Определение № 1115 от 30.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 2583/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. А. Н., чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 857 от 10.06.2022 г. по в. гр. д. № 3536/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 14 -ти състав, с което след отмяна в обжалваната осъдителна част на решение № 2993 от 12.05.2020 г. по гр. д. № 13426/2017 г. по описа на Софийски градски съд, І-1 състав, са отхвърлени предявените от настоящия касатор срещу „Проект Контрол“ ООД обективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 129, ал. 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 300 000 лв., представляваща неизплатена вноска с падеж 31.12.2012 г. от продажна цена, дължима по договор от 14.05.2012 г. за прехвърляне на дружествени дялове от капитала на „Енерджи Груп – БГ“ ЕООД, ведно със законната лихва, считано от 19.10.2017 г., и за заплащане на сумата 91 419.49 лв. - лихви за забава за периода 20.10.2014 г. – 19.10.2017 г. В касационната жалба се излага, че въззивното решение е неправилно на основание чл. 281, т. 3 ГПК – материално и процесуално незаконосъобразно и необосновано. Касаторът счита, че въззивният съд неточно и в нарушение на чл. 20 ЗЗД е определил предмета на задълженията на продавача по чл. 2, ал. 2 от сключения между страните договор. Твърди допуснато нарушение на чл. 269, изр. 2 ГПК, доколкото при отсъствие на оплакване в жалбата срещу изводите на първата инстанция за предмета на задължението по чл. 2, ал. 2 от договора съдът не е имал право служебно да пререшава този въпрос, освен това при формиране на изводите си не е обсъдил всички доказателства в тяхната съвкупност. Вследствие на неправилното определяне на параметрите на задължението на продавача и извода, че купувачът нямал задължение за „самостоятелно изпълнение на проектите“, от съда са игнорирани безспорно доказаните по делото обстоятелства относно реализацията на МВЕЦ 2 и възможността купувачът да реализира и МВЕЦ 1 (съгл. допълнителното заключение по СТЕ). По тези съображения въззивният съд неправилно е приел, че продавачът е неизправна страна по договора, като в тази връзка неоснователно е отрекъл и доказателственото значение на извършеното от купувача плащане от 22.05.2012 г. на част от цената по договора. Според касатора изводите на съда са формирани при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и на разпоредбите на чл. 90, ал. 1, изр. 2 ЗЗД и на чл. 20а, ал. 2, предл. 1 ЗЗД, вр. чл.183 ЗЗД. Моли за отмяна на въззивното решение и за уважаване на предявените искове, с присъждане на сторените разноски за всички инстанции. Искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК е по следните въпроси, които според касатора са разрешени от въззивния съд и са включени в предмета на спора, а именно: 1. При тълкуване на договора съдът може ли да изведе съдържание на задължение, което не е обективирано в договора и не е съответно на поведението на страните преди и след сключване на договора?; 2. Ако първата инстанция е приела, че с договора страната е поела задължение с определено съдържание, което е изпълнено, и ако във въззивната жалба няма оплакване, че предметът на това договорно задължение е неправилно определен, като е оспорен само изводът, че задължението е изпълнено, може ли въззивният съд да приеме, че задължението има съдържание и предмет, различни от тези, които са приети от първата инстанция, както и да пререши спора, приемайки, че задължението (с установените от въззивния съд съдържание и предмет) не е изпълнено?; 3. Длъжен ли е въззивният съд, когато по въззивна жалба на едната страна пререшава спора, да обсъди доводите на другата страна (въззиваемата страна) и да им даде отговор в мотивите на своя акт?; 4. В какъв състав следва да действа въззивният съд, когато провежда подготвително заседание по чл. 267 ГПК?; 5. Следва ли въззивният съд, след като обсъди всички доказателства по делото и при данни, че заключението на вещото лице в първоинстанционното производство е изготвено преди да постъпят определени доказателства по делото, служебно да назначи нова експертиза?; 6. Следва ли съдът да извърши преценка каква е изпълнената част на едно задължение, за да прецени в каква част се дължи съответното на изпълнението възнаграждение? и 7. Кои обстоятелства следва да прецени съдът и има ли значение процесуалното поведение на страната, за да приложи разпоредбата на чл. 190, ал. 2 ГПК вр. чл. 161 ГПК? Възможно ли е да се кредитират свидетелски показания в случай, че страната оспорва съществуването на даден документ, който е задължена да представи? Касаторът се позовава на следните съдебни актове, в противоречие с разрешенията по които твърди, че се е произнесъл въззивният съд: решение № 81 от 07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, I т. о., решение № 167 от 26.01.2012 г. по т. д. № 666/2010 г. на ВКС, I т. о., решение № 147 от 06.11.2020 г. по гр. дело № 3283/2019 г. на ВКС, III г. о., решение № 50 от 03.07.2020 г. по гр. д. № 2787/2019 г. на ВКС, I г. о. и решение № 96 от 22.08.2022 г. по гр. д. № 2007/2021 г. на ВКС, IV г. о. – по въпрос № 1; т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 240 от 13.10.2014 г. по гр. д. № 3144/2014 г. на ВКС, III г. о., решение № 288 от 29.12.2015 г. по гр. д. № 2293/2015 г. на ВКС, III г. о. и решение № 60046 от 28.07.2021 г. по т. д. № 2916/2019 г. на ВКС, I т. о. – по въпрос № 2; решение № 156 от 30.10.2017 г. по гр. д. № 5111/2016 г. на ВКС, I г. о., решение № 214 от 25.10.2016 г. по гр. д. № 2345/2016 г. на ВКС, I г. о., решение № 101 от 03.06.2015 г. по т. д. № 1740/2014 г. на ВКС, I т. о. и решение № 58 от 29.05.2018 г. по гр. д. № 2300/2017 г. на ВКС, II г. о. – по въпрос № 3; т. 10 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 60203 от 18.08.2022 г. по гр. д. № 2626/2020 г. на ВКС, IV г. о. – по въпрос № 4; решение № 8 от 05.06.2019 г. по гр. д. № 1295/2018 г. на ВКС, I г. о. и решение № 267 от 04.03.2014 г. по гр. д. № 30/2013 г. на ВКС, I г. о. – по въпрос № 5; решение № 196 от 05.03.2010 г. по гр. д. № 747/2009 г. на ВКС, III г. о. и решение № 23 от 04.08.2014 г. по т. д. № 1938/2013 г. на ВКС, I т. о. – по въпрос № 6 и решение № 23 от 26.04.2017 г. по гр. д. № 2732/2016 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 190 от 25.01.2021 г. по гр. д. № 4079/2019 г. на ВКС, IV г. о. – по въпрос № 7. По четвъртия и шестия въпрос се релевира и допълнителният селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; поддържат се и самостоятелните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК. Вероятната недопустимост на обжалвания съдебен акт се обосновава с това, че при разрешаване на спора въззивният съд е разгледал непредявено с отговора на исковата молба възражение за намаляване на цената на продадените дружествени дялове; както и че по делото не е проведено подготвително заседание от надлежен състав на въззивния съд. Очевидната неправилност на въззивното решение според касатора се изразява в явната му необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, за което излага конкретни примери. Ответникът по касационната жалба – „Проект Контрол“ ООД, чрез процесуален пълномощник, с писмен отговор, депозиран в срока по чл. 287 ГПК изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждането на разноски съобразно представен списък по чл. 80 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 283 ГПК, против подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. За да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част, след анализ на събраните по делото писмени доказателства, приетите основна и допълнителна СТЕ и гласните доказателства, съставът на въззивния съд на първо място е приел за безспорно, че ищецът е сключил с ответното дружество договор за прехвърляне на дружествени дялове от капитала на ЕНЕРДЖИ ГРУП БГ ЕООД, което е разполагало с права за изграждане и експлоатация на две малки водноелектрически централи. Договорът е сключен при ясно посочени в него условия (отразени както там, така и в писмото - намерение, към което договорът препраща), като същите са свързани с изискване продавачът да удостовери валидността на проекта и правната и техническата възможност за неговата реализация. За тази цел е следвало в определен срок продавачът да представи пълна техническа, правна и административна документация относно актуалния статут на проекта, доказващ правната и техническата възможност за реализацията му (чл. 3.4 от писмото), както и за изграждането на централите и тяхната експлоатация. При извършено тълкуване на всички клаузи, които обвързват страните (договор, преамбюл на същия, писмо за намерение), съдът е приел, че продавачът е поел ангажимент да осигури крайната възможност двете МВЕЦ да бъдат реализирани, за което е следвало да гарантира в технически и административен план наличието на всички книжа, проекти, разрешителни и пр., т. е. ищецът е бил длъжен да предостави на ответното дружества всички инвестиционни проекти, разрешителни за строеж, водоползване, обслужване (в това число и чрез електрозахранване) за двете централи, като в този смисъл съдът се е позовал изрично на уговорките в писмото за намерение. Не е споделена тезата на ищеца, че с договора е прехвърлена само абстрактната и съществуващата в широк план възможност в терена да съществуват две ВЕЦ, без конкретно предоставяне на технически проекти за същите, проконтролирани от съответните органи, както и че в тежест на купувача е останало изцяло задължението да предприема самостоятелно действия по подготовката за изграждане на обектите със свои усилия и средства, защото и в двата обвързващи контракта (писмо и договор) страните са предвиждали да се удостовери възможност за експлоатация на обектите, а такава е можело да бъде доказана само след преминаване през всички предходни и подготвителни етапи – проекти, одобрения, разрешения и пр. За всички тези поетапни стъпки са били необходими съответни документи, които по вложения в съглашенията смисъл ищецът се е ангажирал да осигури. В този смисъл изводът на вещото лице в допълнителната СТЕ, че реализирането на едната ВЕЦ е можело да бъде сторено и от самото ответно дружество е счетен за ирелевантен, тъй като такова задължение за него не е възникнало по договор. Съдът е изложил, че ако страните са целели такова поведение (самостоятелно изпълнение на проектите от „Проект Контрол“ ООД), то клаузите, съдържащи условия за предоставяне на книжа, са щели да бъдат изключени от техните уговорки, докато в случая купувачът е закупил дружествените дялове, като е имал специфичното изискване тази негова инвестиция да бъде гарантирана от продавача чрез представяне от последния на технически и административни книжа, „доказващи безусловно“ (както е посочено и в самия договор), че в обекта може да се изградят и експлоатират не само една, а две МВЕЦ. Относно плащането на част от уговорената цена решаващият съдебен състав е приел, че то не следва да се възприема като извънсъдебно признание за изпълнение в цялост на задължението на ищеца, защото частичното плащане само по себе си не презумира признание на вземането. С оглед конкретиката на договорките между страните и развитието на отношенията им съдът е намерил, че плащанията по договора са били извършени от ответника в желанието му договорната връзка да се съхрани и в потвърждение на сериозното негово намерение да експлоатира процесните централи. В никакъв случай обаче предвид останалите доказателства по делото не може да се приеме, че дружеството е признало изпълнението от страна на ищеца досежно представянето на всички посочени в писмото и договора документи. Установява се, че в процеса на изграждане в проекта за централите поетапно са били въвеждани промени, което обаче не е освободило ищеца от задължение да изпълни точно ангажиментите си по документацията. Действително началната възможност за реализиране на проект с каскадни водни централи е била налице още през 2003 г., но конкретното им осъществяване е следвало да бъде съобразено с множество други технически изисквания – наличие на връзка с основния водопровод, връзка с електрозахранващата система и пр. За да се установи правната, техническа и административна възможност за осъществяване и на двете ВЕЦ безспорно ищецът е бил задължената страна, която да удостовери наличието на съответната документация, доказваща по надлежния ред реалната и призната от съответните институции възможност проектът да бъде реализиран до неговия краен етап и годен за експлоатация. Правната, техническа и административна възможност може да бъде доказана само със съответните документи, като показанията на св. Ф. сочат, че такива са били налични за част от проекта. Ищецът поддържа, че той е подготвил и предал всички необходими книжа на ответното дружество, което в процеса е било задължено по реда на чл. 190 ГПК да ги представи. Според въззивния съд и както правилно е била разпределена доказателствената тежест, именно ищецът е следвало да установи, че е изготвил и предал на купувача точно тези документи, които установяват, че проектът на двете ВЕЦ е реално изпълним и годен да бъде експлоатиран. За да се освободи от това задължение той е следвало да удостовери пред съда, че е предал всички документи на ответника, но това не е било сторено – липсват протоколи за предаване на такава документация (със съответен опис, както е посочено и в т. 3.4. от писмото), а спрямо ответника не може да се приложи санкцията на чл. 190, ал. 2 ГПК вр. чл. 161 ГПК, тъй като по делото не е доказано, че дружеството държи такива документи. Обратно – своята защитна версия ответникът изгражда именно върху тезата, че такива книжа не само не се намират у него, но и не са били налични. По тази причина той е представил намиращите се у него документи и въз основа на тях вещото лице е изготвило заключенията по делото. Според съда ищецът е можел да проведе доказване като се снабди с книжа от съответните общински, технически, административни и пр. служби, където са се съдържали оригинали или преписи на съответните разрешителни, инвестиционни проекти, строителни книжа и пр., но той не е сторил това. Воденият от ищеца свидетел – П., е пояснил, че копия от цялата документация е била предадена на общината. От кмета на [община] е представено удостоверително писмо, в което е посочено, че в общината се съдържат документи само за изгражданата ВЕЦ 2, но няма такива за ВЕЦ 1. Това обстоятелство според решаващия съд оборва тезата на ищеца и доказва тази на ответното дружество, че П. Н. не е изпълнил задължението си да представи необходимите документи, становища и разрешителни, които да докажат безусловно правната, техническа и административна възможност за изграждане на две ВЕЦ. Освен това според становището на вещото лице в посочения терен не могат да бъдат съвместно изградени двете ВЕЦ - за тяхната реализация се изисква наличие на съответна самостоятелна административно-правна документация и съответно одобрена строително-техническа документация (инвестиционни проекти, разрешения и др.), като за МВЕЦ „В. чарк“ 1 липсва такава както към 2012 г., така и понастоящем, което поставя под въпрос изобщо възможността за реализирането й. Изпълнението на другата ВЕЦ на свой ред също е било съпроводено от необходими (според експерта задължителни) промени, свързани с подготовка на нови разрешителни, екзекутиви и пр., което е станало извън договорните срокове едва към 2015 г. С оглед така установената и възприета от въззивния съд фактическа обстановка е изведен извод, че ответникът е заплащал вноските по договора не защото е признал изпълнението изцяло на задължението на ищеца да докаже възможността за изграждане на двете ВЕЦ, а защото в процеса на тяхното изграждане са се наложили промени и се е достигнало до изграждане, но само на част от проекта, а именно – МВЕЦ 2. В този смисъл плащането е с оглед частичното изпълнение на задължението от страна на продавача на дружествените дялове. Ответникът се е възползвал от възможността да не заплаща остатъка от цената (чл. 3, ал. 1), поради неизпълнение в срок и изцяло на задължението на продавача. Според съда липсата на разваляне на договора, предвидено в същата клауза, е поради факта, че ответникът е имал интерес и от частичното му (вкл. и забавено) изпълнение. Всички тези изводи обаче сочат, че неизправна страна в договорните отношения се явява продавачът, поради което за същия не е налице възможност да претендира остатъка от продажната цена. Настоящият съдебен състав, ръководен от указанията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, поради следното: Първият от поставените въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не съответства на обективираната в обжалваното решение воля на съда, нито е разрешен в противоречие с цитираната практика на ВКС, относима към приложението на чл. 20 ЗЗД. Доводите на касатора са за изведено от съда негово задължение, каквото не се съдържа в клаузата на чл. 2, ал. 2 от договора за покупко-продажба на дялове. Същите обаче не се подкрепят от мотивите на въззивното решение, доколкото преценката за вида и обема на задълженията на ищеца е направена и въз основа на т. нар. писмо за намерение, към което договорната клауза изрично препраща. Вторият формулиран въпрос обективира несъгласието на касатора с начина, по който съдът е възприел и квалифицирал оплакванията във въззивната жалба на ответника във връзка с приложението на чл. 269, изр. второ ГПК; и е изцяло относим към правилността на обжалваното решение. Въпросът казуистично е основан на твърдения за невъведени с жалбата конкретни въпроси, по които съдът не е имал право да се произнася и въз основа на тях да пререши спора (тъй като оспорен бил само изводът на първата инстанция за изпълнението на договорните задължения, но не и досежно техния предмет и съдържание), без да се отчита, че при обсъждане на съдържащите се в жалбата възражения за неизпълнение на договорните задължения на ищеца съдът е длъжен преди всичко да извърши преценка относно техния предмет и съдържание. Третият въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е относно задължението на въззивния съд да обсъди и доводите в отговора на жалбата, като същият не е разрешен в противоречие с трайноустановената практика на ВКС. В случая не се касае за необсъждане на доводите на касатора, които са взети предвид от решаващия съдебен състав, а за несподеляне на защитната му теза (относно значението на частичното плащане от 22.05.2012 г., относно това, че непълнотата на документите, представени на вещото лице, е по вина на ответника и пр.), като правилността на изводите на въззивния съд не е предмет на производството по чл. 288, вр. чл. 280, ал. 1 ГПК. Четвъртият процесуалноправен въпрос относно състава на въззивния съд при постановяване на акт по чл. 267 ГПК няма самостоятелно значение за изхода на делото. И двете еднолични разпореждания на съдията – докладчик са за насрочване на делото, като докладът относно предмета на спора във въззивната инстанция, съдържащ се в първото разпореждане, е възприет от съдебния състав при докладването на делото в проведеното публично съдебно заседание и срещу него няма постъпили възражения от страните. Не съответства на изискванията за достъп до касация и петият формулиран въпрос, отнасящ се общо до служебните задължения на съда за назначаване на повторна експертиза, доколкото от данните по делото не се установява противоречие с практиката на ВКС във връзка с чл. 201 ГПК (а именно, когато съдът намери, че липсва пълно, ясно и обосновано заключение, че вещото лице не дава отговор на поставените въпроси или констатациите му са неясни или противоречиви, той има задължение да постави допълнителна задача на вещото лице или да допусне повторна експертиза). Отговорът на шестия въпрос няма значение за разрешаването на конкретния материалноправен спор, доколкото задълженията на продавача по договора нямат парична оценка. Седмият въпрос е разрешен от въззивния съд на база приетото от него, че предаването на документацията от продавача на купувача е следвало да се извърши с приемо-предавателни протоколи, съобразно уговорките между страните, като форма на доказване, поради което общото обсъждане на предпоставките за приложението на чл. 161 вр. чл. 190 ГПК не притежава нужното значение за изхода от спора. Освен това въпросът е предпоставен от становището на касатора, че у ответника се намират документи, които той недобросъвестно не е представил, което категорично не съответства на изразената в решението воля на съда. С оглед изричното позоваване от страна на касатора на предпоставките за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 2 ГПК следва да се посочи, че липсва вероятност обжалваният съдебен акт да е недопустим, а въпросът дали въззивният съд е разгледал възражение за намаляване на цената на дружествените дялове, каквото не е било предявено, е относим единствено към правилността на решението. От съдържанието на съдебния акт не се установява и хипотезата на очевидна неправилност. Страната правилно е обосновала основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с логическа неточност, но такава – дори да е налице – е без решаващо значение за така формираните от въззивния съд изводи. В заключение съдът приема, че не е налице приложното поле на касационното обжалване. При този окончателен изход от спора касаторът следва да понесе отговорността за сторените за защитата на насрещната страна разноски, представляващи уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 12 000 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение