Определение № 5823 от 12.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1726/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК Делото е образувано по повод касационна жалба срещу решение № 209 от 13.02.2024 г. по в.гр. д. № 1486/2023 г. на ОС – Пловдив, с което като е обезсилено първоинстанционното решение, е прекратено производството по искове по чл. 344 КТ, чл. 128 КТ и чл. 45 ЗЗД. Жалбоподателят- П. Р. П., чрез процесуалния си представител, излага съображения за наличие на основания за допускане на касационното обжалване. Поддържа също така, че въззивното решени е неправилно и е постановено в нарушение на процесуалните правила и императивни разпоредби на регламент 1215/2012 г. на Съвета на Европа. Ответникът - „Нотегер Словакия“ ООД, чрез процесуалния си представител, в писмено становище, излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 3 ГПК, приема за установено следното: Въззивният съд, като е приел, че българските съдилища не са компетентни да разгледат спора по искове с правно основание чл. 344 КТ, чл.128 КТ и чл. 45 ЗЗД, е обезсилил решение от 09.03.2023г. по гр. д. № 8474/2020 год. на РС – Пловдив и е прекратил производството по делото. Констатирано е, че с решение от 09.03.2023г., по гр. д. № 8474/2020год. на Районен съд - Пловдив, са отхвърлени предявените от П. Р. П. искове против “Нотегер Словакия” ЕООД, със седалище и адрес на управление: [населено място], Словашка република, [улица], с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ, чл.128, т.2 КТ, чл.45 ЗЗД и чл.86 ЗЗД– за признаване за незаконно и отмяната като такова на уволнението на ищеца, извършено с от дружество на 22.04.2020 г., и осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумата 1 392 евро, представляваща неизплатено трудово възнаграждение на ищеца за периода 01.04.2020 г. – 31.05.2020 г.; сумата 324евро, представляваща причинени на ищеца от ответника имуществени вреди, изразяващи се в личното заплащане от ищеца на разходите за прибирането му от Германия до България през месец април 2020 г., както и сумата 300 евро, представляваща причинени на ищеца от ответника имуществени вреди, изразяващи се в личното закупуване от ищеца на гуми за управляваното от него МПС на ответника,заедно със законната лихва върху трите главници като неоснователни и недоказани. За да постанови решението си въззивният съд е приел, че с исковата молба компетентността на българския съд ищецът е обоснована с хипотезата на чл. 21, т.1 б. i) от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2012г. Изложил е съображения за това, че според този текст, който е в раздел 5 -ти „Компетентност при индивидуални трудови договори“, срещу работодател с местоживеене в държава членка може да бъде предявен иск в друга държава членка в съдилищата по мястото, където или откъдето работникът или служителят, обичайно осъществява дейността си, или в съдилищата по мястото, където последно е осъществявал дейност. Прието е, че от обстоятелствената част на исковата молба и от доказателствата по делото се установява, че ищецът е извършвал превози в Германия, че трудовият договор между страните е сключен в [населено място], Слошавка република, изготвен е на словашки език, като и в т.2 от договора е посочено, че мястото на извършване на работата е седалището на дружеството на работодателя. Въззивният съд е приел, че по делото не е установено ищецът П. Р. да е осъществявал дейността си като шофьор, алтернативно като помощник - шофьор на територията на Р България, за да се обоснове компетентността на български съд да разгледа настоящия спор. Съдът е приел, че компетентност не би могла да се извлече и от текста на чл.8 от Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17.06.2008г., във връзка с чл. 3, параграф 1 от същия Регламент, според които страните могат да изберат правото, което да урежда индивидуалния трудов договор, но този избор трябва да бъде изричен, което означава, че не може да се извлича от процесуалното им поведение или да следват ясно от условията на договора, което в настоящия казус не е така, понеже представения трудов договор не съдържа клауза, уреждаща компетентността на български съд и няма „обстоятелствата по случая“ по смисъла на чл. 3, параграф 1 от посочения Регламент, които да обосноват разглеждането на спора от български съд. По изложените съображения ОС – Пловдив е приел, че българският съд не е компетентен да разгледа настоящия спор, поради което постановеното решение като недопустимо следва да се обезсили, а производството да се прекрати. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поставя за разглеждане въпроса: за задължението на съда да приложи мълчаливата пророгация на компетентност, предвидена и учредена в чл. 26 от Регламент № 1215/2012 г. и да приеме, че е компетентен, когато ответникът се яви и не повдигне възражение за липса на компетентност, тъй като това явяване представлява мълчалива пророгация на компетентността. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1,т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и че решението е очевидно неправилно, тъй като е постановено в нарушение на европейска правна норма. Настоящият състав намира, че по поставения за разглеждане въпрос не са налице сочените от жалбоподателя основания за допускане на касационно обжалване. В решение по дело C804/19 на СЕС е прието, че разпоредбите, съдържащи се в глава II, раздел 5, озаглавен „Компетентност при индивидуални трудови договори“, от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, трябва да се тълкуват в смисъл, че се прилагат по отношение на иск, предявен от работник или служител с местоживеене в дадена държава членка срещу работодател с местоживеене в друга държава членка, при положение че трудовият договор е бил договорен и сключен в държавата членка по местоживеенето на работника, и е предвиждал, че мястото на работа е в държавата членка на работодателя, дори и когато трудът не е положен по причина, за която отговаря работодателят. В цитираното решение е прието, че разпоредбите, съдържащи се в глава II, раздел 5 от Регламент № 1215/2012, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат прилагането на националните правила за определяне на съдебната компетентност по отношение на иск като посочени по – горе, независимо от обстоятелството дали тези правила са по-благоприятни за работника или служителя. В решението е прието още, че член 21, параграф 1, буква б), подточка i) от Регламент № 1215/2012 трябва да се тълкува в смисъл, че иск като посочения в точка 1 от диспозитива на решение дело C-804/19 на СЕС може да бъде предявен пред съда по мястото, където или откъдето работникът или служителят следва съгласно трудовия договор да изпълнява основната част от задълженията си към своя работодател, без да се засяга член 7, точка 5 от този регламент .Даденото тълкуване в цитираното решение касае относимите разпоредби за компетентността на националия съд относно трудови спорове породени от индивидуални трудови договори по смисъла на чл. 21 от Регламент № 1215/2012, поради което не е налице противоречие между приетото в обжалваното въззивно определение и решенията на Съда на ЕС. Решението не е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. Цитираната разпоредба предвижда, че касационният контрол следва да се допусне при "очевидна неправилност" на обжалваното съдебно решение, т. е. неправилност, която в предварителната фаза по чл. 288 ГПК може да бъде констатирана от ВКС, без да се налага да се прави анализ, преценка или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, или необоснованост. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилност, която е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост, които имат за последица постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая, нито служебно, нито с оглед изтъкнатите в изложението към касационната жалба пороци на въззивното решение не може да се обоснове наличието на очевидна неправилност. на материалния и процесуалния закон /необсъждане на доводи, възражения и недопускане на доказателства/ и за необоснованост. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответника направените разноски пред настоящата инстанция за процесуално представителства в размер на 995,94 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. Предвид изложените съображения, съдът