Определение № 4850 от 12.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2325/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Кърджали, подадена чрез процесуален представител адв. Д. М. против решение № 42/05.03.2026г. постановено по в.гр.д. № 19/2026г. по описа на Апелативен съд – Пловдив. С обжалваното въззивното решение е потвърдено първоинстанционно решение № 151/13.10.2025г. постановено по гр.д. № 57/2025г. пo описа на Окръжен съд – Кърджали, в частта, с която на основание чл. 49 от ЗЗД община Кърджали е осъдена да заплати на С. Х. Х. с ЕГН [ЕГН] сумата от 16000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания, затруднения и неудобства в процеса на лечение и възстановяване и психосоматично ограничение в нормалния й и обичаен начин на живот вследствие ухапване от безстопанствено куче, настъпило на 02.02.2025г. в [населено място] в района на парк „Арпезос - север“, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на увреждането - 02.02.2025г. до окончателното плащане. В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушениe на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което е отправено искане да бъде допуснато до касационно обжалване и предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло. Касационният жалбоподател Община Кърджали поддържа, че неправилен е изводът на въззивния съд, че кучето ухапало ищцата е безстопанствено – твърденията на ищцата и обясненията й, дадени по реда на чл. 176 от ГПК, както и събраните по делото гласни доказателства, сочи като негодни да установят фактите относно мястото на инцидента, неговия механизъм и безстопанствения характер на кучето, ухапало ищцата, доколкото не възпроизвеждат непосредствени впечатления. Счита, че неправилната оценка на доказателствата е обусловила и неправилния извод на съда, че ищцата е била ухапана от безстопанствено куче. Поддържа в същото време, че въззивният съд не е съобразил установеното по делото, че общината е изпълнила задълженията си съгласно ЗЗЖ, с дължимата грижа – изпълнила е мерки за овладяване на популацията на безстопанствени кучета и на тяхното агресивно поведение по изключващ гражданската й отговорност начин. В писмен отговор по касационната жалба подаден от С. Х. Х., чрез процесуален представител адв. Е. К. – П. поддържа становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ответник по делото, с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Към жалбата е приложено изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд приел за установени следните факти: по твърдения в исковата молба, на 02.02.2025г., около 19:00 часа по време на традиционна разходка в парк „Арпезос-Север” в [населено място], ищцата била внезапно нападната от пет безстопанствени големи кучета, едното от които я захапало за лявото бедро и започнало да я влачи. Ищцата била сама и безпомощна, обградена от глутница огромни агресивни кучета, изпаднала в шок, скована от болка и паника, успяла да се спаси и сама да стигне с окървавен и разкъсан крак до Центъра за спешна медицинска помощ – Кърджали. Била приета веднага, обработили и превързали раните й, поставили й ваксина против тетанус и я насочили към инфекционист за поставяне на противобясна ваксина и за консултация с хирург. От преживяното ищцата изпаднала в състояние, при което никой не можел да я успокои – плачела, изпитвала страх и болка, осъзнавала, че се е спасила по чудо от жестока трагедия. На следващия ден посетила хирург, който й препоръчал хоспитализация, тъй като раната била зачервена, а мястото – оточно и силно болезнено при допир, но тя отказала, тъй като в този момент имало засилена вълна на болни от грип и предпочела да бъде в дома си под грижите на близките й, като се задължила всеки ден да посещава хирургичния кабинет в отделението, за да следят развитието на раната и да я обработват. Ищцата посетила лекар-инфекционист за поставяне на противобясна ваксина в периода 03.02.2025г. - 10.02.2025г., създало й допълнителни болки и дискомфорт, както и съдебен лекар, който я освидетелствал. Посещавала е ежедневно болничното заведение за обработка и превързване на раните й и проследяване на оздравителния процес, като през първите няколко дни след инцидента болките били изключително силни и интензивни не само при допир, но и при всяко движение на крака. Лявото бедро около раната било оточно, налагало се непрекъснато да приема болкоуспокояващи медикаменти и антибиотици, както и да спазва строг хигиенно-диетичен режим, а възстановителният и оздравителният период продължава и до момента. Раната била зараснала частично, но ищцата продължавала да изпитва болки и дискомфорт на травмираното място. Преживеният инцидент с глутницата бездомни кучета и ухапването се отразил изключително негативно на психиката й, изпитвала непрестанна и безпричинна тревожност и страх, била потисната, страдала от безсъние, непрекъснато плачела и се връщала към момента на инцидента. В обяснения дадени по реда на чл. 176, ал. 1 от ГПК, ищцата е посочила, че нападналите я пет кучета били огромни, мърляви, агресивни и зловещи, без каишки, от което заключила, че са улични, а кучето, което я ухапало, било с ушна марка. Инцидентът настъпил внезапно, кучетата изскочили от някъде и тръгнали срещу нея, тя не ги провокирала, но едното я захапало. След нападението отключила паник атаки, не може да спи и изпитва ужас от кучета, с паническо разстройство и задушаване, поради което била насочена към психиатър. Оттогава приема лекарства и посещава психиатър, както и психолог. От приетите по делото писмени доказателства, въззивният съд приел за установено, че на 02.02.2025г. в 19:54 ч. ищцата била приета в Консултативно диагностичния блок /Спешно отделение/ при МБАЛ „Д-р Ат. Дафовски“ АД, Кърджали с разкъсно-контузна рана около 2 см в областта на лявото бедро. Съобщила е, че е ухапана от куче и й е поставена диагноза: „Ухапване или удар от куче“. Раната е била обработена, поставена й е превръзка и ТАП против тетанус. Предписано й е медикаментозно лечение и е насочена към инфекционист. На следващия ден ищцата е посетила хирург, който е поставил основна диагноза: „Други уточнени локални инфекции на кожата и подкожната тъкан“ и придружаващи диагноза: „Ухапване или удар от куче“, като е установено, че мястото на ухапването в лявото бедро е зачервено, оточно и силно болезнено при допир. Извършена е обработка на раната, стерилна превръзка, изписана е антибиотична терапия от личен лекар и е отказана от ищцата хоспитализация. Впоследствие на 03.02.2025г., 06.02.2025г. и на 10.02.2025г. в МБАЛ „Д-р Ат. Дафовски“ АД - Кърджали на ищцата били поставени три игли профилактични имунизации против бяс видно от амбулаторен лист от 03.02.2025г. и Карта № 4 за ухапани от животно, съмнително за бяс. От анализа на показанията на свидетелите А. Н. и Я. М., въззивният съд приел за установен механизма на настъпване на инцидента, както и понесените от ищцата неимуществени вреди. Съдът отчел, че свидетелите са близки на ищцата /колега и приятел/, като в показанията си са възпроизвели преки и пълни впечатления за факти, които са узнали непосредствено след случилото се, когато възприятията на самата ищца са били най-точни. От заключение на съдебно-медицинска експертиза прието по делото, въззивният съд приел за установено, че от процесния инцидент ищцата получила разкъсно-контузна рана с интензивно кръвонасядане около нея на лявото бедро, в средната му трета и в горната трета на същото бедро по задновъншната й повърхност, охлузване и около него интензивно кръвонасядане, които могат да се квалифицират като рана от ухапване от куче, причинила временно разстройство на здравето. Раната била обработена правилно с поставена превръзка, били приложени обезболяващи, противовъзпалителни, антибиотици, ТАП и противобясна ваксина. От медицинска гледна точка тези увреждания са причинени от действието на твърди тъпо-ръбести предмети по механизъм на натиск, каквото действие осъществява захапката на куче, а раната по своята морфология и разположение отговаря да е получена от твърдяното ухапване от куче; увреждания с такова разположение съответстват на захапка на куче, което се намирало отляво и малко отзад на ищцата, преценено при изправено положение на тялото; най-вероятно раната е била причинена от кучешки зъб на долната челюст на кучето, а по-високо и по-назад разположеното охлузване – от кучешки зъб от горната челюст. Нормалният възстановителен период за уврежданията е около 2-3 седмици, като в този период пострадалата е усещала болка, в острия стадий по-силна, налагащо обезболяване с медикамент, стихваща с възстановяване на уврежданията, като липсват причини за усещане на болка в бъдеще, както и трайни последици за здравословното й състояние. Оплакването за променена чувствителност в мястото на ухапването, вероятно се дължи на засягане на клонче на сетивен нерв, което обаче не влияе на основната функция на долния крайник – ходене и ще изчезне в бъдеще, но е останал белег от зарасналата рана, който представлява козметичен дефект, който няма да изчезне. От заключение на съдебно-психологична експертиза, въззивният съд приел за установено по делото, че инцидентът предизвикал у ищцата силен субективен стрес с преживяване на реален страх за здравето и сигурността й, съпътстван с повишена тревожност, безпокойство и физическа болка, които резултирали на телесно ниво /сърцебиене, задух, световъртеж, безсъние/, симптоматиката на психотравменото събитие все още се преживявала емоционално от ищцата и рефлектирала върху поведението й, а видимият белег в областта на лявата подбедрица ежедневно й връщал спомена за психотравмата. Ищцата е възстановила изпълнението на професионалните си задължения, но продължава медикаментозните интервенции. Вещото лице е пояснило, че в случая няма симулация, посочените в заключението медикаменти са въз основа на амбулаторния лист на д-р Р., а белегът на бедрото на левия крак е видим, като той предизвиква тревожност у ищцата. Споделила е за припадък по време на работа на 08.05.2025г., който вероятно бил провокиран от друго психотравмено събитие /още едно нападение от кучета на 27.04.2025г./, но установената психодинамика е с тенденция към затихване предвид факта, че ищцата се върнала на работа, която й действала добре, и имала желание да се справи с този стрес, за което има ресурс. От приетите във въззивното производство амбулаторни листове от 24.11.2025г. и от 09.02.2026г. съдът приел, че ищцата продължава да посещава лекари поради паник атака след ново нападение от кучета, като за тези безстопанствени агресивни кучета тя подала сигнал до Община Кърджали на 19.11.2025г., както се е включила в рехабилитационна програма за хора, пострадали от насилие към Фондация „П.У.Л.С“ – клон Кърджали от 13.02.2025г. При тези факти, въззивният съд обосновал правен извод, че по делото са установени елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане за ангажиране на обективната, безвиновна отговорност на възложителя за чужди виновни противоправни бездействия, която има обезпечително – гаранционна функция. Приел, че в причинно-следствена връзка с противоправното и виновно бездействие на служители, на които ответника е възложил изпълнението на дейностите по Национална програма за овладяване популацията на безстопанствените кучета на територията на Република България по смисъла на чл. 40, ал. 1 от ЗЗЖ и по настаняване на безстопанствените животни в приюти /чл. 41, ал. 1 – ал. 3 от ЗЗЖ/, ищцата е получила увреждане на здравето, с характер на лека телесна повреда – разкъсно-контузна рана с интензивно кръвонасядане около нея на лявото бедро. За да обоснове този извод извършил анализ поотделно и в съвкупност на всички събрани по делото доказателства /обясненията на ищцата по чл. 176 от ГПК, показанията на свидетелите и заключението на СМЕ/, въз основа на който приел за доказан по делото механизма на настъпване на увреждането. Съобразил, че към момента на непозволеното увреждане на територията на община Кърджали е действала Наредба за придобиване, притежание и стопанисване на кучетата и овладяване на популацията на безстопанствените кучета, приета с решение № 66/28.03.2012г. на ОС-Кърджали, възлагаща в задължение на общината дейностите по ежедневното принудително прибиране и маркиране на безстопанствени кучета /чл. 21/; тяхното залавяне, ветеринарно-медицинско обслужване, отглеждане и евтаназия /чл. 22/; без допускане на връщането на кучета в дворове на детски градини и ясли, училища, болници, в близост до открити площадки за игра и главни пътища от републиканската пътна мрежа /чл. 27/, както и евтаназията на агресивни кучета /чл. 28/. Въззивният съд е взел предвид, че на заседание на ОбС – Кърджали от 27.01.2022г. на основание чл. 21, ал. 1, т. 12 от ЗМСМА и чл. 40, ал. 3 от ЗЗЖ е приета Програма за овладяване на популацията на безстопанствените кучета на територията на общината за периода 2021г. – 2025г., в която е предвидено да се предприемат конкретни мерки в тази насока, в т.ч. за залавяне и обработване на безстопанствени кучета, създаване на приют за безстопанствени животни, за настаняване в него за доживотно отглеждане или евентуална евтаназия по решение на създадената Комисия на агресивните кучета, чието поведение представлява опасност за живота и здравето на хората или животните. Отчел, че факта на изпълнение на задълженията на Община Кърджали по прилагане на Националната програма за овладяване популацията на безстопанствените кучета е установен от показанията на свидетелите А. А. /работник към временен приют в ОП „Озеленяване, благоустройство и чистота“/ и Н. К. /ветеринарен лекар на свободна практика/, както и от анализа на приетите по делото писмени доказателства, установяващи, че приют за бездомни кучета с капацитет 50 кучета е създаден в [населено място], [улица] на 16.05.2024г., когато е започнал и да функционира, а преди това съгласно приети справки на територията на Община Кърджали са били осъществявани само дейностите по залавяне, обезпаразитяване, кастриране, чипиране и ваксиниране на кучетата, а след това – и с временно настаняване в създадения приют. Въззивният съд съобразил също констатацията в писмо от 09.06.2025г. на Областна дирекция по безопасност на храните – Кърджали, че общината извършва дейности за ограничаване на популацията на безстопанствени кучета, но е дадена препоръка за предприемане на действия за увеличаване капацитета на съществуващия приют /50 кучета/ до изграждането на нов. След анализ на съвкупността на доказателствата по делото, въззивният съд направил извод, че в конкретния случай ответната община е изпълнила в някаква степен вменените й задължения по Закона за защита на животните, Националната програма за овладяване популацията на безстопанствените кучета на територията на Република България и Наредбата за придобиване, притежание и стопанисване на кучетата и овладяване на популацията на безстопанствените кучета на територията на Община Кърджали, в т.ч. тези по чл. 50, т. 2 вр. чл. 41 от ЗЗЖ, чл. 47 и чл. 48 от ЗЗЖ, да предотврати агресивното поведение на безстопанствените кучета към хора или други животни чрез улавянето и настаняването им в приют за необходимото време за оценяване на опасността, която създават и за връщането им по места след извършване на разумна преценка на риска доколко те са безопасни, но не и в пълен обем. Приел, че неизпълнението в пълнота на вменените й задължения е причина за възникване на процесния инцидент на обществено място /градски парк/, т.е. там, където опасността е не само потенциална, но и реална. Изложил съображения, че целта на установената нормативна уредба е да се гарантира безопасното съжителстване между животните и хората в съответното населено място чрез вземане на адекватни мерки от страна на общината, а в случая това не е направено по най-щадящ начин щом група от пет кучета се е приближила заплашително към ищцата, едно от които я е ухапало, застрашавайки физическото и психическото й здраве. Изтъкнал, че ако кучето като безстопанствено бе настанено в приют за бездомни кучета, или ако е било заловено и върнато обратно в естествената му среда, не е преценена правилно неговата агресивна природа при събиране с други кучета, респ. заплахата му за хора и други животни, като и двата случая обуславят извод за неточно и непълно изпълнение на задълженията на длъжностните лица, на които кметът на общината е делегирал задължения за осъществяване на тази дейност, респ. тяхно бездействие. Доколкото установеното бездействие е в нарушение на нормативно установени изисквания извел, че то е противоправно, вината на съответните длъжностни лица се предполага /чл. 45, ал. 2 от ЗЗД/, която презумпция не е била оборена от ответника, а от факта, че изпълнението на посочените задължения е можело да предотврати инцидента, мотивирал извод за наличие на пряка причинна връзка между бездействието и настъпилата вреда. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд съобразил, че от нападението и получената рана ищцата понесла неимуществени вреди, изразяващи се в силни физически и дълбоки психически болки и страдания, в голяма степен отшумели към момента на завеждане на делото, но оказали сериозно въздействие върху психиката й за продължителен период от време, от което тя все още не се е възстановила напълно. Съдът съобразил в тази връзка, че ищцата е жена на 54 години; вида на травматичното увреждане; проведеното медикаментозно и физиотерапевтично лечение; изживеният силен психически стрес, довел до остра стресова реакция, наложила продължително посещение при психолог и психиатър; продължителността на възстановителния процес; промяната в характера й и начина й на живот; преустановените от нея разходките сама в парка, степента на възстановяване, както и при съобразяване с момента на настъпване на деликта и наложилото се в обществото понятие за справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД, определил обезщетението за неимуществени вреди в размер на 16 000 лв., до който приел, че предявеният иск е доказан. В този смисъл постановил и крайния си съдебен акт. Касаторът Община Кърджали в изложение към касационната жалба обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК и поставя като значими следните въпроси: 1/ За да бъде ангажирана отговорността на общината съгласно чл. 49 от ЗЗД, следва ли да бъде доказано по делото, че животното причинило вредите на пострадалата е безстопанствено куче, ако – да, то в чия тежест е доказването на този факт, респективно при условие, че по делото не бъде установено, че вредата на пострадалото лице е причинена от ухапване от безстопанствено куче, води ли това до отпадане отговорността на общината по чл. 49 от ЗЗД, дори и да е бездействала неправомерно?; 2/ Доказването на изпълнението на задълженията си по чл. 40, чл. 41, 47 и чл. 48 от ЗЗЖ и предприемането на конкретни действия по изпълнението на Плана за действие на общината, от страна на ответника, води ли до отпадане отговорността на последния за причинено от безстопанствено куче увреждане на ищеца?; 3/ Допустимо ли е кредитиране и придаване на доказателствена стойност /оправдаваща пълно и главно доказване/ на свидетелски показания по отношение на факти обуславящи изхода на делото, като същите тези факти не са възприети лично от свидетеля, а той ги е узнал от страна по делото, съответно свидетеля „свидетелства“ за тези факти, възпроизвеждайки пред съда, това което му е разказано?; 4/ Какво включва понятието „дължима грижа“, в изпълнение на предписано от закона задължение /в случая мерки за ограничаване популацията на безстопанствени кучета съгласно ЗЗЖ/ и трябва ли всички посочени в ЗЗЖ мерки за ограничаване популацията на безстопанствени кучета да са изпълнени, за да се освободи общината от отговорността по чл. 49 от ЗЗД? и 5/ Изпълнение на задълженията на общината по овладяване и контрол популацията на безстопанствени кучета съгласно чл. 40-48 от ЗЗЖ и чл. 8-21 от Наредба № 4/01.02.2021г. за прилагане на Националната програма за овладяване популацията на безстопанствените кучета на територията на Република България и за процедурите по нейното изпълнение, механизма на финансиране и отчетност, аргументира ли изпълнение на нормата на чл. 50, т. 2 от ЗЗЖ въвеждаща изискването за: предотвратяване на агресивно поведение на кучетата към хора или животни? Жалбоподателят поддържа, че първият въпрос е разрешен по делото в отклонение с приетото в практиката, обективирана в решения на ВКС № 50151/19.10.2022г. по гр.д. № 2598/2021г., III ГО; решение № 308/03.01.2018г. по гр.д. № 1068/2017г., IV ГО и решение № 377/27.04.2009г. по гр.д. № 5682/2007г., IV ГО; вторият въпрос с решение № 279/28.09.2011г. по гр.д. № 1533/2010г., III ГО; решение № 262/11.05.2010г. по гр.д. № 1155/2009г., IV ГО; решение № 488/07.08.2012г. по гр.д. № 899/2010г., IV ГО; решение № 368/18.11.2015г. по гр.д. № 2045/2015г., IV ГО; ППВС № 7/29.12.1958г. и ППВС № 9/28.12.1966г. и третият въпрос с решение № 79/12.07.2017г. по гр.д. № 3244/2016г., IV ГО и решение № 800/22.03.2011г. по гр.д. № 776/2009г., IV ГО, а последните два въпроса сочи като значими за точното прилагане на закона и за развитие на правото. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в описаните хипотези, съдът съобрази следното: Поставените от касатора въпроси са проекция на поддържаните от него основания за касационно обжалване с оплаквания в две насоки: недоказан безстопанствен характер на животното ухапало ищцата; момента, мястото, конкретните обстоятелства и механизма на настъпване на увреждането, както и положена от ответника дължима грижа и липса на бездействие, изключващи отговорността му. В контекста на тези доводи въпросите са включени в предмета на делото и са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд, а с нея и постановения резултат. Правните въпроси са разрешени от въззивния съд в съответствие с трайно установената и задължителна съдебна практика, цитирана от касатора, поради което не са налице сочените от жалбоподателя специални предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, определящи приложното поле на касационното обжалване и такова не следва да се допуска. По въпросите чия е доказателствената тежест за установяване на безстопанствения характер на кучето и за доказателствената стойност на непреките свидетелски показания /№ 1 и № 3/ е установена практика на ВКС /решение 50151/19.10.2022г. по гр.д. № 2598/2021г., III ГО и цитираните в него; решение № 147/19.06.2012г. по гр.д. № 582/2011г., IV ГО /, в която е дадено разрешение, че тежестта за доказване на факта, че кучето е безстопанствено, е на ищеца, който твърди да е пострадал от нападението му. Ако се твърди, че кучето има собственик, доказателствената тежест за този факт е на страната, която го твърди. Доказването е пълно, с всички допустими по ГПК доказателствени средства, в това число и свидетелски показания за външния вид на кучето, неговото поведение и различните други възможни обстоятелства, при които е наблюдавано – преди, по време и/или след инцидента. Последователно е разрешението в практиката на ВКС, че пълното доказване може да бъде осъществено и само с косвени доказателства, стига те да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да установяват без съмнение главния факт. Доказването на положената дължима грижа е в тежест на общината. Тя трябва да докаже, че е изпълнила всички нормативно определени задължения, като мерките са били адекватни на конкретната ситуация. Дори да е създадена стройна нормативна и фактическа организация, ако не е предотвратено нападение от безстопанствено куче, общината не може да се освободи от отговорност, ако не докаже, че е положила дължимата грижа. За всеки случай преценката е конкретна и се извършва въз основа на събраните доказателства. В решението си въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по поставените въпроси и не е налице противоречието, на което касаторът се позовава. По делото не е било наведено твърдение, че увреждането на ищцата е получено в друг момент, на различно място и при други обстоятелства и механизъм, нито, че нападналото я куче е имало стопанин. Преки свидетели на нападението /ухапването/ не е имало, но това не означава, че то не подлежи на доказване или е недоказуемо. От анализа на всички събрани по делото косвени доказателства /обяснение на страна, свидетелски показания, писмени доказателства и експертни заключения/, които въззивният съд е кредитирал като обективни, достоверни и кореспондиращи помежду си, е обосновал, че главният факт на увреждането на ищцата по описания механизъм, момент, място, начин на осъществяване и причинител, е установен без съмнение. По въпроса кога възложителят – община се освобождава от отговорност, когато по делото е установено, че не е бездействала, а е предприела изпълнение на вменените й нормативни задължения по овладяване и контрол върху популацията на безстопанствени кучета /въпроси № 2, 4 и 5/ в цитираното решение по гр.д. № 2598/2021г., III ГО е дадено принципно разрешение, че общината може да се освободи от отговорност само ако докаже, че предписаното от ЗЗЖ поведение, а именно задълженията на общината по чл. 41, ал. 1, чл. 42, чл. 47, ал. 1, чл. 50, т. 2 и чл. 59 от ЗЗЖ са изпълнени с дължимата грижа – взети са мерки за овладяване на популацията на безстопанствените кучета и на тяхното агресивно поведение, които са съответни на реалната ситуация и съобразяват финансовите, организационни и други възможности на общината. Въпреки този отговор по съществото на разрешавания спор е прието, че общината носи отговорност, тъй като установената проява на агресивно поведение на куче, което е под надзора на общината, свидетелства за бездействие от нейна страна по отношение на задължението по чл. 50, т. 2 от ЗЗЖ – да вземе мерки за предотвратяване на подобни прояви. В разглеждания случай, въззивният съд е обсъдил приетите по делото доказателства установяващи създадената от община Кърджали нормативна и фактическа организация за контрол по отношение на тези кучета. Приел е, че ответната община е установила до голяма степен изпълнение на задълженията си по ЗЗЖ, по приетите на местно ниво Наредба и програми, но ги е намерил за недостатъчни и е счел, че при конкретните обстоятелства общината не може да бъде освободена от отговорност. Направил извод, че след като общината не е могла да предотврати появата на нападение от безстопанствени кучета на обществено място /градски парк/, задълженията на общината не са изпълнени в пълнота и с дължимата грижа. Ето защо, доколкото преценката за изпълнение задълженията на общините по ЗЗЖ във всеки случай е конкретна, каквато е и преценката осъществена от въззивния съд, то противоречие на обжалваното решение с посочената практика не е налице. За да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, то конкретно формулирания правен въпрос следва да е от значение /за точното прилагане на закона/, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване /и за развитие на правото/, когато законите са непълни, неясни и противоречиви, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите - т. 4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът в случая не е изложил доводи, обуславящи извод за наличие на приложно поле на соченото допълнително основание. Постановената съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва необходимостта от произнасяне в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по поставените въпроси /№ 4 и 5/. В обобщение, съдебният състав приема, че липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. С оглед изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответника по касационната жалба следва да се присъдят поискани разноски. Доказаният размер на разноските под формата на платено възнаграждение на адвокат възлиза на 960 евро, в който размер разноските по делото следва да се възложат в тежест на касатора. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение