Определение № 50735 от 12.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1628/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Бонев софт одитинг“ ООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез адв. А. срещу решение № 267021 от 17.12.2021 г. по гр. д. № 12039/2020 г. на Софийски градски съд (СГС), IV – Д въззивен състав.

Ответникът А. П. П. чрез съпругата си М. П., притежаваща удостоверение за юридическа правоспособност е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който е взел становище за отсъствие на предпоставки за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 131799 от 25.06.2020 г. по гр. д. № 46674/2019 г. на Софийски районен съд, II г. о., 65 състав за уважаване на предявените от А. П. П. против касатора искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3 КТ, последният във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищеца на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, извършено със заповед № 11/06.08.2019 г. на управителя на ответното дружество, и му е присъдено обезщетение за оставане без работа поради уволнението за времето от 07.08.2019 г. до 07.02.2020 г. в размер на 14 895. 90 лв.

С обжалваното решение въззивният съд е установил наличието на безсрочно трудово правоотношение между страните, възникнало от трудов договор, по силата на което ищецът е работел като „бизнес консултант информационни технологии“ в предприятието на ответника. Посочил е, че същото е прекратено със заповед № 11 от 06.08.2019 г. на управителя на дружеството – работодател на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, поради изразено взаимно писмено съгласие на страните. Решаващият състав на градския съд е споделил изводите на първата съдебна инстанция за незаконосъобразно прекратяване на трудовия договор, препратил е към мотивите на там постановеното решение по правилото на чл. 272 ГПК като по същество е приел, че основанието, на което е извършено това – взаимно съгласие на страните, изразено писмено не е действително осъществено. Изтъкнал е, че в разглежданата хипотеза волеизявленията на предлагащата и на приемащата страна трябва да бъдат писмени. Установената от закона писмена форма е за действителност на тези волеизявления и такова писмено изявление липсва. Развити са доводи, че фактическият състав на основанието по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ изисква ясно, безусловно и категорично писмено изявление от всяка от страните по правоотношението за прекратяването му – едната да отправи предложение с такъв характер, а другата да вземе отношение по това предложение и да уведоми първата в законоустановения 7 – дневен срок от получаването. Прието е, че в случая не е доказано отправянето на такова предложение от работника, доколкото при данните по делото не е установена истинността на твърдението на работодателя за съществуване на т. н. писмена молба, обективираща съгласието на първия за прекратяване на трудовия договор, която била унищожена (накъсан на парчета бил листа хартия, върху който било материализирано изявлението). В горната връзка въззивният съд е обсъдил събраните по делото свидетелски показания, вкл. и относно съдържанието на документа (обективираните волеизявления във въпросната писмена молба на работника), но не ги е кредитирал като попадащи под забраната на чл. 164, ал. 1, т. 5 ГПК (допусната е техническа грешка в първоинстанционното решение – сочи се т. 4, която е мултиплицирана и във въззивното).

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (основанието по т. 3 на същия текст се сочи формално без обаче да се обосновава наличието му) по следните правни въпроси, които счита за обуславящи за изхода по делото, а именно:

1. „Следва ли въззивния съд в своето решение да обсъди всички относими доказателства и всички направени от страните доводи и възражения, както и да обоснове защо приема едни и не приема други относими към спора доказателства, ако това би било имало значение за крайния извод на съда за основателността на иска?

2. „Допустимо ли при предпоставките по чл. 165, ал. 1 ГПК да се доказва наличието на постигнато взаимно съгласие по смисъла на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, когато обективиращият го писмен документ е унищожен и страната няма вина за това?“ – въпросът е уточнен и конкретизиран от касационния съд, съгласно постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

По първия въпрос се твърди противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС и ВС, изразена в ППВС № 1/1953 г. и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и в решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д. №1106/2010 г.,II т.о., решение №15 от 30.01.2015г. по гр.д.№ 4604/2014г., IV г.о., решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г., I г.о., решение № 166 от 15.07.2013 г. по гр. д. № 1285/2012 г., III г. о., решение № 75 от 20.06.2016 г. по т. д. № 1608/2015 г., II т. о., решение № 34 от 26.02.2015 г. по гр. д. № 6256/2014 г., II г. о.

По втория въпрос се поддържа отклонение с практиката на ВКС, изразена в решение № 64 от 22.05.2019 г. по гр. д. № 1909/2018 г., I г. о., решение № 125 от 01.07.2014 г. по гр. д. № 5734/2013 г. ., III г. о., решение № 206 от 17.07.2012 г. по гр. д. № 824/2011 г., IV г. о., решение № 258 от 03.11.2017 г. по гр. д. № 1007/2017 г., IV г. о., решение № 190 от 25.01.2021 г. по гр. д. № 4079/2019 г., IV г. о., решение № 86 от 22.07.2015 г. по гр. д. № 5957/2014 г., III г. о.

Иска се достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с довода, че въззивното решение е очевидно неправилно.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Според постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по обжалваното решение.

Първото питане осъществява общо основание за селектиране на касационната жалба, но не и специалното такова. Въпросът относно задължението на въззивният съд да обсъди в мотивите на решението си всички допустими и относими към предмета на делото доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства относно правнорелевантните факти и да изложи аргументи въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се не е разрешен в отклонение от практиката на ВКС, вкл. и задължителната такава, на която страната се позовава. Въззивният съд се е произнесъл в обема на търсената с въззивната жалба защита, обсъдил е събраните относими към спора доказателства и мотивирано е изложил правни съображения за незаконност на извършеното прекратяване на трудовия договор по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ като е приел, че по делото не е доказано да е изразена писмено волята на ищеца за това. Писмената форма е форма за действителност на изразените волеизявления на страните за настъпване последицата на прекратяването на правната връзка в очертаната хипотеза, а като не е установено ищецът да е отправял такова предложение до работодателя основанието, на което е инициирано то е прието да не се е осъществило. Изложените оплаквания за неправилна преценка на доказателствата от решаващия състав би могла да обоснове необоснованост на решението, което обаче е касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, но не е основание за допускане на касационно обжалване.

Не може да обуслови достъп до касация и поставеното второ питане. Въпросът дали е допустимо при предпоставките по чл. 165, ал. 1 ГПК да се доказва наличието на постигнато взаимно съгласие по см. на чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, когато обективиращият го писмен документ е унищожен и страната няма вина за това, не е обусловил въззивното решение. Затова той не удовлетворява обща предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за селектиране на касационната жалба. Това е така, защото предвид решаващите съображения на въззивния съд за незаконност на уволнението (посочени в предходния пункт от настоящото изложение) питането няма самостоятелно значение за изхода по делото, доколкото свидетелски показания за визираното обстоятелство са допуснати и обсъдени, но като краен извод е прието, че релевантното (писмено) изявление на ищеца за прекратяване на трудовия договор по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ е останало недоказано. Както вече се изтъкна по - горе преценката на доказателствата, въз основа на която съдът е формирал вътрешното си убеждение не е основание за допустимост на касационното обжалване. Необосноваността на изводите на съда е касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, което се съобразява при разглеждане на касационната жалба, но не и в производството по нейното селектиране.

Неоснователно е и искането за допускане на касационен контрол, поради поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Разглежданото основание се обосновава с доводи за прилагане на закона в неговия противоположен смисъл и за явна необоснованост на обжалвания съдебен акт, поради грубо нарушаване правилата на формалната логика. Такива пороци на обжалваното решение съд не се откриват. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В обобщение, касаторът не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което достъп до касация не може да се осъществи.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, III г. о.