Определение № 215 от 31.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1432/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Абнер Комюникейшън“ ЕООД, [населено място], срещу решение № 87/10.03.2020 г. по в.т.д. № 20/2020 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 427/15.07.2019 г. по т.д. № 789/2017 г. на Пловдивски окръжен съд за отхвърляне на предявения по реда на чл.422 ГПК иск за признаване за установено съществуването на вземането на касатора по отношение на [община] в размер на 100 000 лв., произтичащо от запис на заповед от 22.06.2010 г., издаден от „Киссик Консулт“ ЕООД и авалиран от [община], за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д. № 11144/2016 г. на Пловдивски районен съд. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и ал.2, пр.1 и пр.3 ГПК. Ответникът [община] оспорва жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че със запис на заповед от 22.05.2010 г. издателят „Киссик Консулт“ ЕООД се е задължил да заплати на поемателя „Абнер Комюникейшън“ ЕООД на 22.06.2015 г. сумата от 100 000 лв., като плащането е обезпечено с менителнично поръчителство /авал/, съдържащо се върху самия запис на заповед. Констатирал е, че за [община] кметът Е. А. Е. гарантира като авалист изплащането на записа на заповед, като под авала има подпис и саморъчно изписване на имената на Е. А. Е. и поставен печат на кмета на [община]. Установил е, че въз основа на процесния запис на заповед и менителничното поръчителство са издадени заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417, т.9 ГПК № 6494/11.08.2016 г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 11144/2016 г. на Пловдивски районен съд, с които е разпоредено „Киссик Консулт“ ЕООД и [община] да заплатят солидарно на „Абнер Комюникейшън“ ЕООД сумата по записа на заповед в размер на 100 000 лв., както и разноски за заповедното производство в размер на 12 590 лв. По отношение на възможностите на [община] за защита в производството по чл.422 ГПК въззивният съд е приел, че не съществува пречка същата да се позове на нищожността на авала като противоречащ на императивни законови разпоредби. Изложил е съображения, че това е самостоятелна възможност за защита срещу предявен срещу нея установителен иск по чл.422 ГПК, различна от защитата, насочена към отричане съществуването на вземането на ищеца по записа на заповед, за изпълнението на което поръчителства авалистът. Позовавайки се на удостоверение с изх. № 204/07.04.2017 г. на Общинския съвет – Ракитово, решаващият състав е приел, че менителничното поръчителство е поето от кмета на [община], при липса на взето решение от общинския съвет. Изтъкнал е, че кметът, като орган на изпълнителната власт в общината, действа в рамките на предоставените му от общинския съвет конкретни правомощия и в изпълнение на взетите от последния решения. При позоваване на чл.21 ЗМСМА, чл.39 и чл.40, ал.1 ЗОД, в редакцията преди изменението с ДВ бр. 15/2013 г., действала към датата на подписване на процесния авал, въззивният съд е достигнал до извод, че поемането на менителничното поръчителство е нищожно поради противоречие с разпоредбите на ЗМСМА и ЗОД, уреждащи по императивен начин възможностите за издаване на общински гаранции и поемане на общински дълг, респективно недопускащи общината да авалира запис на заповед. В тази връзка е приел, че общината не може да бъде обвързана от нищожната абстрактна сделка, подписана от кмета. По отношение на доводите на ищеца за неприложимост на цитираните норми, въззивният съд е изтъкнал, че предоставените представителни функции на кмета в отношенията на общината с трети лица не му дават право да сключва сделки в нарушение на императивни законови разпоредби. С оглед на това е заключил, че на основание чл.462 ТЗ, задължението е за кмета, а не за общината, тъй като същият е подписал авала при превишаване на своята власт - без да има правомощие да взема такова решение. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: 1. „Въпрос относно допустимите възражения на авалиста срещу иска на кредитор, основан на права по ценна книга с менителничен ефект“; 2. „Въпрос относно фактическия състав на иска и разпределението на доказателствената тежест“; 3. „Въпрос относно правоспособността на общините в сферата на гражданските /търговските/ правоотношения“; 4. „Възможно ли е и в кои случаи кметът на общината като неин законен представител да превиши представителната си власт при поемането на менителнично поръчителство по чл.462 ТЗ?“; 5. „В какво съотношение като източници на задължения за общините са общото гражданско и търговско законодателство /ЗЗД, Търговски закон и др./ и устройствените и финансови закони /ЗМСМА, Закон за общинския дълг/?“; 6. „Може ли и в кои случаи общината да се задължи по менителнично поръчителство?“. Касаторът твърди, че по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 17/21.04.2011 г. по т.д. № 213/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 2/12.08.2014 г. по т.д. № 984/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 26/14.04.2014 г. по т.д. № 1027/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 67/25.05.2017 г. по гр.д. № 60075/2016 г. на ВКС, I т.о., а по втория въпрос – с Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Счита, че останалите въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа също, че са налице основанията по чл.280, ал.2, пр.1 и пр.3 ГПК, тъй като въззивното решение е нищожно поради липса на мотиви и е явно неправилно. По отношение на твърдяното основание по чл.280, ал.2, пр.1 ГПК, настоящия състав намира, че обжалваното въззивно решение не страда от порока нищожност, за който касационната инстанция е длъжна служебно да следи. Съдебната практика приема, че съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен съдебен състав, произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не може да се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е изразено в писмена форма или е неподписано, както и когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. Обжалваното решение не страда от такъв порок. Не е налице неразбираемост на волята на въззивния съд, тъй като изложените мотиви не са противоречиви, а фактите по спора са обсъдени ясно и последователно и са подведени под приложимите материално правни норми. Следва да се отбележи, че липсата на мотиви не се приравнява на липса на надлежно волеизявление, поради което не води до нищожност на съдебното решение /в този смисъл решение № 355/03.10.2012 г. по гр.д. № 35/2012 г. на ВКС, I г.о., решение № 248/11.06.2012 г. по гр.д. № 572/2011 г. на ВКС, IV г.о. и др./. Не е налице и твърдяното основание по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Според чл.280, ал.2, пр.3 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на същинска касационна проверка по същество на обжалваното решение. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените пороци. Твърденията на касатора за очевидна неправилност повтарят оплакванията за неправилност, изложени в касационната жалба. Приложното поле на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК следва да бъде ясно обосновано, тъй като същото не е тъждествено на касационните основания по чл.281, т.3 ГПК и е независимо от въпросите по чл.280, ал.1 ГПК. По отношение на въпросите, формулирани от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК: Първият въпрос, свързан с допустимите възражения на авалиста, изпълнява общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, но не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 386/25.03.2015 г. по гр.д. № 1490/2014 г. на ВКС, IV г.о., задължението на авалиста, макар и да обезпечава изпълнението на задължението на издателя на записа на заповед, представлява самостоятелно задължение с различен правопораждащ юридически факт, а именно отделната едностранна правна сделка – авал. Записът на заповед от своя страна също е абстрактна правна сделка, по силата на която издателят безусловно се задължава да заплати на приносителя посочената в книгата сума. Основание за издаването на записа на заповед може да бъде и каузално правоотношение, като в този случай записът на заповед служи за обезпечение на неговото изпълнение. С оглед на това, задълженията на издателя на менителничния ефект и на авалиста произтичат от самостоятелни правни сделки, а с оглед абстрактния им характер обстоятелствата относно каузалното правоотношение, което записът на заповед евентуално обезпечава, са предмет на изследване само в случай при релевирано възражение за погасяването на вземането на записа на заповед. Именно поради самостоятелния и неакцесорен характер на задължението на авалиста, същият не може да противопоставя на приносителя на менителничния ефект възражения, които би могъл да противопостави издателят на записа на заповед – абсолютни възражения за недействителност на ефекта /с изключение на възражението относно формата/ и лични /относителни/ възражения, произтичащи от каузалното правоотношение между приносителя и издателя. Противопоставянето на лични възражения на авалиста, основани на каузалното правоотношение между приносителя и издателя, е допустимо, само ако авалистът също е страна по каузалното правоотношение или ако приносителят е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право, знаейки за наличието на лични възражения по каузалното правоотношение с издателя. В тези случаи авалистът може да противопоставя успешно на приносителя и личните възражения по каузалното правоотношение, по което не е страна, макар това право по принцип да не му принадлежи /в този смисъл цитираните от касатора решение № 17/21.04.2011 г. по т.д. № 213/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 2/12.08.2014 г. по т.д. № 984/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 26/14.04.2014 г. по т.д. № 1027/2013 г. на ВКС, II т.о. и служебно известното на настоящия състав решение № 120/30.07.2010 г. по т.д. № 988/2009 г. на ВКС, II т.о./. В случая, видно от мотивите на обжалваното решение въззивният съд е съобразил практиката на ВКС относно допустимите възражения на авалиста, произтичащи от каузалното правоотношение, като е изтъкнал, че релевираното от [община] възражение за нищожност на авала поради противоречие с императивни правни норми се отнася до валидността на менителничното поръчителство като сделка със самостоятелен характер, а не е изведено от каузалното правоотношение между издателя на записа на заповед и приносителя. Поставеният от касатора въпрос по същество представлява оплакване срещу формираните изводи на решаващия състав, с които са счетени за основателни въведените от [община] възражения и доводи. Вторият въпрос няма характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е общ и теоретичен и е поставен извън контекста на спора. По смисъла на т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2020 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, същият не кореспондира с мотивите на обжалваното решение и не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Следва да се отбележи, че цитираното от касатора Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и по – конкретно т.17, е неотносимо към настоящия спор, доколкото в него е даден отговор на въпроси, свързани единствено с правните спорове между поемателя и издателя на записа на заповед. Третият, четвъртият и шестият въпроси следва да бъдат разгледани общо, доколкото касаят довода на касатора за необходимостта от извършване на преценка дали поетото от кмета менителнично поръчителство валидно задължава общината. Въведеното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е налице. Съгласно чл.280, ал.1, т.3 ГПК поставеният от касатора правен въпрос ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, ако е посочена непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд. Предпоставки за допускане на касационно обжалване са и обстоятелствата, като създадена противоречива съдебна практика по тълкуването на тази норма или наличието на непротиворечива съдебна практика, но подлежаща на преодоляване като неправилна или на осъвременяване с оглед промяна в законодателството или обществените условия. Въззивният съд е основал изводите си на разпоредбите на чл.21 ЗМСМА относно правомощията на общинския съвет; на чл.44, т.15 ЗМСМА за представителните функции на кмета на общината, както и на чл.39 и чл.40 от Закона за общинския дълг, според които общината може да гарантира дълг на търговски дружества само в случай, че общинското участие е над 50% от капитала на дружеството и то, ако дългът е поет за финансиране на инвестиционни проекти в полза на местната общност и има предоставено обезпечение в полза на общината. Тези предпоставки в случая не са налице. Законовите норми са ясни и не се нуждаят от тълкуване, което да допринесе за точното приложение на закона и за развитието на правото. Петият въпрос също не обосновава общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. По начина, по който е формулиран, въпросът изисква тълкуването на правните норми на ЗЗД, ТЗ, ЗМСМА и ЗОД в теоретичен аспект. По изложените съображения касационното обжалване не се допуска. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд