Определение № 1544 от 26.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4731/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 5344/19.08.2025 г. по гр.д. № 59/2024 г., с което Софийски градски съд, потвърждавайки решение № 20237930/28.10.2020 г. по гр.д. № 20472/2020 г. на Софийския районен съд, е осъдил „Строително предприемачески холдинг“ ЕООД да заплати на К. Г. Г. на основание чл. 128, т. 2 КТ сумата 13 714, 26 лв. – брутно трудово възнаграждение за периода 01.01.2020 г. – 10.03.2020 г., ведно със законната лихва от 29.05.2020 г.; на основание чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД да му заплати сумата 260.02 лв. – законни лихви върху главницата в периода 01.03.2020 г. – 28.05.2020 г. и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да му заплати сумата 2 130.55 лв. – разноските по делото. Решението се обжалва от „Строително предприемачески холдинг“ ЕООД с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните процесуалноправни въпроси (вторият от които уточнен, според доводите по заявеното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК): 1. Длъжен ли е въззивният съд при новото разглеждане на делото да приложи указанията за процесуалния закон, дадени с касационното решение (чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК), но да разгледа спора, ограничен от оплакванията в жалбата (чл. 269, изр. 2 ГПК)? и 2. Съдът присъжда ли трудовото възнаграждение в брутен размер, когато по иска по чл. 128, т. 2 КТ се докаже, че работодателят е внесъл дължимите данъци и осигурителни вноски за възнаграждението? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Очевидната неправилност в смисъла по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК обосновава с довод, че в мотивите на решението са възприети събрани доказателства – писмени и чрез заключение, според които ответникът/работодателят е внесъл данъците и осигурителните вноски по възнаграждението, но искът е уважен с присъждане на брутно трудово възнаграждение. По същество обосновава касационните основания по чл. 281, т. 2, пр. 1 и 2 ГПК. Претендира направените разноски по делото. Ответникът по касация К. Г. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, не е налице основанието за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, а решението е правилно. Претендира разноските пред настоящата инстанция. При новото разглеждане на делото въззивният съд е изпълнил указанията с отменителното касационно решение, като е дал указания за пропуснатите възможности ищецът да докаже, че в зададения с иска период е престирал труд като „ръководител проект“ на обект на ответника „реконструкция на работна мрежа в [населено място], Узбекистан“. В обжалваното решение е прието, че спорът не е за това, че в периода 01.01. – 10.03.2020 г. страните са били в трудово правоотношение, по което ищецът е заемал тази длъжност с място на работа в [населено място], Узбекистан, а спорът е за това, дължи ли ответникът трудово възнаграждение и в какъв размер. Прието е, че в отговора на исковата молба искът по чл. 128, т. 2 КТ е оспорен по основание с твърденията, че през периода ищецът не е престирал труд на обекта, и по размер с твърденията, че ответникът е платил дължимите данъци и осигурителни вноски за възнаграждението, което се претендира в брутен размер. Прието е, че по тези възражения въззивният съд е длъжен да се произнесе, тъй като ответникът ги поддържа с оплакванията в жалбата срещу осъдителното първоинстанционно решение за сумата 13 714.26 лв. – присъден брутен размер на възнаграждението. Въззивният съд е намерил, че до средата на м. февруари 2020 г. ищецът е работил на обекта в [населено място], Узбекистан. Прибрал се е в България и не е успял да се върне на обекта – заради Ковид-пандемията полетите били спрени, но е продължил да изпълнява ръководните си функции, поддържайки от България постоянна връзка по мобилния си телефон и вайбър. Намерил е, че тази фактическа обстановка се установява от показанията на разпитаните пред него свидетели Б., инженер в производствено-техническия отдел на ответника, и В., технически ръководител на обекта, пряко подчинен на ищеца. Заключил е, че искът по чл. 128, т. 2 КТ е доказан по основание. Въззивният съд е намерил също, че от заключение на допуснатата от него и приета съдебно-счетоводна експертиза се установява, че макар ответникът да не е изплатил трудовото възнаграждение в зададения с иска период, по него той е внасял дължимите данъци и осигурителни вноски. Въпреки така установеното, въззивният съд също е присъдил сумата 13 714.26 лв. – брутен размер на възнаграждението. При тези мотиви, с които е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваните осъдителни части, първият повдигнат въпрос е обуславящ, но начинът по който въззивният съд му е отговорил не противоречи, а съответства на установената практика на Върховния касационен съд по чл. 269, изр. 2 ГПК. В нея се приема, че след като с оплакванията във въззивната жалба ответникът поддържа възраженията в отговора на исковата молба, второстепенният съд е длъжен да ги разгледа. Точно така е процедирал и въззивният съд, без да надхвърли предмета на делото – разгледаните възражения са по основанието и размера на иска по чл. 128, т. 2 КТ, нито да наруши правомощията си на инстанция по същество, произтичащи от чл. 269, изр. 1 ГПК. По първия въпрос е изключена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Общата и допълнителната предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са налице по въпроса: Съдът присъжда ли трудовото възнаграждение в брутен размер, когато по иска по чл. 128, т. 2 КТ се докаже, че работодателят е внесъл дължимите данъци и осигурителни вноски за възнаграждението? В двете решения на ВКС, на които се е позовал самият въззивен съд – решение № 154/24.06.2015 г. по гр.д. № 6134/2014 г., III-то ГО и цитираното в него, се приема, че съдът може да уважи иска по чл. 128, т. 2 КТ в брутен размер (включващ дължими и неплатени данъци и осигурителни вноски), но в мотивите е длъжен да разясни, че присъденото трудово възнаграждение включва непогасените публични задължения на работника/служителя за данъци и осигурителни вноски. Така установената практика задава отрицателен отговор на повдигнатия въпрос, и той обуславя решението, защото въззивният съд му е отговорил положително. При тези мотиви, съдът