Определение № 3504 от 14.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2694/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. А. Ф., чрез адв. М. Ш., срещу решение № 202/20.02.2023г. по в.гр.д.№ 3407/22г. по описа на САС, с което, след отмяна на първоинстанционното решение, е постановено ново, с което касаторът е поставен под ограничено запрещение. Жалбоподателят иска отмяна на атакуваното решение като неправилно, изтъквайки доводи за необоснованост на извода, че страда от душевна болест/ слабоумие, в резултат от което не може да се грижи за своите работи, както и за процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждане на всички възражения и доводи по въззивната жалба. В контекста им поставя следните въпроси, за които твърди, че са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото: 1/ „Следва ли въззивният съд в производството по поставяне под запрещение за придобие лични впечатления от лицето, чието поставяне под запрещение се иска, предвид че той е инстанция по съществото на спора и във връзка с чл. 273 вр. с чл. 337 ГПК?“; 2/“ Следва ли в същото производство въззивният съд да назначи нова съдебно психиатрична експертиза, при положение, че пред него са направени оплаквания за непълнота и необективност на изслушаната такава пред първата инстанция?“ и 3/ “Допустимо ли е назначеният по делото експерт да дава заключение в съдебно заседание по въпроси, които не са били включени в предмета на експертизата (в случая – наличието на слабоумие, неговата степен и отражение върху възможността за грижа за собствените работи)?“. Позовава се и на очевидна неправилност на решението по същите въпроси. Насрещната страна по жалбата – Прокуратурата на Р България чрез Софийска апелативна прокуратура, не е депозирала отговор по чл. 287 ГПК. Съдът намира касационната жалба за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения: За да достигне до извод, че ответникът М. Ф. следва да бъде поставен под ограничено, а не пълно запрещение, въззивният съд е приел за безспорен и категорично установен от доказателствата по делото ( писмените и заключението на съдебно-психиатричната експертиза) медицинският критерий по чл. 5 от ЗЛС - органично личностово разстройство вследствие алкохолна болест и епилептична болест. По отношение на юридическия критерий - невъзможността на страдащия от душевна болест или слабоумие да се грижи за своите работи, въззивният съд го е изяснил в смисъла, установен от константната съдебна практика, а именно, че за да може да се грижи за своите работи, лицето следва да разбира предписанията на правните норми и да съобразява поведението си с тях, да може да ръководи постъпките си, като преценява последиците от тях т.е. грижата за своите работи включва и отношението към обществото и съобразяване с установения в него ред. Обсъждайки оплакванията на ответника и в изпълнение задължението си по т.1 на ТР №1/09.12.2012г. на ОСГТК на ВКС да следи служебно за интереса му, въззивният съд е определил степента на страданието и възможността на освидетелствания фактически да се грижи за своите работи и интереси, кредитирайки неоспореното заключение на съдебно- психиатричната експертиза, като съобразено със събраните по делото писмени доказателства, свидетелските показания и изготвено след личен разговор с освидетелствания, и отчитайки, че становището на експерта кореспондира с добитите по реда на чл. 337, ал.1 ГПК впечатления на съда за необходимост от чужда грижа за охраняване и защита интересите на ответника. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Поставените от жалбоподателя въпроси са обуславящи, но по нито един от тях не е налице наведеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като не се излагат съображения за промяна или осъвременяване на формираната вече по тези въпроси съдебна практика. Според същата ( така напр.опр.№ 50144/07.03.2023г. по гр.д.№ 3153/22г, ВКС, ІV ГО; опр. № 726 от 2.11.2018 г. по гр. д. № 1737/2018 г.,ВКС, III ГО), принципът за непосредственост по чл. 11 от ГПК е спазен, когато задължителното лично явяване и разпитът на ответника по иска за поставяне под запрещение ( чл. 337, ал. 1, изр. 1 ГПК) са осъществени пред първата инстанция. Този извод кореспондира на разяснения, дадени в мотивите към т. 3 от ППВС № 5/13.02.1980 г. и към т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия. В тази връзка въззивният съд няма процесуално задължение, а може да разпита лично ответника по иска за поставяне под запрещение, ако намери това за необходимо ( по аргумент от чл. 267, ал. 2 от ГПК ) или ако първата инстанция не е провела този разпит ( по аргумент от чл. 266, ал. 3 от ГПК ). Съгласно приетите с ППВС № 5/1979 г. правни разрешения, за поставяне на едно лице под запрещение следва да са налице две изисквания - медицинско (страдание от душевна болест или слабоумие) и юридическо (невъзможност на лицето да се грижи за работите си вследствие на болестта). Вещото лице е компетентно да даде заключение досежно болестите или слабоумието, които законът има предвид, да определи степента на страдание, както и може ли лицето, чието поставяне под запрещение е поискано, фактически да се грижи за своите работи или интереси. Съдът обсъжда заключението заедно с всички останали доказателства по делото. С атакуваното въззивно решение тези задължителни разрешения по приложението на чл. 5 ЗЛС са спазени. Въззивният съд е направил извода си за кумулативното наличие на двата критерия по чл. 5 ЗЛС въз основа на съвкупната преценка и след анализ на всички събрани по делото доказателства, и разпита по чл.337, ал.1 ГПК, които безпротиворечиво установяват, че ответникът страда от заболяване, което ограничава възможността му да се грижи за своите работи и интереси. Експертизата е изготвена при използване на посочения в чл. 197 ГПК доказателствен материал - медицинската документация и извършеното от вещото лице освидетелстване на ответника, и е преценена от въззивния съд в съвкупност с останалите доказателства по делото - чл. 202 ГПК. Доводът по въззивната жалба за „непълнота и необективност“ на психиатричната експертиза е направен без заключението на същата да е било своевременно оспорено и без да е направено искане за изслушване на повторна експертиза, поради което напълно законосъобразно е ценен от въззивната инстанция като оплакване по същество, на което е даден отговор с решението. Несъгласието на касатора с крайния резултат по делото, при който експертното заключение е кредитирано, представлява оплакване за неправилност и необоснованост на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не предмет на проверка във фазата по селектиране на касационната жалба. Въззивното решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване и като очевидно неправилно. Основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно – без необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Подобен порок не се установява от съда, нито се обосновава от касатора. В заключение, касационно обжалване не следва да бъде допускано. Така мотивиран, настоящият състав на Върховния касационен съд, ІІІ ГО