Определение № 4079 от 15.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2327/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 82/23.01.2024 г. по гр.д. № 2640/2023 г., с което Софийският апелативен съд, потвърждавайки решение № 260945/11.07.2023 г. по гр.д. № 7392/2020 г. на Софийски градски съд, е отхвърлил исковете на Н. Й. Б. и Е. З. Б. срещу Прокуратурата на Република България по чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗОДОВ и чл. 2в ЗОДОВ за суми от по 5 000 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, и по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за суми от по 880 555.57 лв.– законни лихви за периода 26.10.2018 г. – 22.07.2020 г.

Решението се обжалва от Б. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да постанови решението си след анализ и оценка на всички събрани доказателства поотделно и в съвкупност и да направи собствени правни изводи по възраженията и доводите на страните, които са от значение за решаването на спора?

2. Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви, в които да обсъди доводите и възраженията на страните, да извърши преценка на доказателствата, да направи фактически констатации и правни изводи, за да обоснове защо намира за неоснователни оплакванията в жалбата?

3. Длъжен ли е въззивният съд да допусне доказателства, които не са допуснати от първата инстанция поради процесуални нарушения?

4. Приложими ли са правните стандарти, установени от ЕСПЧ в решението по делото „Я. З. срещу България“ към случай като настоящия, в който ищците твърдят, че изначално не е съществувала необходимост от издаването на европейска заповед за арест (ЕЗА) и от арестуването на г-н и г-жа Б. в Ница, респ. от задържането им в ареста във Франция, тъй като формалната цел на извършеното с ЕЗА „прокурорско задържане“ за 72 часа е могла да бъде реализирана чрез арест на летището в София на 26.10.2018 г., поради което формалното издаване на ЕЗА е целяло да постигне други, нелегитимни цели?

5. Длъжен ли е бил въззивният съд да събере сочените от ищците доказателства в установяване на твърденията, че е било нарушено изискването за добросъвестност на властите при издаването на ЕЗА и при арестуването им, включително при неоттеглянето на ЕЗА при ясни данни, че ищците се завръщат в България?

6. Действал ли е добросъвестно национален орган, който е издал ЕЗА при наличие на данни, че на издирваните лица им предстои връщане в изпращащата държава?

7. Освобождават ли се от отговорност за издаването и привеждането в изпълнение на ЕЗА българските власти, след като арестът фактически е осъществен от институции на друга държава, която не би имала такива правомощия без издадената ЕЗА?

8. Налице ли е презумпция, че ще се укрият лица, спрямо които са повдигнати обвинения в тяхно отсъствие при участието на служебно назначени адвокати?

9. Когато съдът смята, че е допуснато нарушение „по отношение на изискванията за ефективна съдебна защита“ при издадена ЕЗА, тъй като националното право не предвижда предварителен съдебен контрол на постановлението за задържане или на решението за издаване на ЕЗА, длъжен ли е да присъди обезщетение за вреди, ако засегнатите лица по същество са направили оплаквания за неправомерно издаване на ЕЗА в производствата по определяне на мярка за неотклонение „задържане под стража“ и в производствата по искане за промяна на тази мярка, без да са посочили изрично коя точно норма и правен принцип са нарушени?

10. Трябва ли съдът, сезиран с иск по чл. 2 ЗОДОВ, да отчете всички релевантни факти и обстоятелства и да съобрази всички аргументи (правни и фактически) на ищците при преценка за наличието на предпоставки за наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“, както и за липсата на основание за нейната отмяна?

11. Длъжна ли е изпращащата държава да предостави своевременно превод на говоримия език за лицата, спрямо които е издадена ЕЗА, и липсата на такъв превод в продължение на 15 дни представлява ли нарушение на чл. 5, § 2 от Конвенцията за правата на човека и основните свободи (КПЧОС)?

12. Нарушени ли са изискванията на КПЧОС, когато комуникацията на задържаните лица и техните адвокати се е осъществявала в присъствието на други задържани, на случайни посетители и на служители на администрацията на следствения арест, на които стават достояние разговорите между адвокатите и задържаните?

Касаторите считат въпросите включени в предмета на обжалване (общата предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1 ГПК), и твърдят, че № № 1 – 3 въззивният съд е решил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по чл. 236, ал. 2, чл. 269, изр. 2 и чл. 266, ал. 3 ГПК (допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), а останалите са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, включително защото част от тях въззивният съд е решил в противоречие с практиката на ЕСПЧ в решения, на които касаторите се позовават (допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). По същество обосновават всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Претендират разноските по делото.

Ответникът Прокуратурата на Република България, ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно.

В обжалваното решение въззивният съд е приел следната фактическа обстановка:

С постановление от 22.10.2018 г. ищецът Н. Б. е привлечен като обвиняем за престъпления по чл. 321, ал. 6, чл. 203, ал. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 26, ал. 1 НК и чл. 255, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2, пр. 1, т. 6 и 7, вр. чл. 20, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК, а неговата съпруга ищцата Е. Б. е привлечена като обвиняем за престъпления по чл. 321, ал. 6, чл. 255, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2, пр. 1, т. 6 и 7, вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 26, ал. 1 НК. Постановленията са издадени в отсъствието на обвинените ищци при условията по чл. 269, ал. 3 НПК и са връчени на 23.10.2018 г. на назначения им служебен защитник.

На 23.10.2018 г. Специализираната прокуратура постановява задържането им за срок 72 часа, за да осигури довеждането им пред съда за внасяне на мярката за неотклонение „задържане под стража“ по повдигнатите обвинения (чл. 64, ал. 2 НПК). Тъй като ищците не са намерени от органите на досъдебното производство, на 23.10.2018 г. са обявени за общодържавно издирване. След проверка е установено, че на 15.09.2018 г. ищецът, а на 21.09.2018 г. ищцата са напуснали страната и са в Република Франция. На 23.10.2018 г. са издадени две ЕЗА за екстрадирането им в България.

По това време семейство Б. търси квартира във Франция за трите си малолетни деца, които там са започнали училище. От Франция г-жа Б. организира тържество за рождения си ден на 28.10.2018 г., за провеждането на което семейството планира да се завърне в България и в началото на м. октомври 2018 г. запазва места за полет на 26.10.2018 г. Ница-София. На 24.10.2018 г. ищецът провежда телефонен разговор с полицейски служител, при който го уведомява за планираното им завръщане и поема ангажимент за съдействие на разследващите органи. Уговорят дата и час за разпити на ищците.

На 26.10.2018 г. по издадените срещу тях ЕЗА те са арестувани от френските власти на летището в Ница. Задържани са под стража във връзка с образувано производство пред Апелативния съд на Екс-ен-Прованс по екстрадирането.

С постановления от 02.11.2018 г. към обвиненията срещу всеки ищец са добавени нови. Френският съд е уведомен с две нови ЕЗА, издадени на същата дата.

На 26.11.2018 г. френският съд уважава искането за екстрадиция с акт, който влиза в сила като необжалван от ищците. На 06.12.2018 г. те са транспортирани до летище София и задържани по постановлението на прокуратурата от 23.10.2018 г.

По искане на Прокуратурата с определение от 07.12.2018 г. наказателният съд взема мярката за неотклонение „задържане под стража“ спрямо всеки ищец. В преценката по чл. 63, ал. 1 НК съдът е приел, че няма опасност да се укрият, но е налице обосновано предположение да са извършили престъпленията, за които са обвинени, като са преценени предвидените за тях наказания и е направен извод за риск да извършат други престъпления.

Ищците обжалват определението, но то е потвърдено от втората инстанция с определение от 13.12.2018 г. Мотивите на първата инстанция са споделени и допълнени с извод, че е възможно ищците да се укрият – те са били екстрадирани от Франция и разполагат с финансови ресурси и контакти в чужбина.

Ищците инициират производства за отмяна или изменение на мярката за неотклонение „задържане под стража“ (чл. 65 НПК).

Първата молба на ищеца е отхвърлена от наказателния съд с определение от 01.02.2019 г., което е обжалвано и потвърдено от втората инстанция с определение от 07.02.2019 г.

Втората молба на ищеца е отхвърлена от наказателния съд с определение от 11.04.2019 г., което е обжалвано и потвърдено от втората инстанция с определение от 18.04.2019 г.

Третата молба на ищеца е отхвърлена от наказателния съд с определение от 26.06.2019 г., което е обжалвано и потвърдено от втората инстанция с определение от 04.07.2019 г. от втората инстанция. В това производство е отхвърлено искане на защитниците за преюдициално запитване до СЕС за тълкуване на чл. 26 от Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13.06.2002 г. за европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държави-членки, изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26.02.2009 г. по въпроса, дали чл. 26 от Рамковото решение изисква времето на задържането на ищеца във Франция по ЕЗА да се зачете към срока по чл. 63, ал. 4 НПК по мярката за неотклонение „задържане под стража“. Наказателният съд е приел, че разпоредбата е точна и ясна и от нея следва отрицателен отговор.

Наказателният съд отново разглежда въпроса за отмяната или изменение на мярката за неотклонение. След внасяне на обвинителния акт с определение от 09.08.2019 г. искането е оставено без уважение. Определението е обжалвано и потвърдено с определение от 23.08.2019 г. Ново искане на ищеца за отмяна или изменение на мярката отново е оставено без уважение с определение от 24.09. 2019 г., което е обжалвано и потвърдено от втората инстанция с определение от 09.10.2019 г.

Първата молба на ищцата по чл. 65 НПК е оставена без уважение с определение от 13.02.2019 г., което е обжалвано и потвърдено от втората инстанция с определение от 19.02.2019 г. Прието е, че по отношение на нея са налице предпоставките по чл. 63, ал. 1 НПК – обосновано предположение да е извършила престъпленията, за които е обвинена, и има опасност да извърши друго престъпление, като първата инстанция е приела да има, а втората – да няма опасност и да се укрие. Съдилищата са приели, че няма медицински или семейни причини, които да налагат изменение на мярката.

Втората молба на ищцата по чл. 65 НПК е оставена без уважение с определение от 20.05.2019 г., потвърдено с определение от 06.06.2019 г. Отхвърлено е и нейно искане за преюдициално запитване до СЕС за тълкуване на чл. 26 от Рамковото решение по въпроса дали времето на задържането във Франция по ЕЗА следва да се зачете към срока по чл. 63, ал. 4 НПК. Наказателният съд е приел, че разпоредбата е точна и ясна и от нея категорично следва отрицателен отговор. Развил е и съображения, основани на задължителното действие на ТР № 1 по тълк.д. № 1/2002 г. ОСНК на ВКС. Не са възприети аргументите на защитата за здравословни проблеми и необходимост от лечение на ищцата, както и за необходимост лично да се грижи за трите деца на семейство Б..

Третото искане на ищцата е направено след внасяне на обвинителния акт и е оставено без уважение с протоколно определение от 20.05.2019 г., което е обжалвано и потвърдено от втората инстанция с определение от 06.06.2019 г.

С постановление от 12.07.2019 г. въз основа на документи за нужда от хоспитализация и оперативно лечение на ищцата Прокуратурата изменя мярката й за неотклонение в „подписка“.

В периода 10.12.2018 г. – 27.09.2019 г. в ареста ищците са посещавани многократно от различни адвокати, част от които са осъществили процесуално представителство в производствата по взетите мерки за неотклонение и исканията за тяхната отмяна или изменение. При срещите в ареста ищците са били затруднени в комуникацията със своите адвокати – през стъкло по телефон, който често прекъсвал, и по начин, негарантиращ поверителност – в общо помещение и в присъствието на други задържани и на полицейски служители.

При така възприетата фактическа обстановка по фактите, за които страните не спорят (една група) и намерената за установена от въззивния съд според събраните пред първата инстанция доказателства (втората група факти и след определението по чл. 267 ГПК, с което са оставени без уважение доказателствените искания на ищците/тогава въззивници/сега касатори в жалбата срещу първоинстанционното решение), съдът е пристъпил към разглеждане на доводите за множество незаконни актове, с които според твърденията в исковата молба са били засегнати правата на ищците, защитени от КЗПЧОС, Хартата на основните права на Европейския съюз за свобода, сигурност и правосъдие (ХОПЕС), и изискванията за издаване и изпълнение на ЕЗА в Закона за екстрадицията и европейската заповед за арест, с който в националното право е транспонирано Рамковото решение и от които незаконни действия и актове ищците са понесли неимуществени вреди, чието обезщетяване претендират.

По доводите в исковата молба, поддържани с оплакванията във въззивната жалба, за нарушение на чл. 5, § 1 т. „f“ КЗПЧОС и съществено нарушение на чл. 6, § 1 и чл. 8, § 1 от Рамковото решение при задържането на ищците в Република Франция в периода 26.10.2018 г – 06.12.2018 г. въз основа на издадените срещу тях ЕЗА:

Въззивният съд е съобразил, че не с доводи за формални нарушения на националното право по издадените ЕЗА ищците основават своите претенции, а с доводи: 1) за произволност и противоречие с принципа за добросъвестност в действията на прокурора, който ги е издал – нарушение по чл. 5, § 1, т. „f“ КЗПЧОС, и 2) с твърдения, че ЕЗА са издадени от прокурор, който не е съдебен орган по смисъла на чл. 6, § 1, и въз основа на постановлението по чл. 64, ал. 2 НПК, което не е съдебен акт в обхвата на Рамковото решение – нарушение по чл. 8, § 1 от Рамковото решение.

Въззивният съд е обсъдил решенията на ЕСПЧ по чл. 5, § 1, т. „f“ КЗПЧОС, които изясняват, че понятието „произволност“ надхвърля липсата на съответствие на издадена ЕЗА с националното право, поради което лишаването от свобода може да е законосъобразно съгласно вътрешното право, но да е произволно и противоречащо на Конвенцията. За да не бъде определено като произволно, задържането трябва да е извършено добросъвестно, да е тясно свързано с основанието за задържане; мястото и условията на задържане трябва да са подходящи и продължителността му не трябва да надвишава разумно необходимото с оглед преследваната цел (Saad v. the United Kingdom (GC) 13229/03, § 67; A. and others v. United Kingom, § 164 и др.). Въззивният съд е намерил, че хронологичното развитие на събитията – ЕЗА от 23.10.2018 г. са издадени, след като ищците са обявени за издирване и не са намерени на територията на България; издадените ЕЗА, които предхождат телефонния разговор на ищеца с полицейския служител от 24.10.2018 г.; споделените от ищцата в приятелския й кръг намерения да празнува рождения си ден на 28.10.2018 г. в София и запазените места за полет на семейство Б. Ница-София за 26.10.2018 г., неизвестни за разследващите органи, за да заключи, че тези обстоятелства не водят до извода, че завръщането на ищците в България е било сигурно. Приел е, че издаването на ЕЗА е било необходимо, за да осигури явяването на ищците пред разследващите органи, като постановлението на прокурора за задържането им за срок от 72 часа е издадено с предвидената в чл. 64, ал. 2 НПК - цел да осигури присъствието на ищците в производството по вземане на мерките за неотклонение „задържане под стража“ по задочно повдигнатите обвинения. Обстоятелството, че при повдигане на обвинението ищците са се намирали във Франция, а към 23.10.2018 г. за разследващите органи не е било известно дали и кога ще се завърнат в България, въззивният съд е приел да осъществява законовите основания за инициираната процедура по екстрадиция с издадените на тази дата ЕЗА. Намерил е за доказани твърденията на ищците, че те са планирали и организирали завръщането си в България, но е приел, че така установеното не лишава от основание и не обуславя отпадане на нуждата от екстрадиране. При повдигнатите обвинения за множество тежки престъпления предварително се предполага възможността ищците да променят намеренията си, да се укрият и така да възпрепятстват наказателното преследване. Въззивния съд е приел за неоснователни оплакванията в жалбата за нарушение по чл. 5, § 1, т. „f“ КПЧОС, включително изключвайки извода, че ЕЗА били преследвали и постигнали друга цел – да послужат като аргумент за съществуваща реална опасност обвиняемите да се укрият. Допълнително се е обосновал и с мотивите на наказателния съд в определенията по взетите и поддържани мерки за неотклонение „задържане под стража“, според които като решаващ не е преценяван фактът на издадените срещу ищците ЕЗА.

Въззивният съд е приел, че редът и условията за издаване и изпълнение на ЕЗА са в Закона за екстрадицията и европейската заповед за арест, с който в националното право е транспонирано Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13.06.2002 г. относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държави-членки, изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26.02.2009 г. Приел е, че при необходимото казуално тълкуване, което дължи, трябва да вземе предвид, че чл. 1, § 1 от Рамковото решение дефинира ЕЗА като съдебно решение, издадено от държава-членка, с оглед задържане и предаване на друга държава-членка на издирвано лице, с цел наказателно преследване или изпълнение на присъда за лишаване от свобода или на мярка, изискваща задържане. Съгласно чл. 6, § 1 издаващият съдебен орган е съдебният орган на държавата-членка, издала ЕЗА, компетентен да я издаде съгласно правото на тази държава, а според чл. 8, § 1, б. „в“ към ЕЗА трябва да са приложени доказателства за влязла в сила присъда, заповед за задържане или друг подлежащ на изпълнение съдебен акт със същата юридическа сила, попадащ в обхвата на чл. 1 и чл. 2. По отношение на обвиняем или осъден с влязла в сила присъда чл. 56, ал. 1 ЗЕЕЗА определя съответния прокурор за компетентния орган по издаване на ЕЗА в България.

За релевантна е възприета и приложена практиката в решения по преюдициални запитвания, в които СЕС се е произнасял по искания за тълкуване на чл. 6, § 1 от Рамковото решение относно „издаващ съдебен орган“ и на чл. 8, § 1 относно „съдебен акт“, на който издадената ЕЗА се основава за целите на наказателното преследване. В решения по съединени дела С-508/18 и С-82/19 PPU, по дело С-241/15, по дело С-625/19, по съединени дела С-566/19 и С-626/19 РРU и др. СЕС извежда основното положение, че прилагането на системата на ЕЗА трябва да отговаря на правото на ефективна съдебна защита спрямо издирваното лице, което е на две равнища: първото – относно националният акт, който разпорежда задържането, а второто – относно издаването на ЕЗА и се счита за спазено, когато тази защита е осигурена поне на едно от нивата. Съобразно практика на СЕС магистратите-прокурори на държава-членка, на които са възложени функциите по повдигане и поддържане на обвинението, намират се под ръководството и контрола на своите ръководители, а техният статут при издаването на ЕЗА им предоставя гаранция за независимост, попадат в обхвата на „издаващ съдебен орган“ по смисъла на чл. 6, § 1 от Рамковото решение. С решение от 13.01.2021 г. по дело С-414/20 РРU е прието, че качеството на „изпълняващ съдебен орган“ не е обусловено от наличието на възможност за упражняване на съдебен контрол върху решението за издаване на ЕЗА и върху националния акт, на който тя се основава. Понятието „заповед за задържане или друг подлежащ на изпълнение акт със същата юридическа сила“ по Рамковото решение се отнася до актовете на органи, участващи в наказателното преследване на държавите-членки, които са предназначени чрез мярка за процесуална принуда да позволят задържането на лице с оглед явяването му пред съд за извършване на процесуални действия по наказателно производство. В решение по дело С-648/20 PPU по преюдициално запитване по сходен казус се приема, че актът на прокурора, с който се постановява задържане на лице за 72 часа и на който се основава ЕЗА, представлява подлежащ на изпълнение съдебен акт със същата юридическа сила като национална заповед за задържане по смисъла на чл. 8, § 1, б. „в“ от Рамковото решение. При тълкуването на посочените разпоредби СЕС акцентира върху въпроса за ефективната съдебна защита по отношение на лицето, за което е издадена ЕЗА за целите на наказателното производство, като СЕС приема, че изискванията на Рамковото решение са спазени, когато съгласно законодателството на издаващата държава-членка условията за издаване на ЕЗА и по-специално, нейният пропорционален характер, подлежат на съдебен контрол – решение по съединени дела С-566/19 и С-626/19. При тълкуването на чл. 8, § 1, б. „в“ от Рамковото решение във връзка с чл. 47 ХОПЕС тези изисквания, присъщи на ефективната съдебна защита, не са изпълнени, ако както ЕЗА така и съдебният акт, на който се основава, са издадени от прокурор, който може да бъде квалифициран като „издаващ съдебен орган“ по чл. 6, § 1 от Рамковото решение, но не подлежат на съдебен контрол в издаващата държава преди предаването на издирваното лице от изпълняващата държава-членка – решение по дело С-648/20 РРU.

Базирайки изходната си тълкувателна позиция на тези решения на СЕС, въззивният съд е приел, че в настоящият случай ЕЗА са издадени от прокурор, ръководещ разследването по образуваното срещу ищците досъдебно производство, чийто статут на магистрат съобразно предвидените в КРБ и ЗСВ подчиненост и контрол в йерархията на Прокуратурата и при предоставените гаранции за независимост, отговаря на критериите за „издаващ съдебен орган“ по чл. 6, § 1 от Рамковото решение, а постановлението за задържане по чл. 64, ал. 2 НПК попада в обхвата на чл. 8, § 1 по отношение на актовете, за които може да се издаде ЕЗА, поради което и в съответствие с практиката на СЕС не се отклонява от правото на Европейския съюз. Приел е, че такова отклонение изглежда да има по отношение на изискванията за ефективна съдебна защита, доколкото националното право, конкретно НПК и ЗЕЕЗА не предвиждат предварителен съдебен контрол на постановлението по чл. 64, ал. 2 НПК (то подлежи на обжалване пред горестоящия прокурор) или на решението за издаване на ЕЗА. Приел е, че отклонението е само привидно. В решение по дело С-414/20 СЕС приема, че когато процесуалното право на издаващата държава-членка не предвижда способ за защита, позволяващ осъществяване на съдебен контрол на условията за издаване на ЕЗА и нейния пропорционален характер преди, по време или след издаването й, Рамковото решение, разглеждано във връзка с правата по чл. 47 ХОПЕС, трябва да се тълкува в смисъл, че юрисдикцията, която се произнася в етап на наказателно производство след предаване на издирваното лице може да упражни инцидентен контрол на условията за издаване на ЕЗА, когато последната е оспорена пред него. Това важи, когато въпросът засяга и произнасянето се отнася до преценката за налагане на мерки за неотклонение „задържане под стража“ и би могло да повлияе на решение за освобождаване. Според обсъдените решения на СЕС въззивният съд е заключил, че ищците не са били лишени от съдебна защита при ареста в изпълнение на издадените срещу тях ЕЗА, защото са могли, но не са ги оспорили пред френския съд или в производствата по взетите мерки за неотклонение „задържане под стража“, поради което не може да се приеме, че чл. 6, § 1 и чл. 8, § 1 от Рамковото решение са били нарушени.

По доводите в исковата молба, поддържани с оплакванията във въззивната жалба, за нарушение по чл. 5, ал. 1, т. „с“ КПЧОС, извършено със задържането на ищците в периода 26.10.2018 г. – 06.12.2018 г. въз основа на ЕЗА.

Възззивният съд е възприел като свои мотивите в първоинстанционното решение (чл. 272 ГПК), че на първо място, задържането въз основа на ЕЗА не означава задържане като мярка, ограничаваща правото на свободно придвижване до решаване на въпроса за предаването на лицето от изпълняващата държава-членка. Чл. 12 от Рамковото решение предвижда, че когато лицето е задържано въз основа на ЕЗА, изпълняващият съдебен орган следва да вземе решение дали то да остане задържано съгласно правото на изпълняващата държава-членка при условия, че неин компетентен орган вземе мерките, необходими за предотвратяване на укриването. На второ място, съобразил е и решението по дело С-414/20, в което се приема, че целта на механизма на ЕЗА по чл. 1, § 1 от Рамковото решение е да бъде възможно задържането и предаването на издирваното лице, така че извършеното престъпление да не остане ненаказано, респ. лицето да бъде наказателно преследвано за изпълнение на наложеното наказание или на мярка, изискваща задържането му. СЕС приема, че когато лицето е било задържано и впоследствие предадено на издаващата държава-членка, ЕЗА по принцип е изчерпала правните си последици с изключение на тези по предаването, които са изрично предвидени в Глава 3 от Рамковото решение и че предвид присъщите на механизма на ЕЗА рамки, тя не представлява правно основание за задържане на издирваното лице в издаващата държава. Въззивният съд е заключил, че спрямо обстоятелствата по делото прилагането на тези решения на СЕС означава, че задържането на ищците в периода 26.10.2018 г. – 06.12.2018 г. е последица от действията на френските, а не на българските власти. Издадените ЕЗА са постигнали целта си, изчерпали са правното си действие, а срокът на задържането им във Франция може да бъде отчетен съгласно чл. 60 ЗЕЕЗА – с приспадане на общия срок на лишаване от свобода, които ищците би трябвало да изтърпят при евентуална осъдителна присъда по повдигнатите им обвинения. Въззивният съд е намерил за неоснователни доводите, поддържани и в жалбата, че за евентуални нарушения по задържането на ищците в периода 26.10.2018 г. – 06.12.2018 г. от френските власти/от органите на изпълняващата държава-членка следва да се ангажира отговорността на българската държава/на издаващата държава-членка.

По доводите в исковата молба, поддържани с оплакванията във въззивната жалба, за нарушение на чл. 5, § 2 КЗПЧОС и за съществено нарушение на Директива 2012/13/ЕС и Директива 2013/48/ЕС, поддържани във въззивната жалба.

Въззивният съд е намерил, че в постановленията за привличането на ищците като обвиняеми престъпленията, за които са били обвинени, са ясно, разбираемо и детайлно индивидуализирани по правна квалификация, време и място на извършване, в какво се изразяват изпълнителните деяния, участието на всеки ищец и на други лица в общата престъпна дейност и какъв е резултатът от нея, като това съдържание на постановленията е било възпроизведено и в ЕЗА, включително с предвидените наказания за престъпленията. Приел е, че постановления за привличане и ЕЗА с такова съдържание съответстват на чл. 5, ал. 2 КЗПЧОС, на чл. 8, § 1 от Рамковото решение, а и на чл. 37, ал. 1 ЗЕЕЗА. Намерил е, че всъщност доводите си за тези нарушения ищците свързват с твърдения за ненадлежно изпълнение на чл. 37, ал. 2 ЗЕЕЗА, респ. на чл. 8, § 2 от Рамковото решение – ЕЗА да бъде придружена в превод на официалния език или на един от официалните езици на изпълняващата държава-членка и по-конкретно, че ЕЗА е била на „непреведим“ френски език, поради което били поставени в невъзможност да разберат в какво са обвинени. Въззивният съд е приел, че изискванията по чл. 37, ал. 2 ЗЕЕЗА, респ. по чл. 8, § 2 от Рамковото решение обслужват целите на производството по екстрадиция, а именно компетентният орган на изпълняващата държава-членка да се запознае със съдържанието на ЕЗА, за да индивидуализира издирваното лице и фактическите и правни основания, въз основа на които е поискано предаването, за да може компетентният орган на изпълняващата държава-членка да се произнесе по изпълнението на ЕЗА. Прието е, че ищците са граждани на издаващата държава – България, и разбират официалния й език, като нейното съдържание на български език и съдържанието на постановленията за привличането като обвиняеми им е позволило да узнаят повдигнатите обвинения, заради които е постановено екстрадирането и задържането им. Приемайки за спазени изискванията по чл. 5, ал. 2 КЗПЧОС, респ. по чл. 6 от Директива 2012/13/ЕС, въззивният съд е добавил, че от гласните доказателства, събрани чрез разпита на св. М. П. – адвокатът, представлявал ищците в продължение на години, който е присъствал и на всички заседания по екстрадицията пред френския съд, се установява, че преводът на ЕЗА от български е бил неточен, но това било преодоляно чрез извършения нов и без грешки превод на френски език, след който точен превод френският съд е взел решението за изпълнение. От показанията на свидетеля се установя също, че в производството по екстрадиция ищците са представлявани от местен адвокат, бил им е осигурен преводач, което сочи на извод, че изпълняващата държава-членка е направила необходимото, за да обезпечи правото им на защита според изискванията по чл. 5, ал. 2 КЗПЧОС и Директива 2012/13/ЕС и Директива 2013/48/ЕС.

По доводите в исковата молба, поддържани и във въззивната жалба, за нарушение на чл. 5, § 3 и § 4 КЗПЧОС и чл. 26 от Рамковото решение.

Въззивният съд е намерил, че те се свеждат до прекомерна продължителност на задържането на ищците в две насоки: 1) неспазване на изискването за разумен срок по чл. 5, § 3 КЗПЧОС на взетите мерки за неотклонение „задържане под стража“ и 2) незачитане на времето на задържането във Франция в противоречие с чл. 26 от Рамковото решение, което също било довело до превишаване на максималния срок по чл. 63, ал. 4 НПК. Намерил е, че основавайки се на практика на ЕСПЧ, ищците поддържат, че дори да се допусне наличието на обосновано предположение в извършване на престъпленията, за които са били обвинени, не са били налице останалите предпоставки по чл. 5, § 1, б. „с“ КЗПЧОС – риск от укриване или извършване на друго престъпление. Съответно е нямало достатъчни и релевантни основания извън тежестта на престъпленията по повдигнатите обвинения и предположението да са извършени от ищците, които да оправдаят задържането им с най-тежката мярка за неотклонение в хипотезата по чл. 5, § 3. Намерил е, че ищците поддържат също липса на всеобхватен съдебен контрол и липса на „равенство в оръжията“ поради създадени сериозни пречки между тях и адвокатите им при обсъждане линията на защитата съобразно чл. 5, § 4 КЗПЧОС. По отношение на срока за задържането им във Франция те също така считат, че в периода 26.10.2018 г. – 06.12.2018 г. фактически са били лишени от свобода, поради което се прилага чл. 26 от Рамковото решение, че периодът 26.10. – 06.12.2018 г. подлежи на приспадане от общия срок на задържане под стража по националното право, а не от срока на лишаване от свобода при евентуална осъдителна присъда, както е предвидено в чл. 60 ЗЕЕЗА, и считат, че само на това основание задържането им след 26.06.2019 г. е в нарушение на чл. 5, § 3 и § 4 КПЧОС при отказа на наказателния съд да зачете примата на чл. 26 от Рамковото решение и да откаже да приложи чл. 60 ЗЕЕЗА, който му противоречи.

Въззивният съд е приел, че след предявяването на исковете по жалби на Н. Б. и Е. Б. ЕСПЧ е постановил решение от 12.10.2021 г. Намерил е, че фактическите обстоятелства, на които ищецът Н. Б. е основал своята жалба пред ЕСПЧ във връзка със задържането му във Франция и след екстрадирането му в България, включително за неразумен срок на взетата и поддържана по отношение на него мярка за неотклонение „задържане под стража“, са идентични с въведените и поддържани в настоящото производство твърдения и доводи, с тази разлика, че в исковата молба те касаят задържането на ищеца до м.09.2019 г., а неговата жалба до ЕСПЧ е обхващала и следващ период – до 19.05.2021 г., когато мярката е изменена в „домашен арест“. Въззивният съд е намерил, че с решението от 12.10.2021 г. по жалбата на Н. Б./на ищеца ЕСПЧ е разгледал целия период на задържането с начало 26.10.2018 г.; ЕСПЧ е приел, че за времето до 02.12.2020 г. задържането е законно и съответства на чл. 5, § 3, вр. чл. 5, § 1, б. „с“ КЗПЧОС; ЕСПЧ е намерил за очевидно неоснователни възраженията на жалбоподателите Н. Б. и Е. Б., основани на доводи за несъответствие на чл. 60 ЗЕЕЗА с чл. 26 от Рамковото решение, поради което ЕСПЧ е постановил недопустимост на жалбите в тези части; а изводът за нарушение по чл. 5, § 3, вр. чл. 5, § 1, б. „с“ ЕСПЧ е направил за задържането на ищеца по мярката „задържане под стража“, което е продължило след 02.12.2020 г., а в тази връзка не е разгледал оплакването на жалбоподателя Н. Б./на ищеца за нарушение и по чл. 5, § 4 КПЧОС.

Въззивният съд е споделил мотивите на първата инстанция, че при зачитане на това решение – аргументът за задължителното действие на решението на ЕСПЧ е съзрял в чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК, в настоящото производство не може да възприеме доводите на ищците за допуснато нарушение чрез отказа на наказателния съд да отнесе срока на задържането по ЕЗА към общата продължителност на срока по чл. 63, ал. 4 НПК, нито да сподели доводите на ищеца Н. Б. за нарушение по чл. 5, § 3 и § 4 КЗПЧОС поради отказите на наказателния съд да отмени неговата мярка „задържане под стража“ в зададения с иска период – до м.09.2019 г. С тези мотиви въззивният съд е приел, че е длъжен да разгледа само твърденията и доводите на ищцата за нарушения по чл. 5, § 3 и § 4 КЗПЧОС и само за периода след екстрадирането й, като е приел, че единствено те са извън недопустима част на жалбата на Е. Б. до ЕСПЧ, респ. на са били обсъдени с решението от 12.10.2021 г.

Въззивният съд е приел от събраните доказателства да се установява, че след екстрадирането в България ищцата и нейният съпруг са задържани от българските власти на летище София. На 07.12.2018 г. по отношение на нея е взета мярката „задържане под стража“, търпяна до 12.07.2019 г., когато мярката е изменена в „подписка“, т.е. общият срок на задържането й е седем месеца и шест дни и не надхвърля максималния срок по чл. 63, ал. 4 НПК от осем месеца.

Намерил е, че за да наложи най-тежката мярка за неотклонение, наказателният съд е анализирал събраните доказателства в досъдебното производство и е направил извода за обоснованото предположение, че ищцата е извършила престъпленията, за които е обвинена. Намерил е, че наказателният съд е съобразил тежестта на обвиненията – те са за участие в организирана престъпна група и се припокриват с обвиненията на Н. Б./на съпруга на ищцата, преценил е, че имат връзка с осъществяваната със съпруга й обща търговска дейност, съобразил е значителните финансови възможности на ищците, ресурси и трайно установените им лични и професионални контакти в страната и в чужбина. Въз основа на това наказателният съд е установил наличието на риск от укриване, а с оглед ранния етап на разследването – и на риск ищцата да въздейства на свидетели и да подправи доказателства.

По първата молба на ищцата от м.02.2019 г. за отмяна или изменение на мярката (чл. 65 НПК) в отговор на възражения от защитата за изначална невалидност на обвиненията наказателният съд отново е подложил на преценка обоснованото предположение за извършване на престъпленията. В тази връзка е обсъдил, установените в производството по чл. 65 НПК намерения да организира бягство на семейството чрез данните от мобилен телефон, намерен в килията на ищеца, чиято експертиза показала, че той е търсил съдействие от различни лица за планираното бягство. Всички тези обстоятелства са възприети от наказателния съд като реална опасност ищцата да се укрие. Основният аргумент обаче за отказа на наказателния съд по чл. 65 НПК е бил, че ищцата е обвинена за множество престъпления, извършени в продължителен период, в условията на организирана престъпна група, с участието на няколко лица, което предполага изясняване на множество факти и събирането на доказателства, а доколкото разследването е в сравнително начална фаза е възприет и риск ищцата да въздейства върху свидетели и да укрие доказателства.

По следващата молба по чл. 65 НПК през м.06 и м.07.2019 г. наказателният съд е акцентирал върху опасността ищцата да се укрие или извърши престъпление. За първото е отдадено значение на открития мобилен телефон и информацията в него, свеждаща се до комуникация с трети лица и с ищцата, като наказателният съд е заключил, че тя също е разполагала с мобилен телефон в ареста и е била известена за намеренията на съпруга й по организираното бягство. Наказателният съд е приел да са събрани доказателства, че отпреди започване на досъдебното производство ищцата многократно е разпореждала съставяне на неверни документи за извършваната със съпруга си търговска дейност, подбуждала е към лъжесвидетелстване лица по гражданско дело за подобрения в чужд имот, за което през 2018 г. по друго наказателно производство й е повдигнато обвинение, подбуждала е свидетел да набеди невинен за тежък побой през 2017 г; принуждавала е лица да подписват документи, въз основа на които без да са давали съгласие са се оказвали пълномощници или в управлението на търговски дружества и да подписват документи по несъществуващи договори. Наказателният съд е приел, че макар тези доказателства да не са свързани с престъпленията по обвинението, разкриват системно разностранно противоправно поведение, което е отчел като риск ищцата да опита да въздейства на разследването чрез извършване и на друго престъпление. В производството по чл. 65 НПК защитата е твърдяла влошено здравословно състояние на ищцата. Изготвено е медицинско заключение, според което здравословните й проблеми са отпреди задържането, била е поставена диагноза „дискова болест в лумбален отдел, дискова херния на нива Л4-Л5, Л5-Ес1; десностранна лумбсакрална радикулопатия с възбудна и отпадна сетивна симптоматика, без отпадна двигателна симтоматика“, което налага активно неврохирургично лечение, но изисква консултации със специалист за необходимост от оперативно лечение. За нуждите на заключението е била извършена диагностика на щитовидната жлеза на ищцата с констатация за голяма възлозивна струма със запазена хормонална функция, което изисква специализирана медицинска манипулация за определяне дали се касае за доброкачествено или злокачествено образование и на тази база – следваща преценка дали има нужда от лечение, неговия вид, респ. за планов или спешен порядък. При тези данни наказателният е приел, че към този момент не е доказано да има сериозен риск за живота или здравето на ищцата, но е указал на прокурора да предприеме незабавни действия по осигуряване на подходящо лечебно заведение за извършване на ендокринологични изследвания на ищцата. Указанията са изпълнени. По назначената нова експертиза и при извършените допълнителни медицински изследвания на ищцата в досъдебното производство е доказано онкологично заболяване на щитовидната жлеза – тиреоиден карцином, и нуждата от оперативно лечение, което не би могло да се осъществи в условията на задържане на ищцата. С постановление на прокурора от 12.07.2019 г. мярката за неотклонение е изменена в „подписка“.

Въззивният съд е съобразил практиката на ЕКПЧ по чл. 5, § 3 и § 4 КЗПЧОС, цитирана в исковата молба, но и в решението от 12.10.2021 г., според която разумната продължителност на задържането под стража не подлежи на абстрактна оценка, а се преценява във всеки конкретен случай въз основа на фактите и особеностите на делото и при отчитане на презумпцията за невинност. Продължаването на лишаването от свобода е оправдано, само ако има конкретни индикации за действителна нужда от това в обществен интерес, която независимо от презумпцията за невинност взема привес над правото на зачитане на личната свобода по чл. 5 от Конвенцията. Обоснованото предположение, че лицето е извършило престъпление и неговата тежест е условие за законосъобразност на задържането, но не единствено и решаващо, а не заедно с други обстоятелства като риск от бягство, от натиск върху свидетели и подправка на доказателства, риск от тайно съглашение, от рецидив, от нарушаване на обществения ред или произтичащата от това необходимост да се защити чрез самата мярка. Наличието на някой от тези рискове трябва да бъде надлежно установено и мотивите на властите в това отношение трябва да бъдат не абстрактни, общи и стереотипни, а основани на конкретните обстоятелства с изложение на достатъчни и относими аргументи, които ги обосновават. Допълнителни критерии за преценката за разумна продължителност на задържането по чл. 5, § 3 КЗПЧОС са естеството на повдигнатото обвинение и поставените във връзка с него затруднения пред разследващите по изясняване на фактите и събиране на доказателства; дали националните власти са положили особено старание при провеждане на наказателното производство, както и дали според конкретните обстоятелства е възможно опасността от рисковете да бъде изолирана и явяването пред съда на обвиняемия гарантирано с налагане на мярка, неизискваща задържане. Във всеки случай основателното предположение в извършването на престъплението като аргумент за налагане на мярката „задържане под стража“ с течение на времето губи своята тежест и продължаването й може да бъде оправдано с допълнителни причини от категорията на посочените, ако те са относими и достатъчни.

Съобразявайки тази практика на ЕСПЧ, въззивният съд е приел, че въпросът за обоснованото предположение в извършването на престъпленията, за които ищцата е обвинена, е бил подложен на обстойно обсъждане от наказателния съд не само при наложената й мярка „задържане под стража“,но и по молбите по чл. 65 НПК. Намерил е, че изложените мотиви от наказателния съд са „относимите и достатъчни“, за да обосноват направения извод за риск от укриване, както и че рискът е обоснован основно в аспект на личното, финансово и професионално положение на ищцата, включително на нейните връзки в чужбина, а въпросът за продължаване на задържането е бил преценяван и въз основа на установените нови обстоятелства. Въззивният съд е намерил, че в основния аспект на изложените мотиви от наказателният съд е без значение дали в ареста тя също е разполагала с мобилен телефон. Поради това е преценил за ненужно да обсъжда дали това обстоятелство е било доказано в наказателното производство, а и в производството по предявените искове.

Въззивният съд е намерил за неоснователни оплакванията в жалбата, че в производствата по чл. 65 НПК не било съобразено здравословното състояние на ищцата. Приел е, че то е обсъждано според събраните в досъдебното производство доказателства, а след като е било установено, че в условията на арест ищцата не може да получи адекватно лечение, мярката й е изменена в „подписка“. Въззивният съд е добавил, че е нямало необосновани забавяния в разследването и произнасянето на съдилищата по исканията по чл. 65 НПК е в рамките на процесуалните срокове. Това са мотивите, при които въззивният съд е обобщил, че спрямо ищцата не са извършени нарушения по чл. 5, § 3 и § 4 КПЧОС.

Последно въззивният съд е разгледал доводите в исковата молба, поддържани като оплаквания във въззивната жалба, че поради затрудненията в комуникацията на ищците в ареста с техните адвокати и при проведените там разговори по начин, негарантиращ поверителност, правото на защита на ищците в досъдебното производство е било затруднено до степен на неефективност – до „неравенство в оръжията“ така както го изясняват решенията на ЕСПЧ. Въззивният съд е намерил твърденията за доказани, но е приел, че според останалите установени по делото доказателства – защитниците на ищците са се запознали с материалите по делото, осъществявали са представителството им в досъдебното производство, следва да се приеме, че тези затруднения не са създали сериозни пречки за защитата, включително защото не се твърди, респ. доказва поверителни разговори между ищците и адвокатите да са станали достояние на прокурора или разследващите органи.

Въззивният съд е заключил, че след като твърдяните нарушения не са установени, исковете са неоснователни и следва да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени.

Настоящият състав намира, че решението не противоречи, а съответства на практиката на Върховния касационен съд, с която касаторите обосновават искането за допуск до касация по първите два процесуалноправни въпроса. Предметът на произнасяне с решението по чл. 271 ГПК е същият, по който и първата инстанция е била длъжна да се произнесе, доколкото във въззивната жалба ищците са се оплакали, че необосновано и в противоречие със закона първостепенният съд е отхвърлил предявените искове, въпреки доказаните по делото поредица незаконосъобразни актове и действия, с които са нарушени техните права, защитени от КЗПЧОС, ХОПЕС и от изискванията за издаване и изпълнение на ЕЗА в Закона за екстрадицията и европейската заповед за арест, с който в националното право е транспонирано Рамковото решение и от които незаконни действия и актове ищците са понесли неимуществени вреди, чието обезщетяване претендират. Поради това във въззивното решение са обсъдени всички доводи и възражения на ищците, поддържани като оплаквания във въззивната жалба, а в следствие на определението по чл. 267 ГПК, е ясно, че в решението фактическата обстановка е установена според онези обстоятелства, осъществяването на които не е спорно между страните, както и на доказателствата, които са били събрани пред първата инстанция. В обосноваване на извода, че по двата въпроса са изключени общата и допълнителната предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК настоящият състав намира за необходимо да допълни, че действително в писмената защита – в протокола от откритото съдебно заседание е удостоверено, че тя е била представена от ищците/въззивниците/сега касатори, т.е. въззивният съд е бил длъжен да се произнесе по допълнителните доводи в нея – така практиката на ВКС след ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.д. № 6/06.11.2013 г. ОСГТК, те са доразвили доводите си за необоснованост на първоинстанционното решение със съображения, че решението на ЕСПЧ от 12.10.2021 г. не освобождава националния съд от задължението сам да обоснове или да изключи доводите им за нарушения. За да е обуславящ въпросът е необходимо касаторите да са повдигнали и други, а именно дали основанието за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК придава задължително действие за националния/за българския съд на решение, с което ЕСПЧ се е произнесъл, респ. е оставил без разглеждане жалба, основана на същите твърдения и доводи за нарушения на правата, защитени в чл. 5, § 1 и § 2 - § 4 КЗПЧОС, на каквито е основан иск по чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗОДОВ, включително дали в установяване на тези нарушения националният съд е бил длъжен да съобрази и фактите, настъпили след предявяването на иска (чл. 235, ал. 3 ГПК). Такива въпроси обаче касаторите на са повдигнали.

По начина, по който е формулиран, въпрос № 3 се свежда до касационно оплакване по чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК, а именно, че въззивният съд е бил длъжен да допусне доказателствени искания във въззивната жалба, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради съществено процесуално нарушение. Т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС разяснява, че в производството по селектиране на касационната жалба ВКС не разглежда касационните основания, а основанията по чл. 280, ал. 1, а сега – и по ал. 2 ГПК.

По начина, по който е формулиран, въпрос № 4 се свежда до поддържането на доводи, които въззивният съд е отказал да сподели, а именно, че целта на ЕЗА е била да бъдат използвани в обосноваване на предпоставките по чл. 63 НПК. Въззивният съд ги е намерил неоснователни, мотивирайки се с това, че в никое от производствата по взетите и поддържани срещу ищците мерки за неотклонение „задържане под стража“ фактът на издадените ЕЗА не е преценяван от наказателния съд като решаващ. Следователно въпрос № 4 не осъществява изискванията на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, а се свежда до касационно оплакване за неправилност/необоснованост на решението. Допълнително, решението по делото „Я. З. срещу България“ ЕСПЧ не е допуснал до разглеждане жалбата на З. за допуснати нарушения, а решението не е окончателно.

Въпрос № 5 е частен спрямо въпрос № 3, за който настоящият състав изключи предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Допълнително, той също е свързан с твърдения на ищците, които въззивният съд е отказал да сподели, а именно, че е било сигурно завръщането на сем. Б. в България, което изключвало законовите предпоставки по издадените срещу ищците ЕЗА.

Въпрос № 6 също не отговаря на селективния критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК в смисъла, разяснен с т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС. По начина, по който е формулиран, той се свежда до довод в исковата молба, който въззивният съд също е отказал да сподели – за недобросъвестни действия в смисъла на практиката на ЕСПЧ на националния орган - прокурора, който е издал, респ. не е оттеглил ЕЗА срещу ищците. В решението въззивният съд подробно е обсъдил релевантната практика, установените по делото обстоятелства, при които е заключил, че намеренията на семейство Б. да се завърнат в София, които са декларирани в телефонния разговор от 24.10.2018 г., са без значение както за законовите условия за издадените ЕЗА, така и за тези, при които издадена ЕЗА може да бъде оттеглена. Изложени са и мотиви, базирани и съответстващи на цитираните решения на СЕС по преюдициални запитвания, включително по случай в основното производство, близък до настоящия, за липсата на нарушения от националните власти по чл. 6, § 1 и чл. 8, § 1 от Рамковото решение.

Въпрос № 7 е свързан с мотивите, при които въззивният съд е приел, че за евентуални нарушения по задържането на ищците в периода 26.10.2018 г. – 06.12.2018 г. от френските власти/от органите на изпълняващата държава-членка, не може да се ангажира отговорността на българската държава/на издаващата държава-членка. Този извод на въззивния съд е основан на цитирани решения на СЕС, принципен е, а при мотиви въззивният съд не е установил допуснати нарушения на чл. 5, ал. 1, б. „с“ КПЧОС в производството пред френския съд. Следователно по въпроса са изключени общата и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК за допускане на касационния контрол.

Въпрос № 8 не обуславя решението. Въззивният съд не е приемал да има презумпция, че ще се укрият лица, спрямо които са повдигнати обвинения в тяхно отсъствие при участие на служебен защитник, нито решението съдържа мотиви, че такава презумпция е била приложена спрямо ищците. Изключена е общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.

Тя е изключена и по въпрос № 9. Въззивният съд не е приемал, че ищците са правили оплаквания за неправомерно/незаконно издаване на ЕЗА било в производството по екстрадирането им пред френския съд, било в производството по взетите мерки „задържане под стража“.

Въпрос № 10 е частен на въпрос № 2. По него допълнителната предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е изключена. Първо, мотивите, с които въззивният съд е обосновал законността на взетата и поддържана спрямо ищцата мярка „задържане под стража“, съответстват на цитираната в обжалваното решение практиката на ЕКПЧ. Второ, по отношение на взетата мярка спрямо ищеца, мотивите на въззивния съд са основани на възприетото от въззивния съд задължително действие на решението на ЕСПЧ от 21.10.2021 г.

Положителният отговор на въпрос № 11 следва директно от наднационалния правен ред, приложен във въззивното решение, и от ЗЕЕЗА, транспонирал Рамковото решение в националното ни право. Това е достатъчно основание, за да изключи по този въпрос допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. От начина, по който въпросът е формулиран, следва и друго. Касаторите го базират на твърдения, различни от фактическата обстановка, приета за установена по делото с обжалваното решение, а именно, че ищците в продължение на 15 дни след задържането им от френските власти не са разполагали с ЕЗА на български език. Следователно и този въпрос се свежда до твърдения, които въззивният съд е приел за недоказани. Изключена е и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въпрос № 12 обуславя въззивното решение – въззивният съд е приел, че комуникацията на ищците с техните адвокати в ареста се е осъществявала в присъствието на други задържани и на служители на следствения арест. Въпреки че е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, по въпроса не е налице никоя от допълнителните по т. 1 – 3 ГПК. Терминът „неравенство в оръжията“ е част от по-широкия принцип за правото на справедлив процес по чл. 6 ЕСПЧ. Според практиката на ЕСПЧ (нпаример решенията по делата Rowe and Davis vs UK, Foucher v. France, К. срещу България, Д. Й. срещу България) „неравенство в оръжията“ е ситуация, при която едната страна в съдебния процес има съществено по-неблагоприятна позиция спрямо насрещната – например повече процесуални права, достъп до доказателства, възможност да излага доводи или да оспорва твърдения. Принципът по чл. 6 КЗПЧОС изисква всяка страна в процеса да има разумна възможност да представи своята позиция, доказателства и аргументи при условия, които не я поставят в съществено неблагоприятно положение спрямо опонента. В съответствие с тази практика, която разяснява необходимия баланс между страните в съдебното производство с цел удовлетворяване изискванията на Конвенцията въззивният съд е приел, че само защото ищците са били затруднени в контактите със своите адвокати в ареста, а на разговорите им са присъствали и други лица, не може да се приеме, че правото на защита на ищците е било нарушено до степен на неефективност.

При този изход и по аргумент от обратното по чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ищците остават направените от тях разноски и пред Върховния касационен съд.

При тези мотиви, съдът