Определение № 1644 от 29.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 556/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба от А. Н. Д. и К. Х. М., в качеството им на синдици на „Корпоративна търговска банка“ АД /н./, [населено място] /“КТБ“ АД /н.//, чрез адвокат П. И., срещу определение № 858 от 23.12.2024 г. по ч.т.д. № 962/2024 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Девети състав. С атакуваното определение се потвърждават две определения по т.д. № 737/2020 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-18 състав - определение от 23.04.2024 г. и определение от 24.09.2024 г. С определение от 23.04.2024 г. по т.д. № 737/2020 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-18 състав е прекратено производството по делото, поради недопустимост на предявения иск, като се осъжда „КТБ“ АД /н./ да заплати по сметка на Софийски градски съд, на основание чл. 60а, ал. 2 ЗБН, сумата от 35204,94 лв.- държавна такса, платима от масата на несъстоятелността. С определение от 24.09.2024 г. по т.д. № 737/2020 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-18 състав е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК на синдиците на „КТБ“ АД /н./ за изменение на определение от 23.04.2024 г., постановено по същото дело, в частта за разноските. На първо място оплакванията на жалбоподателите са за неправилност на обжалвания съдебен акт, в частта, с която е потвърдено определение от 23.04.2024 г. по т.д. № 737/2020 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI- 18 състав за прекратяване на производството по делото като недопустимо. Жалбоподателите считат за неправилен и незаконосъобразен извода на съда, че с обявяване противоконституционността на чл. 60а ЗБН искът се явява недопустим. Освен това оспорват и възприетото от съда, че след прекратяване на делото, за предявения иск следва да се събере държавна такса от масата на несъстоятелността, поради което „КТБ“ АД /н./ се осъжда да заплати дължимата в производството държавна такса. Във връзка с гореизложеното жалбоподателите твърдят, че по делото не е бил изготвен доклад по чл. 146 ГПК, в който съдът да е квалифицирал предявения иск като такъв по чл. 60а ЗБН. С оглед на това те считат, че към момента не е налице основание за прекратяване на делото, тъй като по настоящото дело не е било установено, кой е приложимият по делото закон. Като допълнителен аргумент се излага, че обявяването на противоконституционността на разпоредбата няма за последица недопустимост на производството, образувано по този иск, а има отношение към основателността на иска. Според жалбоподателите това е така, защото не е налице констатирана липса на абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуването или упражняването на правото на иск, а не е налице и отрицателна такава. Защитава се тезата, че в случая е бил налице правен интерес от предявяване на иска, доколкото една от целите на производството по несъстоятелност е попълване на масата на несъстоятелността. В тази връзка се посочва, че искът е бил предявен от активно процесуално легитимирано лице - синдикът на „КТБ“ АД /н./, при осъществяване на една от основните му функции - да извършва действия по запазване и попълване на масата на несъстоятелността. Жалбоподателите обобщават, че дори и да се приеме, че в случая се касае за иск по обявения за противоконституционен текст на чл. 60а от ЗБН, то следва да бъде взето предвид и обстоятелството, че основанието на иска не е разпоредбата в закона, която предвижда фактическия му състав, а правопораждащите факти, изложени от ищеца в исковата му молба. От тази гледна точка, обявената противоконституционност на чл. 60а от ЗБН според жалбоподателите води до въпроса, има ли ищецът право да иска връщане на имуществото, претендирано с иска, по който е образувано настоящото дело. Твърди се, че отговорът на този въпрос е по съществото на спора, а не по неговата допустимост. На второ място се атакува въззивното определение на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено определение от 24.09.2024 г. по т.д. № 737/2020 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-18 състав, постановено по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, с което първоинстанционният съд е оставил без уважение искането за изменение на определение от 23.04.2024 г., в частта, с която КТБ АД /н./ е осъдена да заплати дължимата в производството държавна такса. Твърди се, че с оглед на основанието за прекратяване на производството, държавна такса по чл. 1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, във вр с чл. 60а ЗБН, в тежест на несъстоятелната банка не следва да се присъжда. Според жалбоподателите това е така, защото производството по делото е било образувано при упражнено от синдика на „КТБ“ АД /н./ притезателно право, въз основа на предвидени в закона разпоредби, които са отменени впоследствие, като противоконституционни. Посочва се, че действието на тази отмяна е занапред, както е предвидено в чл. 151, ал. 2 от Конституцията. Защитава се тезата, че да се присъди държавна такса в тежест на ищеца при тези обстоятелства, означава да се придадат последици на обявените за противоконституционни разпоредби, за което няма законово основание. В този смисъл е цитирана и съдебна практика - определение № 263479/25.06.2021 г. по т.д. № 701/2020 г. на СГС, TO, VI-23 състав и определение № 263496/25.06.2021 г. по т.д. № 902/2020 г. на СГС, TO, VI-10 състав. Като допълнителен аргумент за излага фактът, че искането за образуване на к.д. № 9/2020 г. е отправено от ВАдвС близо месец след предявяването на настоящия иск, поради което и ищецът - синдик на „КТБ“ АД /н./ е действал изцяло в рамките на предоставените му от закона правомощия, като е упражнил правото си на иск изцяло съгласно действащото законодателство, без да може да предположи, че част от него ще бъде обявено за противоконституционно. В заключение се иска да се отмени като неправилно, незаконосъобразно и необосновано определение № 858 от 23.12.2024 г. по ч.т.д. № 962/2024 г. на Софийски апелативен съд, като се постанови ново определение, с което да се върне делото на Софийски градски съд за продължаване на предвидените в ГПК съдопроизводствени действия. В условие на евентуалност, се моли за отмяна на определение № 858 от 23.12.2024 г. по ч.т.д. № 962/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което съдът е потвърдил определение от 23.04.2024 г. по т.д. № 737/2020 г. на Софийски градски съд в частта, с която се осъжда „КТБ“ АД /н./ да заплати държавна такса, като се постанови ново определение, с което „КТБ“ АД /н./ да се освободи от заплащането на държавна такса в производството. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията на чл. 280, ал.1, т. 2 и т. 3 ГПК, както и на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В изложение по чл. 280, ал.1 ГПК жалбоподателите формулират следните въпроси, които според тях са включени в предмета на спора и са обусловили решаващата воля на съда: 1/ „Осъждането на ищец, за когото са били налице предпоставките за освобождаване от предварителното задължение за внасяне на дължимата за образуване на делото държавна такса, да заплати държавната такса при прекратяване на производството по делото, в случаите, когато основанието за прекратяване е недопустимост на иска, следствие от обявяването за противоконституционна на нормата, представляваща правната квалификация на иска при първоначалното му подаване, тогава, когато конституционното дело е образувано след предявяването на иска противоречи ли на принципа на правовата държава и на производните му принципи на справедливостта и на оправданите правни очаквания, прокламиран в Конституцията на Република България и чл. 2 от Договора за Европейски съюз?“ По този въпрос се сочи наличието на предпоставката по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК, доколкото според жалбоподателите по него е налице практика на Конституционния съд на Република България и на Съда на Европейския съюз. В тази връзка се визират следните решения на СЕС: Решение по съединени дела С-630/11 Р и С-633/11 Р; Решение от 16 декември 2010 г. по дело Kahla Thiiringen Porzellan/Комисия, С-537/08 Р, както и Решение от 05.03.2019 г. по дело С-349/17, както и решения на КС на РБ: Решение № 1 от 27.01.2005 г. по к.д. № 8 от 2004 г., Решение № 3 от 08.07.2008 г. по к.д. № 3 от 2008 г., Решение № 3 от 23.02.2017 г. по к.д. № 11 от 2016 г.; Решение № 9 от 01.06.2010 г. по к.д. № 4 от 2010 г., Решение № 9 от 16.06.1999 г. по к.д. № 8 от 1999 г., Решение № 3 от 10.04.2003 г. по к.д. № 22 от 2002 г., Решение № 3 от 23.02.2010 г. по к.д. № 18 от 2009 г., Решение № 6 от 27.04.2010 г. по к.д. № 16 от 2009 г., Решение № 15 от 19.12.2013 г. по к.д. № 19 от 2013 г., Решение № 8 от 27.06.2017 г. по к.д. № 1 от 2017 г., Решение № 10 от 13.09.2012 г. по к.д. № 15 от 2011 г. В условията на евентуалност по първия поставен въпрос се посочва хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. 2/ „Намира ли правното си основание в чл. 124, ал. 1 от ГПК предявеният иск?“ 3/ „Обявяването на противоконституционността на чл. 60а, ал. 1 от ЗБН води ли до недопустимост на процесния иск или има отношение към неговата основателност, доколкото се касае за осъдителен иск?“ 4/ „Дължат ли се разноски от ищеца при прекратяване на производството по делото, въз основа на обявена противоконституционност на правна норма, за което вина няма ищеца, т.е. не е причина за неоснователно завеждане на делото?“ С оглед на поставените въпроси № 2 - № 4 се твърди наличието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК като основание за допускане на касационното обжалване поради липсата на задължителна практика на ВКС по тълкуването на непълната и неясна правна уредба, като според жалбоподателите произнасянето по тях ще е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Като допълнително основание за допускане на касационно обжалване се твърди наличието на очевидна неправилност съгласно чл.280, ал. 2, предл. 3 ГПК, предвид приетата недопустимост на осъдителен иск, какъвто според жалбоподателите е допустим по чл. 124, ал. 1 ГПК. Насрещната страна по делото - „Фина-Ц“ ЕООД, [населено място], надлежно уведомена по реда на чл. 276, ал.1 ГПК, не е подала отговор на частната касационна жалба. Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да се произнесе, настоящият състав взе предвид следното: За да постанови обжалвания съдебен акт, въззивният съд е разгледал на първо място възраженията на жалбоподателите срещу определение от 23.04.2024 г. по т.д. № 737/2020 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-18 състав, с което е било прекратено производството по делото, поради недопустимост на предявения иск. Според въззивния съд ключов за изхода на спора е бил въпросът за действието на решенията на Конституционния съд за обявяване противоконституционността на закон или на отделна норма от него. Съдът е посочил, че въпросът е разрешен в тълкувателно решение № 3/28.04.2020 г. по конст.д. № 5/2019 г. на Конституционния съд, в мотивите на което са дадени разяснения, че по принцип решението на КС, обявяващо за противоконституционен закон, действа занапред (ex nunc), а правният му ефект се изразява в неприлагане на закона от деня на влизане на решението в сила, от който момент насетне той престава да действа и да регулира обществените отношения, предмет на неговата уредба (чл. 151, ал. 2, изр. трето от КРБ). Посочено е обаче, че абсолютното действие занапред на решението за невалидност на закона, предмет на контрол за конституционност, е несъвместимо с върховенството на Конституцията, което конституционното правосъдие гарантира, както и че конституционният законодател имплицитно допуска изключения от правилото на чл. 151, ал. 2, изр. трето от Конституцията, за които решението на Конституционния съд има обратно действие (ex tunc), а именно - спрямо заварени правоотношения и правоотношения, предмет на висящи съдебни производства, както и при правоотношенията, които не са приключени по времето, когато влиза в сила обезсилващото решение на КС (заварени правоотношения). Въздействието на противоконституционния закон спрямо тях се преустановява изцяло, а регулативната му способност се отнема спрямо всеки един от елементите на правоотношението, вкл. и спрямо неговия правопораждащ юридически факт, т.е. действието на РКС е обратно. От разпоредбата на чл. 150, ал. 2 от КРБ се извлича и обратното действие на решенията на Конституционния съд спрямо правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, независимо дали те са приключени или неприключени. Съдът е посочил, че с решение № 8 от 27.05.2021 г. на КС е била обявена за противоконституционна нормата на чл. 60а, ал. 1 ЗБН. Съдът е счел за неоснователен доводът на жалбоподателите, че противоконституционността на разпоредбата обуславя неоснователност, а не недопустимост на предявения въз основа на нея иск. Сочи се, че нормата на чл. 60а, ал. 1 от ЗБН регламентира специален осъдителен иск за попълване масата на несъстоятелността, предявим направо срещу третото лице - приобретател на имуществото с произход от банката, който по същество се основава на имплицитно постулирана от законодателя относителна недействителност по отношение на кредиторите на несъстоятелността на сделката, сключена при условията на някоя от уредените в законовата норма хипотези, без да е необходимо обявяването й с отделен конститутивен иск. Във всички хипотези неизпълнението на уговореното насрещно задължение, стойностната нееквивалентност на насрещната престация и естеството на отчуждителната сделка - парична и/или непарична вноска в капитала на дружеството – приобретател, са елементи от фактическите състави на притезателното право, което се упражнява с уредения в нормата специален осъдителен иск, които извън тях не са от естество самостоятелно да обосноват възникването на същото право пряко срещу получателя на имуществото. Затова въззивният съд е заключил, че с обявяване противоконституционността на нормата на чл. 60а, ал. 1 ЗБН искът се явява недопустим, което обуславя приложението на уредения в чл. 130 ГПК процесуален способ за десезиране на съда с произнасяне по него. В тази насока съдът се е позовал на определение № 63 от 14.02.2022 г. на ВКС по ч.т.д. № 243/2022 г., II т.о., ТК, както и цитираните в същото решение № 60167 от 22.12.2021 г. по т.д. № 1284/2019 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение № 60131 от 15.12.2021 г. по т.д. № 2676/2019 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, решение № 60158 от 03.12.2021 г. по т.д. № 763/2020 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, решение № 60142 от 25.11.2021 г. по т.д. № 2675/2019 г. на ВКС, ТК. По горните съображения, Софийски апелативен съд е счел, че обжалваното определение от 23.04.2024 г. в частта, с която исковата молба е върната, а производството по делото - прекратено поради недопустимост на предявения иск, следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. На второ място въззивният съд е разгледал възраженията на жалбоподателите срещу определение от 24.09.2024 г. по т.д. № 737/2020 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-18 състав, с което е оставена без уважение, като неоснователна, молба по чл. 248 ГПК за изменение на определение от 23.04.2024 г., в частта за разноските. Въззивният съд е посочил, че споделя съдебната практика, изразена в цитираните от първоинстанционния съд определения, съгласно която прекратяването на производството по делото има еднакви правни последици по отношение дължимостта на държавната такса с отхвърляне на иска, или формулирано по друг начин - при прекратяване на производството ищецът дължи държавна такса, от чието предварително внасяне е бил освободен по силата на закона. Въззивният съд е отбелязал, че с оглед действието на решението на КС занапред, няма основание за периода до отмяна на правната норма на чл. 60а ЗБН, исковото производство да остане безплатно за ищеца. Съдът е посочил, че ако държавната такса се дължеше предварително, при завеждане на иска, прекратяването на производството впоследствие (без значение по какви причини) не би било законово основание за връщането й - съгласно чл. 4б ЗДТ се връщат само недължимо платените държавни такси, които са: таксите, по които исковото или охранителното производство не е било образувано; таксите, които са били събрани, въпреки че ищецът е бил освободен от заплащането им, както и надвнесените такси. Съдът е допълнил, че в случая исковото производство е било образувано, а ищецът не е бил освободен от заплащане на държавна такса (законът го освобождава единствено от задължението за предварителното й заплащане). С оглед на това съдът е заключил, че при прекратяване на производството, независимо от причината за това, ищецът дължи държавната такса, която не е платил предварително. С оглед на гореизложеното, Софийски апелативен съд е потвърдил и обжалваното пред него определение от 24.09.2024 г. по т.д. № 737/2020 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI- 18 състав, като правилно и законосъобразно. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд определение. Съгласно разпоредбата на чл. 280 ал. 1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивния съдебен акт се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба, респ. частната касационна жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК или на чл. 280, ал. 2 ГПК. От значение за изхода на спора, в съответствие с възприетото в т. 1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Същите следва да бъдат от правно естество и разрешаването им да има общозначим характер, а не да касаят пряко фактите по конкретното дело и извършената от съда тяхна преценка, тъй като в този случай въпросът би бил по правилността на решението, която е предмет на разглеждане при осъществяването на дейността на касационната инстанция след допускането на съдебния акт до касационен контрол. По отношение на първия поставен въпрос настоящият съдебен състав счита, че касае пряко фактите по конкретното дело и извършената от съда тяхна преценка, с оглед на което засяга правилността на обжалвания съдебен акт и би подлежал на разглеждане едва след допускане на касационно обжалване по обжалваното определение, поради което не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Същото се отнася до втория поставен въпрос, който е формулиран хипотетично и не е обсъждан от въззивния съд, поради което не е бил обуславящ за решаващите изводи на съда. Поставеният трети въпрос е релевантен за изхода на делото, но по отношение на него не е налице соченото основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Това допълнително основание за допускане на касацията би било налице, когато дадена, относима към случая, норма е неясна, непълна или противоречива, което налага нейното тълкуване поради липса на създадена съдебна практика по нея или когато вече установена такава практика, макар и непротиворечива, може да бъде определена като неправилна и неотговаряща на новите обществено-икономически условия и поради това следва да бъде изоставена /в т.см. т. 4 от ТР №1/2010 г. по тълк.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Настоящият съдебен състав счита, че по така формулирания въпрос е формирана практика на ВКС с решения по чл. 290 ГПК, постановени по т.д. №2675/2019 г. на Първо т.о. на ВКС, т.д. № 1284/2019 г. на Второ т.о. на ВКС, т.д. № 2676/2019 г. на Първо т.о. на ВКС, т.д. № 763/2020 г. на Първо т.о. на ВКС и други, както и с определение, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК по ч.т.д. № 902/21 г. на Първо т.о. на ВКС. В горепосочената съдебна практика конкретно се приема, че правната последица от обявяването на разпоредбата на чл. 60а ЗБН за противоконституционна, с оглед спазването на принципа за върховенство на Конституцията на РБ над законите, е недопустимост на образуваните на основание този законов текст искови производства, тъй като страната, позоваваща се на противоконституционната разпоредба /предвид липсата на разпоредба, уреждаща фактическия състав на претенция с правни последици, на които се позовава ищецът/, се лишава от право на иск, което е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на производството и за която съдът следи служебно до неговото приключване. Наличието на така установена непротиворечива практика на ВКС е основание за извод за неприложимост на допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а това от своя страна е основание за отказ за достъп до касационен контрол. Четвъртият поставен въпрос се отнася до дължимостта на разноски от ищеца при прекратяване на делото по причина, за която същият няма вина. Въпросът е обсъждан от въззивния съд, но по него не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Приложима в случая е нормата на чл. 60а, ал.2 ЗБН, която е достатъчно ясна, определяйки,че банката в несъстоятелност е освободена само от предварително заплащане на такса за разглеждането на иска, а не изобщо, сочейки,че при отхвърляне на иска дължимата държавна такса се събира от масата на несъстоятелността, а това важи и за случаите на прекратяване на производството, поради неговата недопустимост. Жалбоподателите не обосновават причини, налагащи тълкуването на тази норма по начина, предлаган от тях. Обстоятелството,че синдикът не е дал повод за завеждането на прекратеното впоследствие като недопустимо производство, е относимо към отговорността за направените от другата страна разноски, но не и към дължимостта на държавната такса при посочения изход на делото. От друга страна към момента е налице и установена еднозначна съдебна практика на ВКС, според която невнесената предварително държавна такса е за сметка на масата на несъстоятелността на банката и в случаите на прекратяване на делото по предявен иск по чл.60а ЗБН - в този смисъл са решенията по т.д. № 2455/20 г. на Първо т.о. на ВКС, т.д. № 473/2021 г. на Първо т.о. на ВКС, т.д. №571/21 г. и др., поради което не може да се приеме,че произнасянето на настоящия състав по същия въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в съответствие с посочената практика, би допринесло за точното прилагане на закона или за развитието на правото. Не може да бъде направен извод и че обжалваният въззивен съдебен акт е очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Не всяка форма на неправилност е меродавна за прилагането на този критерий. За да е очевидно неправилно определението следва да страда от такъв особено тежък порок, който е установим изначално от прочита на съдебния акт, без да се налага извършване на допълнителна проверка според събраните доказателства и извършените процесуални действия от съда и страните, какъвто например е случаят, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона обратно на неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга форма на неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол, и в случая в рамките на правомощията си касационният състав намира, че обжалваното въззивно определение не разкрива белезите на очевидна неправилност, както същите са разяснени в практиката на ВКС и в настоящите мотиви непосредствено по-горе. По изложените съображения обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение