Определение № 510 от 14.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3949/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Д. С. против решение № 78/05.05.2022 г., постановено по гр.д.№ 189/2021 г. от състав на ОС – Кюстендил. Ответникът по касационната жалба не е представил писмен отговор. С обжалваното решение, съдът е приел, че предявения иск с правно основание чл.213 КТ е неоснователен и го е отхвърлил, като е отменил постановеното в обратен смисъл решение на районен съд. В тази част, предвид цената на този иск, касационното обжалване е допустимо, като в частта, с която е отхвърлен иска за неизплатено трудово възнаграждение за сумата от 723,48 лева касационното обжалване е недопустимо, на основание чл.280, ал.3, т.3 КТ. Съдът е приел, че съгласно разпоредбата на чл.213, ал.2 от КТ, работодателят и виновните длъжностни лица солидарно дължат обезщетение на работника, когото незаконно не са допуснали на работа през времето, докато трае изпълнението на трудовото правоотношение. Следователно за да бъде уважен този иск е необходимо да са налице следните кумулативни предпоставки: 1/ наличие на валидно трудово правоотношение и 2/работникът или служителя да не е бил допуснат от страна на работодателя до работното си място, за да изпълни задължението си за полагане на труд. В съдебната практика се приема, че за ангажиране отговорността на работодателя за заплащане на обезщетение за недопускане до работа, напълно достатъчно е работникът или служителят дори един единствен път да е посетил предприятието и да е изявил готовност да престира труд по трудово правоотношение. Прието е, че само по себе си стоенето на ищеца пред работното му място не представлява фактическо действие, от което да може да се обуслови извод за наличие от негова страна на сериозно намерение и желание да упражнява правото си на труд. Недопускането до работното място се изразява във фактическо лишаване от възможността ищеца да престира своя труд, но той следва да е положил необходимите и достатъчни усилия за това престиране, като най-малкото е да се е явил на работното място, а не пред него /от показанията на свидетелите се доказва, че метоха не е бил заключен/. В случая през целия исков период ищецът е имал пасивно поведение без реално манифестиране на желание да полага труд. Съдът се е позовал на свидетелски показания, според които след като ищецът и друг работник са били изгонени от работа, те са напуснали метоха и повече не са се върнали. Идвали пред метоха в неработни дрехи и стояли в колата на паркинга, който бил на 10-15 метра от метоха. Доколкото е налице установена липса на конкретни активни действия от страна на ищеца, целящи престиране на труд, то съдът е приел, че не може да се приеме, че длъжностно лице на работодателя е възпрепятствало готовността му за работа. След като не се е явил при работодателя, демонстрирайки намерението си да полага труд, то няма недопускане на работа по смисъла на чл.213, ал.2 от КТ. Прието е, че от доказателствата по делото не се установява по някакъв начин да са предприети фактически действия от страна на прекия началник на ищеца по недопускането до работа, поради което съдът е приел, че не е налице една от предпоставките за уважаване на исковата претенция по чл. 213, ал.2 от КТ. В изложението на касационните основания се сочат правни въпроси, които според касатора са разрешени при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване. Поставени са следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: 1/ Налице ли е пасивност за престиране на своя труд у служител, който писмено е уведомил работодателя си за това, че е поставен в невъзможност да полага своя труд от прекия си ръководител, който му е възлагал задачите и като е посочил лицето, пречките, които го поставят в невъзможност за това? Подадените сигнали от служителя до Инспекция по труда и Прокуратурата на РБ, от които същият е поискал съдействие за преустановяването на пречките да престира труда си, могат ли да се тълкуват като желание и проявена активност за разрешаването на този негов проблем?; 2/ Следва ли работодателят, след като е уведомен от своя служител, че е изгонен от работното му място и е пратен да го съкратят по негово желание, да предприеме действия за разрешаването на този проблем и да доведе до знанието на служителя си промененото му отношение на прекия му началник и че ще бъде допуснат да полага своя труд?; 3/ След като служителят, търсейки помощ за разрешаването на проблема му, е отказана лична среща с работодателя и отпратен от представител на работодателя с израза „отидете си, ние ще ви се обадим“, то това обуславя ли служителя да продължи да стои пред работното си място, откъдето е изгонен и да има целенасочено поведение, търсещо допускане да полага своя труд?; 4/ След като служител е изгонен от работното си място, то това представлява ли невъзможност да полага своя труд по смисъла на чл. 213 КТ и служителят има ли задължение да проявява с някакви действия желанието си да престира своя труд, или работодателят, след като е уведомен за проблема, следва да прояви активност за разрешаването му и да доведе до знанието на работника си къде и кога да се яви, за да продължи да престира труда си по сключения между тях трудов договор?; 5/ При пасивно поведение от изгонен от работното си място служител същият има ли право на обезщетение за периода на недопускане да полага своя труд?; 6/ Съдът следва ли при формиране на изводите си да вземе предвид и извънпроцесуалното поведение на страните, в случая – работодател, като отчете, че същият е прекратил осигуряването на служителя си в деня, в който не го е допуснал/го е отстранил от работното място, което е показателно за поведението на работодателя, че същият повече няма да ползва труда на този служител? Според касатора отговорите на тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практика на ВКС, която цитира. Безспорно е, че за ангажиране на отговорността на работодателя за заплащане на обезщетение за недопускане до работа е достатъчно работникът или служителят дори и един път да е посетил предприятието и да е изявил готовност да престира труд по трудово правоотношение. Това изискване се поставя, за да се доведе до знанието на работодателя, че работнникът е готов да полага труд и поради това сигналите до различни държавни органи не могат да заместят това изискване, а пасивното поведение на работника съдът е извел от фактическите констатации, че е стоял на паркинга пред работното си място, като е чакал да мине работното време. Липсва позоваване в тази насока на сигналите до държавни органи, които са ирелевантни в настоящия случай във връзка с поставените правни въпроси. Вторият и шестият въпрос са неотносими към решаващите изводи на съда. За да се произнесе по иска по чл. 213, ал. 2 КТ, въззивна инстанция е изследвала двете кумулативни предпоставки: 1/ наличие на валидно трудово правоотношение и 2/ работникът или служителят да не е бил допуснат от страна на работодателя до работното си място, за да изпълни задължението си за полагане на труд. Твърденията на касатора за наличие на пасивно поведение на работодателя и прекратяване на осигуряването на служителя не се отнася към елементите на фактическия състав на предявения иск, поради което не е обсъждано от съда, като на това основание не може да доведе до извод за наличие на основание за допускане на касационното обжалване. Третият и четвъртият въпрос се основават на твърденията на касатора относно фактите по спора и предполагат преценка на доказателствата по делото, поради което не представляват правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а петият въпрос представлява твърдение относно основателността на предявения иск, обоснован с различна преценка на фактическата обстановка по спора с излагане на твърдения за наличие на активно поведение от страна на ищеца и изразяване намерение да престира труда си, факти, които не са възприети от съда. Предвид изложеното, не са налице сочените касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване. Водим от горното, състав на ВКС