Определение № 1564 от 02.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3564/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Д. Ч., чрез пълномощника й адв. Г. М., против решение № 260860/20.06.2023 г. по в.гр.д. № 10895/2020 г. на Софийски градски съд, с което като е потвърдено решение № 299298 от 11.12.2019 г., постановено по гр. дело № 8821/2019 г. по описа на Софийски районен съд, са отхвърлени предявените от касатора против ДП „Национална компания Железопътна инфраструктура“ - УДВГД – София, иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване на уволнението, извършено със Заповед № 343/26.07.2016 г., издадена от Директор на УДВГД-София, с която й е наложено дисциплинарно наказание "уволнение" за незаконно и отмяна на заповедта, като неоснователен - погасен по давност и иск с правно основание чл. 222, ал. 4, вр. ал. 3 КТ за заплащане на сумата в размер на 9 440,48 лева, като неоснователен и недоказан. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд, като поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотезите на чл.280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК следните въпроси: 1/ Като вид дисциплинарно наказание или като начин на прекратяване на трудовото правоотношение разглежда законодателят дисциплинарното уволнение в хипотезата на чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ; 2/ Трябва ли първоинстанционният и въззивният съд да обсъдят служебно спазването на сроковете по чл. 194, ал. 1 КТ; 3/ Какво означава изразът „в същата група предприятия“, употребен в чл. 222, ал. 3 КТ, и може ли той да се приложи към системата на Български държавни железници, включително и по отношение на стопанското обединение, съществувало преди 1989 г. Първи и втори въпрос са повдигнати в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се твърди противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 60177/17.01.2022 г. по гр.д. № 3778/2020 г. на ІІІ г.о. Третият въпрос е повдигнат в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, без надлежно обосноваване на допълнителния критерий. Насрещната страна – ДП „Национална компания Железопътна инфраструктура“ - УДВГД – София, чрез гл. юрк. Десислава М., поддържа становище за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, а по същество за неоснователност на касационната жалба. Иска се присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение. За да потвъпри решението на първата инстанция, с което е отхвърлен като погасен по давност иска с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ, въззивният съд е приел за безспорно установено обстоятелството, че процесната заповед, с която е наложено дисциплинарно наказание уволнение на ищцата, й е връчена лично срещу подпис на 05.05.2017 г., като последното не се оспорва от ищцата /в открито съдебно заседание на 26.09.2019 г. последната е заявила, че "не оспорва обстоятелството, че заповедта й е връчена на 05.05.2017 г., но в копие, а не в оригинал"/. За да достигне до този извод съдът е приел, че с молба с вх. № 5376/05.04.2017 г., ищцата е поискала от ответника да й бъде предоставено копие от заповедта за уволнение, а с уведомление с рег. № 5655/12.04.2017 г., издадено от инж. Т. П. - Директор на УДВГД-София, адресирано до ищцата, във връзка с подадено от нея заявление вх. № 5376 от 05.04.2017 г., на същата е предоставено заверено копие от Заповед № 343/26.07.2016 г. Като приложение към процесното уведомление е описано заверено копие на заповед № 343/26.07.2016 г., а видно от изричното отбелязване върху него, ищцата е получила лично на 05.05.2017 г. копие от процесната заповед за уволнение. При тези данни, въззивният съд е приел, че единственият обоснован извод, който може да се направи е, че заповедта, с която на ищцата е наложено дисциплинарно наказание уволнение, й е връчена лично срещу подпис на 05.05.2017 г. Въззивният съд е посочил, че съгласно разпоредбата на чл. 195 КТ, дисциплинарното наказание се налага с мотивирана писмена заповед, която следва да се връчи срещу подпис на работника или служителя, като в закона изрично е посочено, че при невъзможност заповедта да бъде връчена на работника или служителя, работодателят му я изпраща с препоръчано писмо с обратна разписка и в този случай наказанието се смята за наложено от деня на нейното получаване, т.е. законодателят е предвидил като допустим способ за връчване на заповедта - изпращането й по пощата. Приел е също така, че изброяването в разпоредбата на чл. 195, ал. 2 КТ не е изчерпателно, както и че връчването има за цел да гарантира фактът на узнаване на уволнението - достигането на писменото волеизявление на работодателя до неговия конкретен адресат - чл. 335 КТ. Този факт е от съществено значение в трудовото право, тъй като определя момента на прекратяване на договора, а от тук и броенето на срокове по чл. 194, ал. 1 и чл. 358, ал. 1, т. 2 КТ. Той е от значение и в друга насока - открива възможност на работника или служителя да предяви иск за отмяна на незаконно уволнение и други свързани с него искове, дори и работодателят да поддържа в процеса, че трудовият договор не е прекратен поради липса на данни за връчване на заповедта по реда на чл. 195, ал. 2 КТ. Въззивният съд е приел, че за да е надлежно връчването по пощата, не е необходимо то да е извършено лично на получателя. Редовно е и всяко друго връчване, което е допустимо съобразно общите правила, уредени в чл. 46 и чл. 47, вр.чл. 41, ал. 3 ГПК /отм., действащ към 2006 г./ - сега чл. 42 и чл. 44 ГПК, както и съобразно специалния закон /чл. 36 от Закона за пощенските услуги/. Посочил е, че в конкретния случай на ищцата й е наложено дисциплинарно наказание "уволнение" и трудовият й договор е прекратен със Заповед № 343/26.07.2016 г., като с оглед данните по делото, работодателят не е могъл да връчи заповедта за уволнение лично на ищцата, а се е възползвал от възможността за връчването й по пощата с обратна разписка /известие за доставяне/. По делото са налице доказателства за направен неуспешен опит от страна на работодателя за връчване с известие за доставяне по пощата, върнато на 19.08.2016 г. с отбелязване "непотърсена". Безспорно установеният по делото факт на получаването от ищцата на 05.05.2017 г. на заповедта за уволнение, е дал основание на съда да приеме за установено обстоятелството, че най-късно на тази дата тя е била уведомена за прекратяването на трудовото й правоотношение, както и за правното основание, на което това е направено. Срокът за предявяване на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, съгласно разпоредбата на чл. 358, ал. 1 т. 2 КТ, е двумесечен и пресметнат от посочената дата изтича на 05.07.2017 г. В случая исковата молба е подадена на 04.02.2019 г, поради което въззивният съд е приел, че предвид изтичане на давностния срок по чл. 358, ал. 1 т. 2 КТ, ищцата е изгубила правото да претендира съдебна защита срещу незаконно уволнение. На следващо място, въззивният съд е приел за неоснователна и предявената от ищцата претенция с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ за заплащане на сумата от 9 440,48 лв. Изложил е съображения, че разпоредбата на чл. 222, ал. 3 КТ урежда право на работника или служителя при прекратяване на трудовото правоотношение, след като е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, да получи обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца, а ако е работил при същия работодател през последните 10 години от трудовия му стаж - обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 6 месеца, като обезщетението може да се изплаща само веднъж. От редакцията на разпоредбата е видно, че фактическият състав, който поражда за работодателя задължение за плащане на гратификацията по чл. 222, ал. 3 КТ включва два позитивни елемента - прекратяване на трудовото правоотношение и придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст и един негативен - плащането се дължи само веднъж, т.е. работникът или служителят преди това да не е получавал гратификацията. Правото на увеличения размер на гратификацията е обусловено от един допълнителен критерий - работникът или служителят да е придобил последните 10 години трудов стаж при един и същ работодател, преди прекратяване на трудовото правоотношение. Преценката за наличие на предпоставките се извършва от работодателя, която преценка на общо основание подлежи на съдебен контрол. От посочените елементи съществено значение има предпоставката еднократност на обезщетението, което се изплаща само веднъж, при настъпване на посочените в правната норма условия - прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст съгласно КСО. Право на пенсия за осигурителен стаж и възраст се придобива само веднъж, съответно обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ може да се получи само веднъж - при възникване на правото за пенсия. Работникът или служителят следва да реализира правото си на обезщетение при този работодател и по това правоотношение, при действието на което е възникнало правото му на пенсия, респективно плащането по чл. 222, ал. 3 КТ се дължи от работодателя при прекратяване на трудовото правоотношение, при когото първоначално е придобито правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Ако впоследствие работникът или служителят отново постъпи на работа, независимо дали се е пенсионирал, при следващото прекратяване на трудовото правоотношение, той няма право на това обезщетение. Законът в чл. 222, ал. 3 КТ не определя от кого и на какво основание трудовото правоотношение се прекратява, стига към момента на прекратяването работникът или служителят да е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст съгласно КСО. Обезщетението се дължи във всички случаи на прекратяване на трудовото правоотношение поради пенсионирането на работника или служителя, а увеличеният му размер /брутно трудово възнаграждение за срок от шест месеца/ - само в случай, че трудовият стаж е по работа при същия работодател през последните десет години. Водещият критерий при последната хипотеза е трудов стаж при един и същи работодател. Въззивният съд е приел, че конкретния случай от събраните по делото доказателства не се установява, че към датата на прекратяване на трудовия договор, сключен между страните, ищцата да е имала придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст съгласно КСО, поради което на същата не й се следва обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, в размер на брутното й трудово възнаграждение за срок от 6 месеца. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че повдигнатите от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и решението на въззивния съд да противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС, или формулираният правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, които основания следва да бъдат надлежно обосновани. Формулирани от касатора три въпроса не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като те не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Първият въпрос е повдигнат в контекста на собственото виждане на касатора за установените в процеса факти и несъгласието му с възприетата от съда фактическа обстановка. Последната обаче не подлиже на проверка в производството по чл.288 ГПК доколкото е въпрос на обоснованост на съдебното решение, а необосноваността а необосноваността не е след касационните основания по чл. 280, ал.1 ГПК, с изключение на хипотезите, обхванати от понятието „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК и по-конкретно при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, каквато хипотеза в случая не се разкрива. В конкретния случай решаващият извод на съда, че иска с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ е неоснователен, тъй като е предявен след изтичане на давностния срок по чл.358, ал.1, т.2 КТ е в резултат на безспорно установеният по делото факт на получаването от ищцата на 05.05.2017 г. на заповедта за уволнение. Освен това по въпроса не е налице и допълнителния селективен критерий – противоречие със сочената съдебна практика на ВКС. По втория повдигнат въпрос относно приложението на разпоредбата на чл. 194, ал. 1 КТ, въззивният съд изобщо не се е произнасял с оглед извода му, че искът по чл.344, ал.1, т.1 КТ е погасен по давност. При липса на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, не следва да се обсъжда допълнителната такава на чл.280, ал., т.1 ГПК. По последния въпрос въззивният съд също не е давал разрешение, тъй като към момента на прекратяване на трудовото правоотношение между страните, действащата редакция на чл.222, ал.3 КТ не е съдържала такова понятие. Следва да се посочи, че легалната дефиниция на понятието „група предприятия“, въведено с нормата на чл. 222, ал. 3 КТ / изм. ДВ, бр.107 от 2020 г./, е дадена в §1, т.2а от ДР на КТ, според която това е понятие по смисъла на §1, т.5 от допълнителните разпоредби на Закона за трудовата миграция и трудовата молилност. За пълнота на изложението следва да се посочи, че по въпроса липсва и обосновка на допълнителния критерий, а съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано, касаещо непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия. Такива съображения липсват в изложението, а преповтарянето на текста на законовата разпоредба, не представлява надлежна обосновка за наличието на този допълнителен критерий. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване. При този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на насрещната страна по жалбата сумата от 100 лв. – разноски за юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство, съгласно чл. 37 ЗПП, вр.чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,