Определение № 6050 от 23.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 305/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. К. А. /наследник по закон на починалия в хода на въззивното производство ищец В. И. А./, чрез адв. З. Н., срещу решение N 261106 от 28.08.2023г. по в.гр.д.8458/2020г. на Софийски градски съд, с което е обезсилено решение № 79431 от 30.04.2020 г., постановено по гр. дело № 16046/2010 г. по описа на Софийски районен съд, с което са разгледани предявените от В. И. А. срещу В. С. М., Д. Г. Н. и К. Г. А. искове с правно основание чл. 108 от ЗС и е признато за установено, че нива, находяща се в землището на [населено място], ЕКАТТЕ ***, [община], местност "П.", с площ от 10, 700 дка, съставляваща поземлен имот № ***, трета категория, е придобита по давност в периода от 1999-2010 г. от ответника К. Г. А. на основание чл. 79, ал. 1 от ЗС и е прекратено производството по делото. Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал.2, предл. трето ГПК за допускането му до касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е формулиран следният правен въпрос: Какво е дължимото процесуално поведение на въззивния съд, когато установи, че между обстоятелствената част и петитума на исковата молба има несъответствие, респ. петитумът на исковата молба остава неясен? Сочи се противоречие с Тълкувателно решение № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 149/29.03.2011г. по гр.д. № 1463/2009г. на ВКС, първо г.о.; решение № 270/28.06.2010г. по гр.д. № 448/2009г. на ВКС, първо г.о.; решение № 80/01.04.2020г. на ВКС, трето г.о.решение № 97/16.04.2014г. по гр.д. № 4814 от 2013г. на ВКС, трето г.о. и решение № 59/28.04.2014г. по търг.д. № 2053/2013г. на ВКС, второ т.о. В срок е постъпил отговор от В. С. М., чрез адв. А. Д., в който се поддържа че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване, а по същество е изразено становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима. Същата е подадена от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, постановено по иск за собственост, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК подлежи на касационно обжалване. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е посочил, че с първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от В. И. А. искове с правно основание чл. 108 от ЗС против В. С. М. и Д. Г. Н. относно следните имоти: 1/2 ид. част от нива с площ 6, 999 дка, съставляваща по скица поземлен имот № ***по картата на землището на [населено място], м. „С.“, както и на 1/2 ид. част от нива с площ от 4,000 дка - поземлен имот № ***по картата на землището на [населено място], м. „З.“. Със същото решение е отхвърлен и искът по чл. 108 ЗС на В. А. против В. С. М. и К. Г. А. относно нива от 10,700 дка, съставляваща поземлен имот № ***по картата на землището на Г., м. "П.". С разпореждането си по чл. 267 от ГПК въззивният съд е констатирал, че исковата молба е нередовна по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ГПК, поради което и с оглед правомощията на въззивния съд /т. 5 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г на ОСГТК на ВКС/, на ищеца са дадени указания да индивидуализира спорните имоти съобразно актуалния им териториално-устройствен статут, включително и чрез посочване на данни по кадастралната карта, в случай, че е одобрена такава. Това разпореждане е връчено на 08.09.2020 г., като указанията на съда не са били изпълнени. Въззивният съд е приел, че независимо от неизпълнението на дадените указания не са налице предпоставки за обезсилване на първоинстанционното решение, тъй като недвижимият имот следва да се индивидуализира с белезите, които има съобразно действащия към датата на предявяване на иска план, което в случая е сторено, а кадастралната карта е одобрена в хода на висящото производство, което следва да бъде съобразено при постановяване на решението, но не сочи на нередовност на исковата молба. Съдът е изложил мотиви, че с исковата молба е формулиран петитум "за признаване, че ищецът е собственик по реда на чл. 108 от ЗС и свързаните с това последици", като в последваща молба от 31.08.2011 г. ищецът е заявил, че към датата на предявяване на иска имотите не се стопанисват от ответниците. При така посоченото от ищеца, въззивният съд е счел исковата молба за нередовна и на ищеца са дадени указания да конкретизира фактическите си твърдения като посочи безпротиворечиво кой от ответниците упражнява фактическа власт върху всеки един от имотите към момента на предявяване на иска. Тази нередовност на исковата молба не е отстранена в дадения срок, поради което и въззивният съд е направил извод, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск в частта за осъждане на ответниците да предадат владението на имотите, което е основание за обезсилване на решението в осъдителните части. За да се произнесе по спора в останалата му част, съдът е приел за установено, че ищецът В. И. А. и С. И. А. са братя – синове на И. А. З.. С. А. е починал на 20.11.2006 г. и е оставил за единствен свой наследник по закон дъщеря си – ответницата В. С. М.. С договор за замяна на недвижими имоти от 21.04.2005 г. С. А. е прехвърлил на ответника Д. Г. Н. 1/2 ид. ч. от нива с площ 6, 999 дка, находяща се в [населено място], м."С.", както и 1/2 ид. ч. от нива с площ от 4, 000 дка в [населено място], м. "З.". В замяна на прехвърлените имоти Д. Н. е прехвърлил на С. А. хладилник „О.“ и електрическа печка "Р.". С. А. се е легитимирал като собственик на имотите с решение от 04.08.1999 г. на ПК "Нови Искър". С нотариален акт от 05.11.2004г. С. А. е продал на ответника К. Г. А. нива, находяща се в землището на [населено място], местност "П.", с площ от 10, 700 дка, съставляваща поземлен имот № ***, като продавачът се е легитимирал като собственик с решение от 04.08.1999 г. на ПК "Нови Искър", саморъчно завещание и протокол за обявяването му по н. д. № 889/1995 г. С решение от 16.08.2004 г. по гр. д. № 4688/2002 г. по описа на СРС, влязло в сила на 02.06.2006г., е допусната съдебна делба между В. А. и С. А. на притежавани от тях сънаследствени имоти, включително и на процесните, при квоти от по 1/2 ид. ч. Със същото решение е признато по реда на чл. 156, ал. 2, вр. ал. 1 от ГПК (отм.) за установено по отношение на С. А. неистинността /неавтентичността/ на саморъчно завещание от 29.07.1995 г., с автор И. А. З. /общият наследодател на страните/. Въз основа на установеното е прието, че С. А. се е разпоредил с процесните недвижими имоти в хода на висящото производство по допускане на делба /делото е образувано през 2002 г., а сделките са извършени на 21.04.2005 г. и на 05.11.2004 г. /. При приетата за установена фактическа обстановка, въззивният съд е направил извод за недопустимост на предявените искове с правно основание чл. 108 от ЗС. Изложени са мотиви, че прехвърлителните сделки /замяна и покупко- продажба/ са сключени в хода на висящото делбено производство и приобретателите по тях са обвързани от решението по допускане на делбата, предвид на което и въпросът за принадлежността на правото на собственост в установения от влязлото в сила съдебно решение обем – по 1/2 ид. част за всеки един от съделителите не може да се пререшава. Направен е извод, че исковете, предявените срещу законния наследник и срещу правоприемника по частно правоприемство Д. Н. са недопустими и постановеното решение следва да се обезсили, а производството по делото в тази му част подлежи на прекратяване. По същите съображения следва да се обезсили решението и да се прекрати производството по делото относно предявения против В. М. и К. А. иск за 1/2 ид.ч. от нива, находяща се в землището на [населено място], м. "П.". Изложени са мотиви, че за да е допустим нов иск за собственост между същите страни и за същия имот е необходимо ищецът да се позове на нови /настъпили след влизане в сила на решението за допускане на делбата/ правопораждащи, правоизменящи или правопрекратяващи правото му на собственост юридически факти. В случая ищецът основава иска си с твърдения, че неговият брат С. А. съзнателно си е служил с неистинско завещание, поради което е загубил правото си да наследи лицето, спрямо което е недостоен. Твърдението за недостойнство по чл. 3, б. "б" от ЗН е обосновано с обстоятелството, че при сключването договорите за замяна и покупко-продажба е използвал неистинско завещание, поради което и ищецът поддържа, че цялото имущество, останало в наследствената маса на общия наследодател, е преминало в неговия патримониум. В тази връзка съдът е посочил, че доводите на страните за наличие на обстоятелства, изключващи съсобствеността или променящи квотите, следва да се заявят в първата фаза по делбата и ако не са направени се преклудират от влязлото в сила решение, което признава за установено, че имотът е съсобствен. В настоящото производство ищецът не се е позовал на факти, настъпили след влизане в сила на решението по допускане на делбата. Посочено е,че чл. 3, б. "в"ЗН обявява за недостоен този, който съзнателно си е служил с неистинско завещание - макар от външна страна да е спазена формата, изискуема за действителността му, то не изхожда от посочения в него автор. Не е достатъчно само наличието на неистинско завещание или използването му, а е необходимо и наследникът да е знаел, че то е неистинско, т. е. да е налице и субективната страна на деянието. Последното предпоставя установяване в наказателното производство осъществяване на състава на престъплението, или при невъзможност да се образува такова, по реда на чл. 124, ал. 5 ГПК. В случая не се твърди и не се установява, че с влязла в сила присъда или по реда на чл. 124, ал. 5 от ГПК е установено наличието на престъпно обстоятелство – съзнателно ползване на неистинско завещание, което е основание за недостойнство за наследяване, но дори и това престъпно обстоятелство да е установено по предвидения ред, то същото би представлявало основание за иницииране на производство за отмяна на влязлото в сила решение по чл. 305, ал. 1, т. 2 от ГПК, но не и за предявяване на иск за собственост. Съобразявайки, че против В. М. и К. А. е предявен иск за собственост за целия имот, намиращ се в [населено място], м. "П.", съдът е посочил, че по отношение на притежаваната от ищеца квота от 1/2 ид. част от този имот, установена със сила на пресъдено нещо, предявеният установителен иск е недопустим поради липса на правен интерес. Разрешеният със сила на пресъдено нещо правен спор, с който е признато претендираното право, забранява повторна защита на същото право в нов процес, предявен срещу същия ответник, респективно срещу негов правоприемник. Защитата на притежаваната от ищеца 1/2 ид. ч.т от нивата от 10, 700 дка в м. „П.“ може да се реализира срещу другия съсобственик чрез предявяване на иск по чл. 108 от ЗС за предаване на владението на притежаваната от ищеца идеална част от имота, в случай, че другият съсобственик е установил фактическа власт върху имота, надхвърляща правата му и с това е нарушил владението на ищеца, но такъв иск не е предявен. Въззивният съд е констатирал също, че в диспозитива на съдебното решение районният съд се е произнесъл по релевираното от ответника К. А. възражение за придобивна давност, но тъй като не е предявен насрещен иск за собственост на основание изтекла придобивна давност, то решението в тази част е недопустимо. При тези мотиви на съда не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставеният въпрос има отношение към въззивното решение в частта му, с която съдът е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил производството по делото относно иска по чл. 108 ЗС само в осъдителната му част. Според практиката на ВКС, вкл. и цитираната от касатора, когато за първи път се констатират нередовности на исковата молба пред въззивния съд, той я оставя без движение с указания към ищеца да ги отстрани, като при неизпълнение на указанията първоинстанционното решение се обезсилва. В случая не се констатира въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с тази практика, а напротив в съответствие с нея, след като е констатирал, че исковата молба в нередовна в частта й за осъждане на ответниците да предадат владението върху спорните имоти, е дал срок на ищеца за отстраняване на тази нередовност., като ищецът по делото не е предприел действия да я отстрани, предвид на което и въззивният съд е обезсилил решението на първоинстанционния съд в посочената му част и е прекратил производството по делото. За да прекрати производството по делото по предявените ревандикационни искове в установителните им части въззивният съд не е констатирал нередовност на исковата молба, а е приел, че спорът е разрешен с влязло в сила решение и не може да бъде пререшаван, като за да е допустим нов иск за собственост между същите страни и за същия имот е необходимо ищецът да се позове на нови /настъпили след влизане в сила на решението за допускане на делбата/ правопораждащи, правоизменящи или правопрекратяващи правото му на собственост юридически факти, какъвто не е настоящият случай. Във връзка с тези изводи на съда правен въпрос не е поставян, а непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, предвид приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК. ВКС намира, че не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му.Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение- съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл, а изводите, до които е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. С оглед изхода на делото на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата на адв. А. Д. следва да се присъди адв. възнаграждение в размер на 1 200 лв. По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение