Определение № 2079 от 21.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3824/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Г. Д. и В. С. Д., и двамата с адрес [населено място], чрез процесуалния им представител адвокат Г. А., против въззивно решение № 132 от 09.07.2025 г. по в.гр.д. № 27/2025 г. на Апелативен съд - Варна, с което след частична отмяна на решение № 914 от 06.08.2024 г. по гр.д. № 400/2024 г. на Окръжен съд – Варна, са уважени в цялост предявените от Д. С. Ф. срещу касаторите искове по чл. 36, ал. 3 вр. ал. 1 ЗАдв, като И. Г. Д. е осъдена да заплати на ищеца сумата в общ размер на 95 624,65 лв. с ДДС, представляваща възнаграждение по неформален договор за поръчка, съчетан с упълномощителна сделка от 01.10.2019 г., с предмет осъществяване на процесуална защита в производствата по т.д. № 1537/2017 г. на СГС, в.т.д. № 2350/2022 г. на САС и т.д. № 2684/2021 г. на ВКС, определено по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА с решение № 1018/09.11.2023 г., допълнено с решение № 1097/11.01.2024 г. и двете на Висшия адвокатски съвет, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба - 22.02.2024 г. до окончателното изплащане на задължението, а В. С. Д. е осъден да заплати на ищеца сумата в общ размер на 18 740 лв. с ДДС във връзка с осъществена процесуална защита в посочените съдебни производства, също определено по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА с решение № 1018/09.11.2023 г., допълнено с решение № 1097/11.01.2024 г. и двете на Висшия адвокатски съвет, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба - 22.02.2024 г. до окончателното изплащане на задължението. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от адвокат Д. С. Ф., [населено място], ищец по делото и ответник по касационната жалба, допълнен с подадения от процесуалния му представител адвокат К. М. отговор, с който оспорват касационната жалбата и излагат съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване. Претендира се присъждане на разноски, определени по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, съобразно уговорката в представения договор за правна защита и съдействие за оказване на безплатна правна помощ.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че предявените осъдителни искове са по чл. 36, ал. 3 вр. ал. 1 ЗА вр. чл. 280 ЗЗД за заплащане на сумите 95 624, 65 лв. с ДДС от ответницата И. Д. и 18 740 лв. с ДДС от ответника В. Д., представляващи неплатено възнаграждение, дължимо на ищеца-адвокат по неформални договори за поръчка, съчетани с упълномощителна сделка от 01.10.2019 г. с предмет осъществяване на процесуална защита в производствата по т. д. № 1537/2017 г. по описа на СГС, в. т. д. № 2350/2022 г. на САС и т. д. № 2684/2021 г. на ВКС, определени по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА с решение № 1018/09.11.2023 г., допълнено с решение № 1097/11.01.2024 г. и двете на Висшия адвокатски съвет, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба 22.02.2024 г. до окончателното им изплащане. На първо място съдът се е произнесъл по възражението на ответниците за недопустимост на предявените искове, като е приел, че в случаите на определяне на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА са допустими както предявяването на установителен иск по чл. 422 ГПК след проведено заповедно производство съобразно посоченото в чл. 37 ЗА, така и предявяването на осъдителен иск за заплащане на адвокатското възнаграждение. Следователно редът, по който адвокатът ще претендира заплащането на дължимото му възнаграждение – чрез заповедно производство или направо по общия исков ред, е в зависимост от собствената му преценка.

От представените по делото доказателства е установено, че ищецът е вписан в Адвокатска колегия – Варна адвокат, който е осъществил процесуално представителство в полза на ответниците в развилото се пред три инстанции съдебно производство, образувано по искова молба на синдиците на „КТБ“ АД (в несъстоятелност) с предмет съединени в евентуалност искове чл. 59, ал. 5 ЗБН и по чл. 59, ал. 3 ЗБН срещу дружеството „АВИОНАМС“ АД, по което ответниците Д. са привлечени като трети лица-помагачи на страната на посоченото дружество. Безспорно е между страните, че след конституирането им като помагачи, ответниците са се свързали с ищеца адвокат Ф., за да поеме представителството им по делото, като поради отсъствието му от страната в този момент лично са депозирали молба до съда, в която са посочили, че желаят именно неговото съдействие в качеството му на семеен адвокат, на когото имат пълно доверие и на чийто професионализъм разчитат. Впоследствие на 01.10.2019 г. ответниците са упълномощили ищеца и адвокат К. да ги представляват по т.д. № 1537/2017 г. на СГС до окончателното му приключване пред всички инстанции.

Установено е, че във връзка със защитата на интересите на ответниците, адвокат Ф. е извършил следните процесуални действия: на 16.10.2019 г. подал мотивирана молба до съда за ревизия на определението за привличане на Д. като помагачи на цесионера „АВИОНАМС“ АД и за заличаването им като такива въз основа на подробно мотивирани съображения за липсата на предпоставките за привличането, липсата на регресни права заради неизвършено плащане, както и за неоснователно натоварване на доверителите му с разноски; за участие в съдебно заседание на 25.10.2019 г. преупълномощил друг адвокат, поддържал депозирана молба и изложените в нея доводи; в следващото съдебно заседание на 12.12.2019 г. е участвал лично; с оглед постановеното от първата инстанция неблагоприятно за доверителите му решение, с което главните искове за уважени, подал подробно мотивирана въззивна жалба; в производството по в.т.д. № 2350/2020 г. на САС на 18.09.2020 г. заедно с процесуалните представителите на „АВИОНАМС“ АД подали идентични молби с искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС, като от електронната кореспонденция между тях, е установено участието на адвокат Ф. в изготвянето на проекта му още към 22.06.2020 г.; на 05.10.2020 г. депозирал и допълнителна молба по чл. 267 ДФЕС, в съставянето на която е участвал и друг негов колега адвокат, видно от разменената електронна кореспонденция с ответника Д. от 01.10.2020 г., както и съобразно признанието на този факт; в съдебно заседание на 23.06.2021 г. развил подробно доводите си за неоснователност на исковете, аргументирайки се с приложена съдебна практика; уведомил по електронна поща ответника Д. за постановеното от въззивната инстанция благоприятно за ответниците решение, с което по същество исковете са отхвърлени; предвид обжалването на решението от „КТБ“ АД изготвил аргументиран отговор на касационната жалба, за което отново уведомил ответника Д. на електронната му поща на 07.12.2021 г., като му пратил и копие от отговора, както и впоследствие на 09.02.2023 г. по същия начин го уведомил за недопускането на въззивното решение до касационно обжалване, с което спорът окончателно приключил с благоприятно за неговите доверители решение. От приложеното по делото преписка от Висшия адвокатски съвет е установено, че на 15.06.2023 г. адвокат Ф. е депозирал искане до АК - Варна за определяне на адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 36, ал. 3 ЗА за осъщественото от него процесуално представителство. С решение № 107/12.07.2023 г. на Адвокатският съвет при АК – Варна му е определено възнаграждение съобразно Наредба № 1/09.07.2004 г. в общ размер на 55 361,72 лв. с ДДС за защитата на И. Д., и 10 849,47 лв. с ДДС за защитата на В. Д.. Сезиран с жалба от адв. Ф., Висшият адвокатски съвет с решение № 1018/09.11.2023 г., допълнено с решение № 1097/11.01.2024 г., отменил решението на Адвокатския съвет от 12.07.2023 г. и е определил възнагражденията съответно на 95 624, 65 лв. с ДДС за защитата на И. Д. и на 18 740 лв. с ДДС – за В. Д..

Въз основа на установеното възлагане от страна на ответниците на поръчка за осъществяване на правна защита по делото до окончателното му приключване, учредяването на представителства власт на адвоката посредством упълномощаването му на 01.10.2019 г. и предвид извършеното от адвоката процесуално представителство по делото с отчитане на клиентите, съдът е приел, че между страните е бил сключен договор за правна защита и съдействие, независимо от липсата на писмена форма или изрична уговорка за размера на дължимото на адвоката възнаграждение, като е отхвърлил възраженията в обратен смисъл. Като недоказани са отхвърлени възраженията на ищците, че се касае до уговорена безплатна правна помощ, както е тези, че им е било казано, че услугите на ищеца няма да струват повече от 12 000 лв. Съдът е посочил, че изводите му се потвърждават и от наведените в подадената от адвокат Ф. молба относно конституирането на ответниците като помагачи, че разноските, които биха понесли дори в минималните предвидени размери биха били по 20 066 лв. за всяка инстанция. Аргументирал се е и с законовата уредба, според която при липса на писмен договор или когато страните по този договор не са определили размера му, възнаграждението, по искане на адвоката или клиента, се определя на основание чл. 36, ал. 3 ЗА от Адвокатския съвет съгласно наредбата на Висшия адвокатски съвет, което е установено, че ищецът е направил.

В тази връзка съдът е посочил, че доколкото производството пред органите на адвокатурата се развива без участието на възложителите на адвокатската услуга, съответно без разглеждане на възраженията им, то решението им не ги обвързва окончателно по отношение на определения размер, а в последващите съдебни производства по реда на чл. 422 ГПК, респективно чл. 36 ЗА, съдът следва да извърши самостоятелна преценка за дължимостта, справедливостта и обосноваността на определения по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА размер на адвокатското възнаграждение, след преценка на доводите и твърденията на доверителите, както и събраните по делото доказателства. С тези аргументи са отхвърлени възраженията на ответниците, че съдът недопустимо замествал с решението си липсващата воля на страните, подменял волята им, създавал права, определял цена по договор, определял размер на адвокатското възнаграждение, включително и развитите оплаквания относно възможността съдът единствено да намалява адвокатското възнаграждение поради прекомерност. Предвид липсата на сключен между страните договор за правна защита и съдействие и съответно споразумение относно адвокатското възнаграждение, съдът е приел, че доводите за приложимост на потребителската защита, уредена на европейско ниво в Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, са неотносими към конкретния казус. Посочил е, че уредената в чл. 36, ал. 3 ЗА процедура за попълване на липсващия елемент от договора за адвокатска защита, поради непостигнато от двете страни съгласие за него и предвид принципната му възмездност, не подлежи на преценка за равнопоставеност на страните, защото не е следствие на договора между адвокат и клиент и е неотносимо позоваването на потребителска защита при положение, че договарянето на адвокатското възнаграждение е задължение на двете страни и такова не е постигнато. Съдът е разгледал възраженията на ответниците от гледната точка на специалните изисквания за работата на адвоката, уредени в ЗА и Етичния кодекс, изискващи добросъвестното водене на работата, като е приел, че не са установени извършени от адвоката нарушения. За недоказани е приел твърденията на ответниците за злоупотреба с доверието им. Установено е, че страните са имали близки отношения и преди възлагането на защитата по процесните дела, като видно от събраните доказателства същите са му били доверители и във връзка с предходни правни спорове, развили се в съдебни производства. Относно информираността за избор на адвокат Ф. да ги представлява, съдът отново се е позовал на съдържанието на молбата, депозирана пред първата инстанция от самите ищци във връзка с уреждането на процесуалната им защита предвид отсъствието на адвоката от страната, както и установените обстоятелства относно опита и познанията им във връзка с работата им в сферата на предоставянето на застрахователни услуги, включително и застраховки за правни разноски и професионална отговорност на адвоката. На основание част от вече направените изводи за отношенията между страните – предходните им работни отношения, възмездността на адвокатската работа и характера на производството по чл. 36 ЗА - съдът е приел за неоснователни твърденията, че ищецът не е разяснил на клиентите си, че за осъществената от него правна защита ще му дължат възнаграждение, както и че при липсата на договорка между тях за размера му, такъв ще бъде определен по реда на чл. 36 ЗА. За недоказани са приети твърденията на ответниците, че ищецът не е представил в съдебното производство по т. д. № 1537/2017 г. на СГС документи, които биха били послужили за ревизиране на определението на съда за привличането на третите лица-помагачи, както и не е направил искане за привличане на действително облагодетелстваното дружество във връзка с предмета на предявените от банката искове, касаещи цесии, доколкото не е доказано адвокатът да е бил уведомен и да са му били предоставени подобни документи. Възражението, че адвокатът не е представил писмена защита, също не е възприето от съда, предвид изначалната липса на такова законово задължение.

Предвид постановеното от първата инстанция неблагоприятно за ответниците решение в процесните производства, не е установено твърдението на ответниците, че е липсвала необходимост от депозирането на въззивна жалба от адвоката им, респективно за заплащането на положения в тази връзка труд. Отхвърлено поради неоснователност е и твърдението, че адвокатът не е информирал клиентите си за водената работа, предвид събраните доказателства, че същият своевременно ги е информирал за предприетите действия и резултата на всяка инстанция на електронната поща на ответника Д., поддържали са телефонна връзка и са провеждали срещи за обсъждане на делото. Съдът е приел, че оплакванията на ответницата Д., че тя не е била информирана са преклудирани като заявени за пръв път във въззивната жалба, а и неоснователни предвид събраните доказателства. По отношение на оплакванията, че адвокатът не е информирал доверителите си относно предмета на делото, по което са конституирани като страни, правата им като трети лица-помагачи и следващите се от това задължения, включително и за разноски, е посочено, че не е доказано същите да са отправили тези въпроси към адвоката, да са поискали и да не са получили от него разяснения по тях, доколкото задължението на адвоката, въведено в етичния кодекс по чл. 11, ал. 4 ЕКА е той да отговаря на въпроси, поставени му от клиента във връзка с провежданата защита, при поискване. В заключение съдът е приел, че всички възражения срещу дължимостта на адвокатско възнаграждение за положения от ищеца по възлагане на ответниците труд по конкретното дело са неоснователни.

Възнаграждението на адвоката се дължи в справедлив и обоснован размер, като тази преценка не е равнозначна на преценката, извършвана в хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК. Въззивният съд е приел, че извършената от адвокат Ф. работа по правната защита и съдействие на ответниците и процесуално представителство по търговското дело е осъществена в пълен обем, с необходимата за това задълбоченост и дължима грижа за интересите на клиентите му с оглед обстоятелството, че делото се е отличило със значителна правна сложност, продължило е в периода от 01.10.2019 г. до 07.02.2023 г., развило се е пред три инстанции при липса на установена непротиворечива практика по предявените искове. Като е взел предвид още материалния интерес на исковете в размера на цедираните от всеки от ответниците вземания - за ответницата Д. в размер на 762 314,84 лв. и за ответника Д. - по 91 924 лв. като равностойност на 47 000 евро, и съобразно Наредба № 1/2004 г. в приложимата към извършване на последното действие във всяка инстанция редакция (съответно към 12.12.2019 г., 24.06.2021 г. и 08.12.2021 г.), разглеждана като ориентир при изчисляване на възнаграждението, съдът е определил, че справедливият и обоснован размер на дължимото адвокатско възнаграждение за защитата на ответницата Д. е в общ размер от 95 624,65 лв. с ДДС, а за защитата на ответника Д. е в общ размер от 18 740 лв. с ДДС. Съдът се е произнесъл и по възраженията за прихващане с твърдени насрещни вземания на ответниците за обезщетения за вреди вследствие лошо изпълнение на договора за поръчка, респективно неизпълнение на законовите задължения на адвоката, предвид невъзможността им да компенсират тези суми от лицето, което ги е привлякло като помагачи в делото, в размери съответни на уважените срещу тях претенции. Прието е, че възраженията са недопустими като вътрешнопротиворечиви, тъй като заявените като правопораждащи отговорността на ищеца вреди са всъщност идентични на възраженията им срещу исковете и срещу дължимостта на адвокатското възнаграждение, които са отречени от съда в хода на производството. В заключение въззивният съд е уважил исковете в пълния им претендиран размер.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси:

1. „Следва ли по възражения на ответника по установителен или осъдителен иск за неизпълнено задължение за заплащане на адвокатско възнаграждение съдът да извърши преценка за справедливостта и обосноваността на определения от адвокатския съвет по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА размер на адвокатското възнаграждение, предвид разпоредбите на чл. 36, ал. 2 ЗА и чл. 14, ал. 2 от Етичния кодекс на адвоката след преценка на събраните по делото доказателства, и обвързан ли е съдът от решението на адвокатския съвет за определяне на възнаграждението, или извършва самостоятелна преценка за това дължи ли се същото и какъв е неговият размер?“.

2. „В хипотезата на чл. 36, ал. 3 ЗА може ли съдът да замести волята на страните по договарянето на справедливия и обоснован размер на адвокатското възнаграждение, като присъди възнаграждение, определено по Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, особено по правоотношение, отличаващо се с доверителния си елемент и свобода на договаряне?“.

3. „Длъжен ли е съдът да разгледа своевременно направените от ответника по иска възражения за непълно и неточно изпълнение, когато те са допустими, и тъй като изходът на спора е обусловен от основателността на тези възражения?“.

Твърди се, че първите три въпроса са разрешени в противоречие с приетото в решение № 271/19.05.2025 г. по гр.д. № 1107/2024 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 74/17.07.2023 г. по гр.д. № 3831/2022 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

4. „Длъжен ли е въззивният съд да допълни доклада в изпълнение на неговото служебно задължение да съдейства на страните за изясняване на фактите по делото и да им укаже кое са релевантните за спора факти, как се разпределя доказателствената тежест и за кои твърдени от страните факти не се сочат доказателства, за да могат те да предприемат съответни процесуални действия, включително и да посочат нови доказателства?“.

5. „Може ли съдът да приеме за доказани факти, които не са твърдени от страните, и за тях не са сочени и събирани доказателства?“.

Твърди се, че четвъртият и петият въпрос са разрешени в противоречие с решение № 253/15.05.2011 г. по гр.д. № 1919/2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

6. „Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства без да обсъди останалите събрани и без да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?“.

7. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност?“.

Шестият и седмият въпрос също са поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са цитирани и множество решения на ВКС, с които се твърди, че са разрешени в противоречие.

8. „Съвместимо ли е с правото на ЕС, Директива 2011/83/ЕС и Директива 93/13/ЕИО да бъдат тълкувани и прилагани от националните съдилища в смисъла, че уредените в тях задължения на доставчиците на адвокатски услуги не намират приложение в случаите, когато липсва изрична „възнаградителна клауза за цената на адвокатските услуги“?“.

9. „Съвместимо ли е с правото на ЕС, Директива 2011/83/ЕС и Директива 93/13/ЕИО да бъдат тълкувани и прилагани от националните съдилища в смисъла, че в случаите на „липса на договорена възнаградителна клауза за адвокатските услуги“, потребителите не разполагат с установеното от тези директиви „право на потребителска защита“?“.

10. „Съвместимо ли е с правото на ЕС дерогирането на установеното от Директива 2011/83/ЕС и Директива 93/13/ЕИО право на потребителска защита въз основа на чл. 36, ал. 3 от националния Закон за адвокатурата, прилаган от националните съдилища за „попълването на липсващата възнаградителна клауза за доставяните адвокатски услуги“?“.

11. „Кои са съвместимите с правото на ЕС изключения, при които е допустимо държава-членка на ЕС и нейните съдилища да се отклонят от и/или да ограничат приложимите от Директива 2011/83/ЕС и Директива 93/13/ЕИО критерии за „неинформирано съгласие на потребителя на адвокатски услуги“, „сравними пазарни условия“ и „нелоялна адвокатска практика“ при пазарното предлагане и реализация на адвокатските услуги?“.

Въпросите от осми до единадесети са поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като се поддържа, че са разрешени в противоречие с решенията на СЕС по дело С-395/21 и дело С-399/11. Направено е искане и за евентуалното отправяне на преюдициално запитване по реда на чл. 267, ал. 3 ДФЕС по тях по преценка на ВКС.

12. „Императивна ли е нормата на чл. 36, ал. 3 ЗА и може ли тя да замести липсващото съгласие относно размера на възнаграждението?“.

13. „Може ли решението на органите на адвокатурата за конвертира договора за поръчна от едностранен и безвъзмезден в двустранен възмезден?“.

14. „Ако това е допустимо, но решението на органите на адвокатурата се основава на акт, обявен за нищожен с решение на СЕС, как и от кого следва да се определи възнаграждението?“.

15. „Може ли съдът да приеме въз основа на пълномощно за процесуално представителство, че е сключен двустранен възмезден договор за поръчка, и да определи възнаграждение на довереника, и представлява ли това недопустима намеса в договорната свобода, гарантирана от закона?“.

16. „Какъв е редът за предявяване на претенция на адвоката против клиента, когато не е налице писмен договор, съдържащ уговаряне на възнаграждението на адвоката, и адвокатът се е ползвал от правото си да поиска такова възнаграждение да бъде определено по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА?“.

Твърди се, че въпросите от дванадесети до шестнадесети са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поддържа се още наличието на очевидна неправилност на обжалваното решение – самостоятелно основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, поради следните съображения:

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, както и конкретна аргументация по наведените основания за допускане на касационното обжалване. Формулираният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Първите три въпроса преповтарят част от възраженията на ответниците, поддържани в хода на цялото производство, за които въззивният съд е приел, че в хипотезата на предявен иск, касаещ заплащането на адвокатско възнаграждение, съдът не е обвързан от решението на адвокатския съвет за определяне на възнаграждението и извършва самостоятелна преценка за това дължи ли се същото и какъв е неговият размер, като взима предвид направените от доверителите възражения предвид невъзможността им да участват в производството пред органите на адвокатурата. Същите са в съответствие със съдебната практика, включително и посоченото от касаторите решение № 271/19.05.2025 г. по гр.д. № 1107/2024 г. на ВКС, ГК, IV г.о. Второто решение по гр.д. № 3831/2022 г. на ВКС, ГК, IV г.о. е неотносимо, доколкото касае различен спорен въпрос относно валидността на клауза за дължимост на адвокатско възнаграждение дори при отказ/оттегляне на пълномощията на адвоката, каквото в случая не е налице. Вторият въпрос по същество изразява несъгласието на касаторите с предвидения в чл. 36, ал. 3 ЗА ред за определяне на адвокатското възнаграждение при липса на уговорка между адвоката и клиента, което обаче не обосновава допускането на касационното обжалване.

Видно от аргументацията на четвъртия и петия въпрос същите касаят оплаквания за евентуално допуснати от въззивния съд процесуални нарушения във връзка с произнасянето му по възраженията по приетия пред първата инстанция доклад, както и необоснованост на изводите му по отношение на конкретен цитат за отношенията между страните по делото, установени от приетите пред въззивната инстанция доказателства. Както вече беше изложено, в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо обсъждане на доказателствения материал. Наведените от касаторите твърдения са относими към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, които са различни от тези по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, обосноваващи преценката за допускането на касационното обжалване.

Шестият и седмият въпрос са принципно относими към дейността на въззивната инстанция по решаването на правния спор по същество, но не е налице твърдяното противоречие по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд е съобразил трайната и последователна практика на ВКС, включително и посочената от касаторите, че съдът не може да основе изводите си по съществото на спора въз основа на произволно избрани доказателства, поради което следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички възражения на страните, направени във връзка с правните им доводи, които имат значение за решението по делото. Видно от подробните и изчерпателни мотивите на обжалваното решение, съдът е изпълнил задължението си, като е обсъдил събраните пред първата и втората инстанция доказателства, както и се е произнесъл по всички наведени пред него твърдения и възражения на страните.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и по въпросите от осми до единадесети във връзка с посоченото решение по дело С-395/21. Последното разглежда въпросите относно съдържанието на неравноправна клауза за възнаграждение за предоставени адвокатски услуги и последиците от установяването на неравноправността в хипотезата на сключен между адвокат и клиент договор, в който възнаграждението е уговорено на основата на почасова ставка без допълнително конкретизиране. Предвид установената в настоящия случай фактическа обстановка, а именно, че между страните изобщо не е бил сключен такъв договор, респективно не се касае до тълкуване на клауза от него, то решението е неотносимо. Видно от изложените от въззивния съд мотиви следва да се посочи, че са взети предвид общите приложими към казуса принципни постановки на цитираното решение на СЕС, разгледани през нормите на вътрешното ни законодателство, очертаващо задълженията на адвоката. Въз основа на изявленията на самите ответници в отговора на исковата молба относно уговорки за размера на дължимото възнаграждение, характера на възраженията им, насочени към качеството на предоставената услуга, и събраните доказателства относно предходни отношения между страните по правни казуси, във връзка с което са заплатили възнаграждение, съдът е направил извод, че ответниците са били запознати и в достатъчна степен информирани за възмездността на труда на адвоката, положен в тяхна полза въз основа на учредената му представителна власт. Несъгласието на ответниците с изводите на съда по съществото на спора и по отношение на правната уредба за възмездността на адвокатския труд не са основания за допускане на касационен контрол. Второто посочено решение на СЕС по дело С-399/11 е изцяло неотносимо към поставените въпроси, доколкото касае отказ за изпълнение на европейска заповед за арест, като никъде в него не се разглеждат въпроси относно доставка на услуги и потребителска защита.

Последната група въпроси – от дванадесети до шестнадесети – също не обосновават допускането на касационното обжалване. Същите преповтарят вече разгледаните по-горе въпроси и са изведени от собствените на страната разбирания относно правилното решаване на делото, т.е. отново преповтарят наведени в производството правни доводи, които се относими към решаването на спора по същество и не следва да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК по селектиране на касационните жалби. Допълнително не е налице и соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото не е изложена надлежна по смисъла на т. 4 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК, ВКС, аргументация. Не се сочи противоречива, погрешна или остаряла съдебна практика, на която въззивният съд се е позовал, а разпоредбата на чл. 36, ал. 3 ЗА е ясна и по приложението ѝ е налице множество непротиворечива съдебна практика.

Решението не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване, каквито доводи се съдържат в представеното изложение.

Неоснователно е искането за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз. Съгласно чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския съюз, Съдът на Европейския съюз е компетентен да се произнесе преюдициално по тълкуване на Договора, валидността и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза. Въпросът, с който СЕС е сезиран не може да се отнася до тълкуване на националноправна норма или правилността на направено в тази връзка тълкуване от националния съд или по фактически въпрос. Въпросът не трябва да е идентичен с въпрос, по който Съдът вече се е произнесъл, отговорът да не се налага недвусмислено от практиката на СЕС или да не оставя място за разумно съмнение. Въпросът трябва да бъде и относим за съответната фаза на националното производство – заключението относно тълкуването или валидността на правото на Съюза да бъде необходимо, за да постанови националният съд решението си. Ето защо не е налице основание за отправяне на преюдициално запитване, доколкото поставените въпроси касаят тълкуването на националноправна норма и излизат извън предмета на делото.

Съобразно изхода на спора пред касационната инстанция на адвокат К. М., АК - Варна, трябва да бъдат присъдено адвокатско възнаграждение за осъществената пред касационната инстанция правна защита и съдействие, изразяваща се в депозирането на отговор на касационната жалба, в размер на 2500 евро на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.

Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд