение № 125/04.05.2016 г. по гр.дело № 4417/2015 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК съдът е разрешил въпроса: кои са критериите за намаляване обезщетението, ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност. Прието е, че грубата небрежност на пострадалия е предпоставка за компенсация, но критерий при определяне на процента на съпричиняване е конкретният принос на увредения. Съобразно задължителната съдебна практика при трудовата злополука обезщетението може да се намали, ако пострадалият е допринесъл за увреждането си, като е допуснал груба небрежност. Небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел - поведението на определена категория лица /добрия стопанин/ с оглед естеството на дейността и условията за извършването и. Грубата небрежност не се отличава по форма /според субективното отношение към увреждането/, а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел - грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. При трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение технологичните правила и на правилата за безопасност. Това съпричиняване обаче не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение от работодателя. Намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност - липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Съпричиняването при допусната груба небрежност има своите степени, които в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства са критериите за намаляване на обезщетението. Правният въпрос е разрешен в съответствие с цитираната задължителна практика на ВС и практиката на ВКС. Въззивният съд е определил размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от ищцата, като е преценил конкретно установените обстоятелства по делото, относими към претърпените неимуществени вреди. Взети са предвид характера и степента на уврежданията, получени от ищцата, възрастта на последната, претърпените оперативни интервенции, периода на лечение и възстановяване, наличието на трайни последици от уврежданията. С оглед на тези обстоятелства съдът е формирал решаващи правни изводи по основателността на исковата претенция за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по чл.200,ал.1 КТ. Формирани са и решаващи правни изводи по възражението на ответника за принос на ищцата за увреждането, поради допусната груба небрежност. Правните изводи на въззивния съд не са в отклонение от цитираната задължителна практика на ВС и посочената практика на ВКС. С оглед изхода на делото направените разноски от страните в настоящото производство следва да останат в тяхна тежест. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение