Определение № 50781 от 01.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 789/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Водоснабдяване и канализация Добрич“ АД, чрез юрк. Т. против решение № 155/17.11.2021 г. по в. гр.д. № 683/2021 г. на Окръжен съд Добрич, с което е потвърдено решение № 394/08.09.2021 г. по гр.д. № 1510/2021 г. на Районен съд Добрич, предявените от Е. Б. Н. против касатора искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 КТ са уважени. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон – чл.328, ал.1, т.4 КТ, допуснати съществени нарушения на процесуалния норми и необоснованост. Поддържа се, че нормата на чл.120в, ал.1 КТ предоставя възможност на работодателя да преустанови работата и на отделни работници и служители по време на извънредното положение, без да е налице преустановяване на работата на предприятието или звеното, където те работят и следователно престоят по време на извънредно положение може да обхване не само цялото предприятие или част от него, но и отделен работник или служител. Твърди се, че въззивният съд е достигнал до необоснован и неправилен извод за незаконност на уволнение на основание чл.328, ал.1, т.4 КТ, доколкото от доказателствата по делото е безспорно установено наличието на фактическия състав на процесното основание за прекратяване на трудовото правоотношение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК следните въпроси: 1/ Ако спирането е обективно, защо престоят по чл.120в КТ не е спиране на работата по чл.328, ал.1, т.4 КТ, след като причините и за едното и за другото са едни и същи; 2/ Има ли причина да се приеме, че спирането на работата по чл.120в КТ не съответства на спирането на работата по чл.328, ал.1, т.4 КТ, след като в правната доктрина, вече е изразено, че спирането на работата по чл.120в КТ изпълва единият елемент на хипотезата на чл.328, ал.1, т.4 КТ и 3/ При въведено извънредно положение и по силата на новата разпоредба на чл.120в КТ, работодателят може ли да преустанови дейността и на отделен работник или служител, без да има пълно преустановяване на работата на предприятието или на звеното, където работи. Поддържа се, че повдигнатите въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по тях не е формирана съдебна практика. Ответната страна по жалбата – Е. Б. Н., чрез пълномощника си адв. Г. е депозирала отговор, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като по поставените правни въпроси въззивният съд не се е произнасял и същите са без правно значение за спора. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени исковете с правно основание чл.344, ал.1, т. и т.2 КТ, въззивният съд е приел, че в случая действително е осъществена хипотезата на чл. 120в, ал. 1 от КТ, като спорното правоотношение се е развило при обявена извънредна епидемична обстановка – решение № 325 от 14.05.2020 г. на МС и решение № 72 от 26.01.2021 г. на МС за удължаване на срока на обявената извънредна епидемична обстановка от 01.02.2021 г. до 30.04.2021 г., съставляваща основание работодателят да разпореди преустановяване на работата на отделни работници или служители. Доколкото разпоредбата на чл. 120 в, ал. 1 КТ регламентира нова форма на престой или спиране на работата на работодателя, то прекратяването на трудовото правоотношение се извършва в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ - "спиране на работа за повече от 15 работни дни". За безспорен е приет факта, че за времето от 17.02.2021 г. до прекратяване на трудовото й правоотношение, ищцата не е изпълнявала трудовите си функции на „касиер-домакин“, които по данни от длъжностната характеристика са се свеждали до отчетническа дейност, като организирането и контролирането на цялостната работа в склада е било нейно задължение. За безспорен е приет и факта, че ищцата е заемала единствената щатна бройка за тази длъжност в ПСОВ В.. От приетите складови разписки за заприходяване на материали и искания за отпускане на материали, е установено, че в периода от 17.02.2021 г. до 16.03.2021 г., дейността на единствената щатна бройка за длъжността „касиер-домакин“ в ПСОВ В., не е спряла, а и самият ответник не твърди преустановяване на изпълнението на трудовите функции на заеманата от ищцата длъжност, а твърди че е имало прекратяване на работния процес по отношение на ищцата и че потокът на работа в склада е бил минимален, както и че е имало служител, който е изпълнявал почти всички дейности, включително и някои от задълженията на касиера. При тези данни, съдът е достигнал до извода, че обстоятелството, че по нареждане на работодателя ищцата реално не е работила, не осъществява предвиденото в чл.328, ал.1, т.4 КТ основание за прекратяване на трудовото правоотношение, защото "спиране на работата" по смисъла на разпоредбата означава по разпореждане на работодателя временно да се преустанови дейността – на цялото предприятие или на отделна негова част, а в хипотезата на чл. 120в ал. 1 от КТ и на отделен работник или служител. Под преустановяване на работата обаче се има предвид преустановяване на самата работа като такава, а не извършването й от конкретния служител и същевременно продължаване осъществяването на неговите трудови функции от друг работник. Съобразно направените от работодателя изявления в съдебно заседание, съдът е приел, че не е налице пълно преустановяване на дейността, съставляваща съдържание на трудовите функции на ищцата, съответно налице е поемане на нейните задължения от други работници на предприятието. Със заповедта от 16.02.2021 г. на изпълнителния директор не е преустановена самата дейност, възложена на ищцата, а е преустановено изпълнението й именно от нея. В този смисъл, макар по разпореждане на работодателя ищцата фактически да не е работили повече от 15 работни дни, не е налице предвиденото в чл. 328, ал. 1, т. 4 от КТ основание за прекратяване на трудовото правоотношение. Освен това, при обявената в страната извънредна епидемична обстановка работодателят има правото по чл. 120в, ал. 1 от КТ по своя преценка да разпореди спиране на работата на предприятието, на част от него или на отделен работник и служител, но в съответствие с чл. 8, ал. 1 от КТ това свое право той трябва да упражнява добросъвестно. Изложено е, че смисълът на предвидената в закона възможност за преустановяване на цялата или на част от дейността на предприятието в ситуацията на риск от разпространение на зараза е за справяне с породените от извънредната епидемична обстановка затруднения за осъществяване на работата /цялостната на предприятието, на част от него, на отделен служител/, както и за намаляване разпространението на заразата. В конкретния случай обаче е установено, че извършваната от ищцата работа реално не е спряна, а е спряно по разпореждане на работодателя извършването й от ищцата, като функциите й, без значение в какъв обем за хипотезата на чл.328, ал.1, т.4 КТ, са били поети от друг служител от звеното, което навежда на извода, че възможността по чл.120в, ал.1 КТ е използвана от работодателя превратно и с единствената цел да създаде предвидената в чл.328, ал.1, т.4 КТ предпоставка за прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата на основание, поставящо по-малко формални и процедурни изисквания в сравнение с други законоустановени основания и защитни норми при тяхното прилагане /най-малко закрилата по чл.333, ал.1, т.3 КТ предвид данните по делото за заболяването на ищцата – диабет/. Настоящият състав на Върховния касационен съд, намира, че обжалваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по следните съображения: Касационният съд приема, че макар и първият въпрос да отговаря на общото основание за допускане на касационно обжалване, той не покрива сочения допълнителен селективен критерий, тъй като по него е налице трайно установена съдебна практика на ВКС, в която се приема, че фактическият състав, съдържащ се в разпоредбата на чл.328, ал.1, т.4 КТ предпоставя обективно спиране на работата за повече от 15 дни – временно преустановяване дейността на предприятието или на отделно негово звено, продължило повече от 15 работни дни, което е обусловило престой на работниците и служителите, т.е. състоянието на престой е следствие от спиране на работата в предприятието. В решение № 109 от 07.07.2022 г. по гр.д. № 2271/2021 г. на ВКС, IV г.о. е прието, че при издадена заповед по чл. 120в КТ, по време на обявено извънредно положение или обявена извънредна епидемична обстановка, преустановяването на работата е временно спиране на работата по см. чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ. Трудовото правоотношение с работник или служител може да бъде прекратено по чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ при преустановяване работата на предприятието или на част от предприятието, вкл. по силата на заповед по чл. 120в, ал. 1 или ал. 2 КТ, щом обективно фактически работа не е полагана (спряна е) за срок по-дълъг от 15 последователни дни. Когато със заповед по чл. 120в, ал. 1 КТ е преустановена работата на определен работник или служител, трудовото правоотношение с него може да бъде прекратено по чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ след изтичане на повече от 15 последователни дни, ако преустановяването на работата е действително основано на причини, произтичащи от обявеното извънредно положение. Даденото от въззивния съд разрешение на правния въпрос не противоречи на посочената съдебна практика, доколкото съдът е приел, че предвид характера на работата на ищцата, нейното извършване всъщност не е спряно, а е спряно по разпореждане на работодателя извършването й от ищцата, като функциите й са били поети от друг служител от звеното, което навежда на извода, че възможността по чл.120в, ал.1 КТ е използвана от работодателя превратно и с единствената цел да създаде предвидената в чл.328, ал.1, т.4 КТ предпоставка за прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата на основание, поставящо по-малко формални и процедурни изисквания в сравнение с други законоустановени основания и защитни норми при тяхното прилагане. След като практиката на ВКС е съобразена и липсват доводи в изложението на касатора, че тя се нуждае от осъвременяване поради промяна в законодателството или обществените отношения или че правната уредба е непълна или противоречива или липсва съдебна практика по определен въпрос, не е налице поддържаното допълнително основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Вторият въпрос няма характер на правен въпрос по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е поставен хипотетично. Отделно от това на въпроса може ли да се приеме, че преустановяването на работата на предприятието, на част от него или на отделни работници, за повече от 15 работни дни, със заповед по чл.120в, при обявено извънредно положение или обявена извънредна епидемична обстановка, за целия период или част от него до отмяната на извънредното положение, съставлява спиране на работата по смисъла на чл.328, ал.1, т.4 КТ и съответно може ли да е основание за прекратяване на трудовото правоотношение в посочената хипотеза, е даден отговор в посоченото по- горе решение на ВКС. По отношение на третия въпрос също не е налице допълнителния критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, доколкото положителния отговор на въпроса следва от самата разпоредба на чл.120в, ал.1 КТ – при въведено извънредно положение, работодателят може със заповед да преустанови работата на предприятието или на част от него или на отделни работници или служители за целия период или за част от него, т.е. независимо дали има пълно преустановяване на работата на предприятието или на звеното, където работи, право на работодателя е да нареди преустановяване на работата спрямо определени работници или служители. При своевременно въведен довод за нарушение на чл.8, ал.1 КТ, обаче, ако се установи по надлежния ред, че заповедта за прекратяване на трудовия договор е издадена при злоупотреба с права от работодателя, както е в конкретния случай, уволнението се явява незаконно. Мотивиран от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на спора на насрещната страна по касационната жалба следва да се присъдят своевременно поисканите и сторени разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, които са в размер на 1 320.00 лв. с вкл.ДДС Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,