Определение № 1901 от 15.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4453/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. Братиславов К. /конституиран на мястото на починалия в хода на процеса Б. И. К./, чрез адв. А. Т. против решение № 828 от 11.07.2024 г. по в.гр.д. № 3103/2022 г. на Апелативен съд София, с което след отмяна на решение от 11.08.2022 г. по гр.д. № 3392/2021 г. на Софийски градски съд, е отхвърлен предявения от Б. И. К. против С. Б. О., иск с правно основание чл.227, ал.1, б. „в“ ЗЗД за отмяна на договор за дарение, обективиран в нот.акт № 58, том I, рег.№ 704, нот.дело № 63 от 2.11.1998 г. на нотариус Р. Р., по силата на който Б. И. К. – дарител е прехвърлил на С. Б. О., недвижим имот – празно дворно място, съставляващо парцел V-13, кв.81 /стар 0 38 и стар №79 от 1971 г./ по рег.план на [населено място]-[жк], с площ от 560 кв.м. с неуредени сметки по регулация за придаваемите се 20 кв.м., при съседи на парцела: парцел IV-117, улица, парцел VI-8, парцел X.-13б и парцел X.-13б. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване, доколкото цената на иска е над 5 000 лв. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд неправилно е приел, че ответницата е релевирала своевременно в процеса /с отговора на исковата молба/ възражение за липса на възможност да дава издръжка в поискания от дарителя размер, съответно, че това възражение е доказано. Поддържа се, че такова възражение не е наведено и с въззивната жалба, поради което като го е разгледал въззивният съд е допуснал нарушение на нормата на чл.269 ГПК. Според касатора необоснован е и изводът на въззивния съд, че възражението е основателно, тъй като от събраните по делото доказателства относно доходите на ответницата събрани служебно от съда в нарушение на съдопроизводствените правила, не установяват факта, че за ответницата липсва възможност да предоставя издръжка. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните процесуалноправни въпроси: 1/ Изразът в отговор на исковата молба „..съдът следва да съобрази и обстоятелството, че към настоящия момент доверителката ми /ответницата/ е майка на непълнолетно дете, за което по закон има задължение да се грижи и издържа“, представлява ли валидно релевирано от ответницата в процеса възражение за липса на възможност да се дава издръжка в поискания размер, респективно представлява ли излагане на твърдения, сочещи невъзможност да бъде предоставяна издръжка и 2/ Ограничен ли е въззивния съд от посочените основания във въззивната жалба. Касаторът поддържа, че по първия въпрос, даденото от въззивния съд разрешение противоречи на съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 203 от 6.12.2023 г. по гр.д. № 4452/2022 г. на IV г.о., а по втория въпрос – на решение № 50250 от 17.01.2023 г. по гр.д. № 667/2022 г. на IV г.о. и решение № 50035 от 7.08.2023 г. по т.д. № 134/2022 г. на II т.о. Поддържа се основанието на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК с обосновка, че очевидната неправилност на решението е свързана с явната необоснованост на изводите на въззивния съд с установената по делото фактическа обстановка, имаща за резултат неправилно прилагане на материалния закон. Ответната страна по жалбата – С. Б. О., чрез адв. Ц. Т., е депозирала отговор, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основанията на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3 ГПК, тъй като първият въпрос няма характер на правен въпрос по смисъла на т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а по втория въпрос не е налице сочения допълнителен критерий, тъй като въпросът е разрешен от въззивния съд съобразно задължителната съдебна практика, обективирана в ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк.дело № 182013 г. на ОСГТК на ВКС. Обосновката на касатора относно последното поддържано основание – очевидна неправилност на решението, не покрива нито една от хипотезите на пороци на въззивното решение, попадащи във фактическия състав на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Претендира сторените н касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение. За да отмени решението на първоинстанционния съд и да постанови друго, с което отхвърля предявения иск с правно основание чл.227, ал.1, б.“в“ ЗЗД, съобразявайки изложеното във въззивната жалба оплакване на ответницата за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд във връзка с изготвения по делото доклад и приемайки, че същото е основателно, доколкото съдът не е изпълнил задължението си по чл.146, ал.2 ГПК, въззивният съд е дал указания на ответницата, че с оглед доказателствената тежест, която тя носи в процеса, не сочи доказателства за доходите, които получава, за твърдението си, че е майка на непълнолетно дете, което издържа, както и данни за притежаваното от нея имущество. Въззивният съд е дал възможност на двете страни да предприемат действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради непълнота на доклада и дадените указания. С оглед заявеното пред първата инстанция оспорване от ответницата на допълнителното заключение на СМЕ, с определението си по чл.267 ГПК въззивният съд е допуснал изслушване на повторна СМЕ в частта, с която вещото лице е дало заключение. Въз основа на събраните по делото доказателства, вкл. и пред въззивната инстанция, съдът е приел следното от фактическа страна: сключен на 2.11.1998 г. между страните договор за дарение на недвижим имот; удостоверена трайно намалена работоспособност – 50% на ищеца, съгласно ЕР на ТЕЛК от 26.03.2019 г.; ищецът страда от множество заболявания, изчерпателно посочени в заключението на СМЕ, приета от първата инстанция, които налагат приемане на медикаменти за поддържане на здравето му - конкретно посочени от експерта; заболяванията на ищеца предполагат присъствие на лице, което да го подпомага в ежедневието му минимум два пъти седмично; за периода от м. 06.2022 г. /след приемане на първоначално приетата ССчЕ/ до м.11.2023 г. /изготвяне на повторната ССчЕ/, средните разходи за издръжка на едно лице, възлизат на 11 109.85 г. или средномесечният разход възлиза на 629,21 лв.; средномесечният размер на средствата, с които разполага ищеца за посочения период възлиза на 453,27 лв., т.е. не му достигат 175,94 лв. за издръжка; ответницата работи в пекарна на постоянен договор от 02.02.2022 г. и към м.01.2023 г. нейната средна нетна заплата /след удържани данъци, национално осигуряване и пенсионни издръжки/ възлиза на 837 паунда или 1 941,84 лв.; съгласно приетите по делото отговори от НАП, НОИ И АСП, за ответницата няма данни за регистрирани трудови договори и данни за самоосигуряване в РБ, не са подавани документи за отпускане на пенсия, нито за социално подпомагане; ответницата е майка на У. Б. О., [дата на раждане]; за периода от м.06.2021 г. до м.10.2023 г. /приключване на устните състезания/ ответницата е заплащала на ищеца по 200 лв., съответно по 260 лв. При така установените факти, въззивният съд е приел следното от правна страна: договорът за дарение е едностранен, безвъзмезден и не създава за дарения никакви задължения за издръжка или помощ на дарителя, освен моралното задължение да бъде признателен към последния за стореното дарение. Това морално задължение се трансформира в правно задължение за даване на издръжка при настъпване на посочените в закона обстоятелства – изпадане на дарителя в нужда, която трябва да е трайна и постоянна, съобразно нормалния социален и жизнен статус на дарителя /доходи, здравословно състояние, възможност с получаваните от него доходи да покрива ежемесечните си разходи/; покана от страна на дарителя към надарения за даване на издръжка в парично изражение; отказ от страна на дарения да дава издръжка, макар и да има възможност да дава такава на дарителя, освен в случаите, при които поради липса на достатъчно средства при даването на издръжка на дарителя, той би поставил себе си и лицата, които е длъжен да издържа по закон, в по-лошо положение от това на дарителя. В случай, че е налице такова искане и дареният откаже да изпълни преобразуваното задължение, той проявява непризнателност в обществено укорима форма, която дава основание дарителят да упражни потестативното си право за отмяна на дарението, като предяви иска по чл.227, ал.1, б.“в“ ЗЗД. От съвкупната преценка на събраните пред двете инстанции писмени доказателства, е прието, че е налице първата от кумулативно изискуемите предпоставки за уважаване на иска - за ищеца се е породила нужда от издръжка, която е трайна, постоянна – съобразно нормалния социален и здравословен статус на дарителя, който е в трайно влошено общо здравословно състояние, страда от тежки хронични заболявания, налагащи ежедневен прием на лекарства. При съобразяване на необходимите средства за издръжка на един човек за месец в размер на 629,21 лв. и съпоставянето им с получаваните от ищеца месечни средства в размер на 453,27 лв., както и с доказаната необходимост от чужда помощ в ежедневието му от 2 часа седмично или 8 часа месечно, чиято стойност възлиза на 200,00 лв., въззивният съд е приел, че с получаваните от ищеца доходи, последният не може да покрива ежемесечните си разходи, като са му нужни още минимум 375,94 лв., поради което той има нужда от издръжка. По отношение на втората предпоставка, въззивният съд е отчел факта, че между страните няма спор, че до датата на депозиране на исковата молба ищецът не е отправил покана до ответницата да му заплаща издръжката, от която се нуждае, като искането е обективирано в исковата молба и ответницата е узнала за него с получаването на препис от нея на 2.06.2021 г. С последваща молба от 14.02.2022 г., във връзка с указанията на съда, дадени в о.с.з. на 7.02.2022 г., ищецът е посочил, че нуждата му от месечна издръжка възлиза на общата сума от 1 500 лв., поради което предложената от ответницата издръжка в размер на 200 лв. месечно е недостатъчна. На следващо място, във връзка със заявените от ответницата в отговора на исковата молба твърдения, имащи отношение за преценката налице ли е обективната възможност да дава издръжка в посочения от ищеца размер, и при съобразяване на установените по делото обстоятелства относно получаваното от нея основно месечно възнаграждение в размер - 837 паунда или 1 941,84 лв. и полагането на грижи за непълнолетно дете, въззивният съд е приел, че в действителност ответницата дължи издръжка на непълнолетното си дете, която според чл.142, ал.2 СК е равна на една четвърт от размера на минималната работна заплата, т.е. минималният размер на издръжката за 2022 г. е 178 лв., а за 2023 г. – 195 лв. При съобразяване на данните за издръжката на едно домакинство във Великобритания /при среден брой членове 2,4 души – 585,60 паунда седмично/, съдът е приел, че за ответницата не е налице възможност да плаща издръжка в претендирания от ищеца размер от 1046,73 лв. /получена след приспадане на получаваната от ищеца пенсия от претендирания от него размер на издръжката/, както и такава в размера, установен от изготвената ССчЕ – 375,94 лв. С оглед установените обстоятелства, въззивният съд е приел, че ответницата при даване на поисканата от ищеца издръжка, би поставила себе си и непълнолетното си дете в по-неблагоприятно положение. Отчетен е също и факта, че въпреки липсата на достатъчно средства, ответницата в хода на цялото производство е предоставяла на ищеца средства в размер на 200-260 лв. месечно, който факта не би могъл да се приеме за нежелание от страна на ответницата да дава издръжка на дарителя. Ето защо, въззивният съд е приел, че чрез даването на издръжка в полза на дарителя, ответницата би поставила себе си и лицето, което издържа, в по-неблагоприятно положение. При формиране на този извод, съдът е съобразил и задължителните разяснения, дадени в ТР № 1 от 21.10.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС, според които при иск по чл.227, ал.1, б.“в“ ЗЗД не е налице непризнателност, когато дареният не предостави поискана от дарителя издръжка, от която трайно се нуждае, ако поради липса на достатъчно средства, с даването на издръжка, дареният би поставил себе си и лицата, които е длъжен да издържа по закон в по-лошо положение от това на дарителя. При така изложените от въззивния съд решаващи изводи за отхвърляне на иска, поради неустановяване на всички изискуеми предпоставките, посочени в разпоредбата на чл.227, ал.1, б.“в“ ЗЗД, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като съображенията за това са следните: За да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал., т.1 ГПК, следва касаторът да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС. Първият формулиран въпрос няма характер на правен, а на фактически въпрос, който е обусловен от несъгласието на касатора с преценката на въззивния съд, че в отговора на исковата молба, ответницата е заявила надлежно възражение, че задължението й да дава издръжка на дарителя следва да бъде преценявано и с оглед на нейните обективни възможности да дава издръжка и при положение, че с даването на такава, тя не би поставила себе си и лицата, които е длъжна да издържа по закон в по-неблагоприятно положение от това на ищеца, като е навела конкретни твърдения, че е майка на непълнолетно дете, за което по закон има задължение да се грижи и издържа, както и възрастен родител, който също от своя страна има нужда от издръжка. От съдържанието на отговора на исковата молба /стр.3 и 4/ е видно, че ищцата е заявила готовност, при положение че се установи, че за дарителя е възникнала трайна нужда от издръжка, да заплаща такава /като покрива цялата или част от нея, доколкото към този момент не е наясно какъв е размера на издръжката, от която ищецът се нуждае/, но само при положение, че има обективна възможност за това и ако с даването на издръжка на дарителя не би поставила себе и лицата, които е длъжна да издържа по закон в по-неблагоприятно положение, като е изложила конкретно твърдение, че има задължение за издръжка на непълнолетното си дете. Чрез позоваването на този факт, ответницата е релевирала с отговора на исковата молба правопрепятстващо възражение срещу иска по чл. 227, ал.1, б.“в“ ЗЗД, поради което съдът е бил длъжен да се произнесе по него, както и да изпълни задълженията си посочи чия е доказателствената тежест за установяването му и да даде указания по чл.146, ал.2 ГПК. Във въззивната жалба на ответницата са налице оплаквания във връзка с доклада на делото, изготвен от първоинстанционния съд, именно във връзка с въведените с отговора правопрепятстващи факти. Това оплакване е разгледано от въззивния съд, като е прието, че макар и първата инстанция да е разпределила правилно доказателствената тежест, не е изпълнила задължението си по чл.146, ал.2 ГПК - да укаже на ответницата, че не сочи доказателства за установяване на обстоятелствата, изложени в отговора, от които черпи изгодни за себе си правни последици, а именно за доходите, които получава, за твърдението си, че е майка на непълнолетно дете, което издържа и за притежаваното от нея имущество. Намирайки оплакването в жалбата за основателно, въззивният съд е действал съобразно задължителните разяснения, дадени в т.2 на ТР № 1/19.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК. С оглед изложеното, вторият въпрос от изложението, макар и да покрива общото основание чл.280, ал.1 ГПК, няма претендираното от касатора значение, тъй като по него не е налице сочения допълнителен критерий –противоречие с практиката на ВКС, обективирана в посочените две решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. Съгласно задължителните постановки на посоченото тълкувателно решение и на казуалната практика на ВКС, вкл. и тази сочена от касатора, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа оплакване за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В конкретния случай, при наведено с въззивната жалба оплакване във връзка с доклада на делото, въззивният съд е констатирал пропуск на първоинстанционния съд да даде указания на ответницата по чл.146, ал.2 ГПК за необходимостта от ангажиране на доказателства в подкрепа на твърденията й, че има непълнолетно дете, за което има задължение по закон за издръжка, както и за размера на доходите й, които обстоятелства са релевантни за спора при преценката дали ответницата разполага или не с достатъчно средства да дава издръжка на дарителя, т.е. дали с даването на такава, би поставила себе си и лицата, които е длъжна да издържа по закон в по-лошо положение от това на дарителя. В този случай, въззивният съд е бил длъжен да процедира в съответствие с т.2 от тълкувателното решение и да даде възможност на ответницата да ангажира доказателства за твърдените от нея факти, които имат характер на правопрепятстващи такива във връзка с възможността й да дава издръжка на дарителя и представляват възражение с правопрепятстващ ефект срещу иска по чл. 227, ал.1, б.“в“ ЗЗД. Поради липсата на допълнителното основание, повдигнатият въпрос не може да обуслови допускане на въззивното решение до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В конкретния случай не се разкрива и хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Съгласно трайната практика на ВКС „очевидната неправилност“ се разглежда като квалифицирана форма на неправилност, отнасяща се само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт и е обусловена от наличие на видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост. Очевидно неправилен ще е съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т.е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, както и в случаите когато са нарушени основни правила на съдопроизводствения ред или при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предполага обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. В конкретния случай твърдяната от касаторите явна необоснованост на решението, предполагаща грубо нарушение на правилата на формалната логика, не се разкрива от съдържанието на съдебния акт. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. На насрещната страна следва да се присъдят сторените за касационната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение, които са в размер на 1 800,00 лв., съгласно представения с отговора на жалбата, договор за правна защита и съдействие от 16.10.2024 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,