Определение № 1600 от 01.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3949/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, чрез К. Г.- прокурор в Апелативна прокуратура- София, против Решение №784 от 03.07.2024г. по в. гр. д. №874/2024г. по описа на Апелативен съд- София, с което е потвърдено Решение № 260045 от 19.01.2024 г., постановено по гр. д. № 3448/2020 г. по описа на СГС, I ГО, 5 състав, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на И. Д. К. на основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ сумата от 25 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление, производството по което е прекратено с определение от 09.02.2016г. по НОХД № 293/2016 г. на СпНС, 12 състав, на основание чл.396, ал.6 НПК (отм.), ведно със законната лихва върху сумата, считано от 06.04.2017г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение- касационно основание по чл.281, т.3 от ГПК, като се иска отмяната му и намаляване на размера на присъденото в полза на ищцата обезщетение за неимуществени вреди. Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовава на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от И. Д. К., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника й адв. Я. С., с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел, че с постановление за привличане на обвиняем от 14.12.2012г. по ДП № Б-58/2012г. на ГД „Б.“- МВР, пр. пр. № 665/2012г. на С., ищцата И. Д. К. е била привлечена като обвиняема за престъпление по чл.321, ал.3, вр. ал.1 НК- за това, че за периода 01.11.2012г.- 13.12.2012г., в [населено място] и на територията на страната участвала заедно с В. О. М., В. В. Л. и други неустановени до момента лица в организирана престъпна група с ръководители: И. Г. Т. и М. И. Г., като групата е създадена с користна цел, както и да извършва престъпления по чл.253 НК. С постановление от 14.12.2012г. по посоченото производство И. Д. К. е задържана под стража за срок от 72 часа на основание чл.64, ал.2 НПК. В периода На 23.05.2012г., 20.07.2012г., 03.08.2012г. и 01.11.2012г. били издадени разрешения от председателя на СГС на основание чл.15 ЗСРС за използване на специални разузнавателни средства (СРС) срещу ищцата. С разрешение на съдия на 13.12.2012 г. било извършено претърсване и изземване в апартамент на ищцата, както и личен обиск на същата. С постановление за привличане на обвиняем от 16.12.2012г. спрямо ищцата било повдигнато и обвинение по чл.255, ал.3 вр. ал.1 НК- за това, че за периода 01.11.2011 г. – 13.12.2012 г. в [населено място], в условията на продължавано престъпление, в съучастие като съизвършител с И. Г. Т., М. И. Г., В. О. М. и В. В. Л. избегнала установяване на данъчни задължения, като използвала документи с невярно съдържание и неистински документи при упражняване на стопанска дейност, при водене на счетоводство и при представяне на информация през органите по приходите, като данъчните задължения са в особено големи размери- 16 407 560 лв. На 29.01.2016г. бил внесен обвинителен акт срещу ищцата. По посоченото наказателно производство ищцата била задържана в следствения арест с мярка за неотклонение “задържане под стража” на 14.12.2012 г. и е освободена на 21.12.2012 г., тъй като мярката й била изменена в “домашен арест”, който продължил 125 дни. С определение от 09.02.2016г., постановено по НОХД № 293/2016 г. по описа на СпНС, 12 състав, което е окончателно и не подлежи на обжалване, на основание чл.369, ал.4 вр. с чл.249, ал.1 вр. чл.248, ал.2, т.2 НПК наказателното производство срещу И. Д. К. било прекратено. С решение № 267 от 04.04.2017 г. по наказателно дело № 961/2016 г. по описа на ВКС, II НО, било оставено без уважение искането на главния прокурор за възобновяване на производството и отмяна на влязлото в сила определение от 09.02.2016. по НОХД № 293/2016 г. на Специализирания наказателен съд. По делото са били представени извлечения от публикации от сайтове от 17.12.2012 г. и 07.02.2013 г., в които се съдържа информация относно задържането на ищцата заедно с други лица при акция „Универсалните” по обвинение, че са участници в организирана престъпна група, източила над 16 милиона лева ДДС. От ангажираните по делото справки се установява, че ищцата е била управител на „Ирел Стой Енд Проджект“ ЕООД от 02.10.2009 г. до 11.02.2013 г. На 11.02.2013 г. за едноличен собственик на капитала и управител на дружеството е вписана М. М. К.. От 21.12.2016г. ищцата отново станала управител и едноличен собственик на капитала на посоченото дружество. От заключението на изслушаната пред СГС съдебно-психиатрична експертиза се установява, че по амнестични данни след започване на наказателното производство срещу нея при ищцата са се появили тревожност, безсъние и прекалено голяма плачливост. Провеждала е лечение и е приемала и продължава да медикаменти. Не е установено наличие на депресия, а е било налице смесено тревожно-депресивно разстройство. При прегледа й от вещото лице не са установени данни за болест. Изживяванията на ищцата са вследствие на силния стрес, преживян от нея във връзка с воденото наказателно производство. Към момента е със запазено ежедневно функциониране, без нужда от подпомагане за справяне с ежедневните функции, не е поставена в зависимост и няма данни за състояние, което да налага цялостно обгрижване, свързано с базисното й функциониране. При изслушването му вещото лице е пояснило, че към момента на извършване на прегледа ищцата е здрава. По повод извършената на ищцата операция от рак на левия бъбрек вещото лице приема, че е много сложно да се намери връзка между операцията и психическото състояние на ищцата. Посоченото състояние при ищцата е възникнало, когато е започнала да плаче по-силно и неутешимо след ареста й през 2012г. и след прекаран известен период в домашен арест. Не намира друга причина, която да доведе до състоянието на ищцата, освен вследствие на ареста й. От заключението на вещото лице по изслушаната пред СГС съдебно-медицинска експертиза се установява, че на 10.12.2013г. при постъпването на ищцата в УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“ ЕАД й е поставена диагноза „светлоклетъчен рак на левия бъбрек без метастази в околните тъкани“. Като придружаващи заболявания за описани: глаукома, анемия. Извършена е операция: лумботомия в ляво- оперативно проникване в лява хълбочна област, резекция (отстраняване) на ляво ребро, оперативно отстраняване на левия бъбрек, дисекция на лимфните възли около аортата и около бъбрека. Причината за рак на бъбреците е практически неизвестна. В произхода на заболяването роля играят наследствени фактори. Среща се по- често при хора с кръвна група А, при някои наследствени заболявания- бъбречна поликистоза и др. За рискови фактори се считат: тютюнопушенето, химични вещества (ароматни амини, тежки метали- кадмий, олово; прием на аналгетици, съдържащи фенацетин), вируси (херпес симплекс вируси), хормони. За развитието на раковия процес играе роля намалената съпротивителна способност на организма. Такава намалена съпротивителна способност може да настъпи по редица причини, една от които е стресовото състояние от негативни емоции, което води до намаляване на имунитета. Вещото лице приема, че от съдебно-медицичнска гледна точка не може да се направи категорична причинно-следствена връзка между преживения стрес след задържането на ищцата и развитието на онкологичното заболяване. При изслушването му вещото лице е пояснило, че едно стресово състояние понижава имунитета на човека, а това подпомага развитието на процеса на заболяването. За медицината е неясна причината за възникване на раково заболяване, тъй като много фактори влияят за заболяването. От показанията на разпитания пред СГС св. М.- брат на ищцата, се установява, че през декември 2012 г., след акция на полицията в офиса им ищцата била задържана под стража. Била много стресирана. Иззели документи на фирмата, компютри. Воденото спрямо ищцата наказателно производство се отразило на работата им. Ищцата имала счетоводна фирма и била управител на фирма, която се занимавала и със строителство. Големи компании като “Теленор” прекратили отношенията си с нея. Имали голям персонал, но почти всички служители трябвало да бъдат уволнени. След като я пуснали от ареста, мъжът й я напуснал. Няколко месеца ищцата била под домашен арест, без пари и работа. Била депресирана, почти полудяла, и през този период започнали сериозни здравословни проблеми, тъй като й установили рак на бъбрека. Преди това ищцата ежегодно си правела прегледи и била здрава. Все още ищцата била депресирана. Посещавала психолози и психиатри, приемала лекарства. След повдигане на обвинението и отразяване на производството по медиите ищцата била абсолютно неадекватна в състоянието си. Понастоящем физическото състояние на ищцата се променило, като качила 40 кг. Преди повдигане на обвинението ищцата била работохолик, винаги спазвала правилата. Сега също се опитвала, но й било трудно. Преди задържането без проблем работела до 22-23 ч., а сега работела до 17 ч. Свидетелят помагал на ищцата финансово. Клиентите им станали много по- малко на брой и по- малки фирми. Съседи, приятели, както и мъжът й, се отдръпнали от ищцата. Тя била унищожена физически, психически, семейно и професионално. Прехвърлила фирмата си на друго лице, за да може да работи. При така установените факти по делото от правна страна въззивният съд е приел, че са налице предпоставките, за да бъде ангажирана отговорността на държавата по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, чрез ответника Прокуратурата на Република България, тъй като ответната прокуратура е повдигнала и поддържала обвинения срещу ищцата в извършване на престъпления по чл.321, ал.3, пр.2 вр. ал.2 и чл.255, ал.3, вр. ал.1, т.2, пр.1, т.6 и т.7, вр. чл.20, ал.4, вр. ал.1, вр.чл.26, ал.1 НК- престъпление против реда и общественото спокойствие, за което е предвидено наказание от 3 до 10 години лишаване от свобода, както и престъпление против финансовата, данъчната и осигурителната системи, за което е предвидено лишаване от свобода от 3 до 8 години и конфискация на част или на цялото имущество на виновния. Наказателното производство спрямо ищцата за посочените престъпление е било прекратено на основание чл.369, ал.4 /отм./ вр. с чл.249, ал.1 вр. с чл.248, ал.2, т.2 НПК. Съдът е посочил, че съгласно формираната трайна съдебна практика случаите на прекратяване на наказателното производство на основание чл.369, ал.4 НПК, в приложимата към момента на прекратяване на наказателното производство редакция, поради бездействие на прокуратурата да отстрани допуснатите процесуални нарушения и да внесе делото в съда в едномесечен срок, следва да бъдат подведени под хипотезата на недоказаност на обвинението, която съгласно указанията, дадени в т.7 на ТР № 3/2005г. на ОСГК на ВКС, съответства на основанието за търсене на отговорност за вреди по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ- деянието не е извършено от лицето. Прекратяването на наказателното производство по своето същество е санкция срещу прокуратурата, която не е реализирала в разумен срок наказателната репресия срещу обвиненото лице. При определяне на размера на дължимото на ищцата обезщетение за причинените й неимуществени вреди съдът е посочил, че наказателното производство срещу нея е било образувано на 14.12.2012г., когато е привлечена като обвиняема, а на 13.12.2012 г. е извършено претърсване и изземване в дома й, както и личен обиск и изземване. Същото е прекратено с определение от 09.02.2016 г. и е продължило 3 години и близо 2 месеца. Ищцата е задържана под стража с постановление за СП на 14.12.2012 г., като е освободена на 21.12.2012 г., поради домашен арест, продължил 125 дни. Задържането на ищцата и повдигнатите й обвинения са били обект на публикации в различни сайтове и са станали достояние на неограничен кръг лица. Извършените спрямо нея процесуално- следствени действия в хода на наказателното производство пряко са засегнали личната и професионалната й чест, достойнство, правото й на личен живот и неприкосновеност- претърсвания и изземвания, личен обиск, разрешените използвания на специални разузнавателни средства спрямо нея за продължителен период от време (345 дни). Повдигнатото срещу ищцата обвинение значително е засегнало професионалната й репутация, доколкото същото е свързано със заеманата от нея длъжност „управител“ и едноличен собственик на „Ирел Строй Енд Проджект“ ЕООД, чиято основна дейност е свързана с извършване на счетоводни услуги. Това пряко е рефлектирало върху дейността на дружеството- служителите са напуснали, налице е силен отлив на клиенти. Обвинението на ищцата в участие в организирана престъпна група, създадена с користна цел, се е отразило както на професионалния й авторитет и отношенията със съконтрагенти, така и на общественото доверие в нея и на социалните й контакти. Ищцата понесла тежки и необратими последици в професионалната си дейност- за времето на наказателното производство прехвърлила дружествените си дялове и управлението на друго лице, а кръгът на клиентите се свил ззначително. След започване на наказателното производство ищцата се затворила в себе си, изпитвала тревожност, безсъние, силна плачливост. При нея се е изявило смесено тревожно-депресивно разстройство в резултат от воденото спрямо нея наказателно производство и свързаните с него негативни преживявания и стрес. Към момента на образуване на наказателното производство – 14.12.2012 г., ищцата е била на 48 г.- в активна, трудоспособна възраст, с висше образование и чисто съдебно минало. Повдигнатите й обвинения са за тежки престъпление по смисъла на чл.93, т.7 ДР на НК. Съдът е приел, че в конкретния случай продължителността на производството надхвърля законоустановения срок, както и разумния срок за приключването му. Посочил е, че от значение за отговорността на ответника е и обстоятелството, че е инициирано производство за отмяна на определението за прекратяване на наказателното производство спрямо ищцата, което й е причинило допълнителни притеснения и негативни преживявания, стрес и дискомфорт, несигурност за бъдещето. Приел е, че по делото не е установено по категоричен начин, че онкологичното заболяване на ищцата е резултат от воденото спрямо нея наказателно производство, но следва да се отчете, че тежките негативни преживявания на ищцата и преживеният от нея стрес са на фона на тежък здравословен проблем. По изложените съображения и съобразявайки разпоредбата на чл.52 ЗЗД, както и задължителните указания, дадени с ППВС № 4/23.12.1968 г., съдъг е приел, че на ищцата следва да се определи обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди в размер на 25 000 лв., което съответства на характера и степента на търпените от ищеца болки и страдания и удовлетворява обществения критерий за справедливост при съществуващите в страна обществено- икономически условия към момента на увреждането. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК Прокуратурата на РБ, позовавайки се на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, твърди, че по правните въпроси за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, и за точното прилагането на принципа на справедливост по чл.52 от ЗЗД въззивният съд се е произнесъл в противоречие с Постановление №4/23.12.1968г. на Пленума на Върховния съд, т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т.19 от TP №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и на практиката на ВКС по реда на чл.290 от ГПК- Решение №155 от 09.10.2019г. на ВКС по гр.д.№89/2019г., трето г.о; Решение №50073 от 22.06.2023г. на ВКС по гр.д.№3257/2022г., трето г.о., и Решение №50209 от 02.11.2022г. на ВКС по гр.д.№811/2022г., четвърто г.о. Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. В случая поставените от касатора в изложението въпроси /за съдържанието на понятието „справедливост“ и за правилното приложение на принципа на справедливост и критериите по чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди/ са от значение за формиране на решаващата воля на съда и обуславят изхода на делото, поради което по отношение на тях е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице обаче специалното условие на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като същите не са разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика. Съгласно задължителните указания, дадени в т. ІІ от Постановление на Пленума на Върховния съд № 4/68г. понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, като в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Така дадените в постановлението указания са доразвити във формираната практика на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД в случаите на ангажиране на отговорността на държавата по чл.2 от ЗОДОВ за дейност на правозащитните органи /Решение №281 от 30.11.2018г. по гр. д. № 582/2018 г. на ІV ГО на ВКС, № 233 от 13.01.2020 г. по гр. д. № 1482/2019 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 50077 от 16.05.2023 г. по гр. д. № 937/2022 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 150 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 871/2018 г. на ІІІ ГО на ВКС и много други/. Съгласно същата, за да определи справедливо обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно предприето наказателно преследване, съдът следва да вземе предвид данните за личността на увредения, за предишни осъждания, за начина му на живот и обичайната среда; за тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението; за продължителността на наказателното производство и наложените мерки на процесуална принуда, за отражението върху личния, обществения и професионалния живот на лицето; за разгласата и отзвука в общественото пространство; за това стигнало ли се е до разстройство на здравето и ако има такова- трайно ли е увреждането и каква е медицинската прогноза за развитието му, както и обществено- икономическите условия в страната и стандарта на живот. Отчитайки посочените критерии, съдът е длъжен да определи обезщетение само за тези неимуществени вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. В случая при постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е съобразил с така формираната съдебна практика, като е обсъдил всички установени по делото факти, които са от значение за определяне на размера на обезщетението, и въз основа на същите е направил извода си каква сума да присъди на ищцата. Взел е предвид възрастта й, чистото й съдебно минало, броя и тежестта на повдигнатите срещу нея обвинения, продължителността на воденото наказателно производство, и извършваните по същото процесуални действия спрямо ищцата, взетите спрямо нея мерки за неотклонение, отражението на повдигнатите обвинения върху здравословното и емоционалното й състояние, професионалната дейност и социалните й контакти. При съобразяване на посочените обстоятелства съдът е достигнал до извода, че на ищцата следва да се определи обезщетение за причинените й неимуществени вреди в размер на 25000 лв. Не е допуснато нарушение на разясненията, дадени в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г. на ВКС по т. д. № 3/2004г., отнасящи се до задължението на съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди да изследва и да установи пряката и непосредствена причинна връзка между незаконно повдигнатото обвинение и настъпването на вредите. Въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд е изложил мотиви кои вреди са установени, както и по отношение на кои от тях е налице причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, като така изложените мотиви съответстват на указанията, дадени в т.19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на определения размер на обезщетението липсва противоречие между обжалваното решение и цитираните в изложението съдебни актове на ВКС. Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на възприетото в обществото разбиране за обезщетяване на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези, но като се има предвид, че във всяко решение размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя след преценка на конкретните, различни за всеки случай, обстоятелства, относими към предявената претенция. В случая фактите по посочените от касатора дела не са аналогични на фактите по настоящия казус, поради което и не може да се направи извод за наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл. 52 от ЗЗД. Предвид горното обжалваното решение е в съгласие с установената съдебна практика по приложението на повдигнатите от касатора правни въпроси, поради което искането за допускането на касационното му обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователно. По така изложените съображения обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. С оглед изхода на спора на адв. Я. С., който е оказал безплатна правна помощ на ищцата при условията на чл.38, ал.1 от ЗА, като е изготвил отговор на касационната жалба, следва да се определи адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 1200 лв. с ДДС. При определяне на размера на същото настоящият състав на ВКС съобрази, че съгласно постановеното решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С–438/22 съдът не е обвързан от посочените размери в Наредба №1 на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде определено като се съобразят вида на спора, фактическата му и правна сложност, материалният интерес, вида и количеството на извършената работа. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,