Определение № 1807 от 10.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 143/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Национална електрическа компания“ ЕАД, чрез процесуалния представител юрк. Й. М., против въззивно решение № 437 от 16.08.2024 г., постановено по в. гр. д. № 423/2024 г. по описа на Окръжен съд - Благоевград, с което е потвърдено решение № 58 от 30.01.2024 г. по гр. д. № 1898/2023 г. по описа на Районен съд - Благоевград, с което са уважени предявените от М. К. С. против „Национална електрическа компания“ ЕАД /„НЕК“ ЕАД/ обективно съединени искове с правна квалификация по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2, и т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, както следва: признато е за незаконно наложеното дисциплинарно наказание „уволнение”, обективирано в заповед № ЧР-01-51/17.08.2023 г. на изпълнителния директор на „НЕК“ ЕАД и са отменени заповед № ЧР-01-51/17.08.2023 г. на изпълнителния директор на „НЕК“ ЕАД и заповед № 124/17.08.2023 г. на изпълнителния директор на „НЕК“ ЕАД; М. К. С. е възстановен на заеманата преди уволнението работа, представляваща длъжността „Техник водно строителство и ХЕС” в предприятие „Язовири и каскади“, язовирен район „Благоевград“ и „Национална електрическа компания“ ЕАД е осъдено да заплати на М. К. С., сумата в размер на 11 770,50 лв., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 20.09.2023 г. до окончателното изплащане на главницата, представляваща обезщетение за времето, през което е останал без работа – от 17.08.2023 г. до 17.02.2024 г. С решението са присъдени съдебно-деловодни разноски. Касаторът счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по касация М. К. С., подаден чрез процесуален представител адв. Л. С.. Поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението, излага и становище по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, намира: По делото не е било спорно и е установено от събраните доказателства, че ищеца е изпълнявал длъжността „техник, водно строителство и ХЕС“ с подробно разписаните права и задължения, като не се е явил на работа за периода 17.07.2023 г. - 24.07.2023 г. Следователно, в случая са налице обективните признаци на дисциплинарното нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ – неявяване на работа на повече от два последователни работни дни. Този извод се обосновава от мотивите на уволнителната заповед, с която изрично е санкционирано неявяването на ищеца не само за 17.07.2023 г., а за периода 17.07.2023 г. - 24.07.2023 г. Въззивният съд е изложил, че последният обхваща повече от два последователни работни дни, което именно го различава от състава на чл. 187, ал. 1, т. 1 КТ, с която законодателят е въздигнал като дисциплинарно нарушение неявяването на работа само един ден. Обстоятелството, че работодателя е поискал писмени обяснения от ищеца за неявяването му само на 17.07.2023 г., не променя горните изводи, тъй като меродавна за квалификацията е уволнителната заповед, а не искането за обясненията. В този контекст непоисканите обяснения за отсъствието през останалите дни опорочава атакуваното уволнение на процесуално основание и е достатъчен повод за отмяната му със всички произтичащи от това последици. Дори последното да се игнорира, уволнението се явява незаконосъобразно и поради това, че отсъствието на ищеца от работа на посочените дати е вследствие наличието на уважителни причини. Тези изводи се обосновават от писмените и гласни доказателства, според които ищецът действително е следвало да представи изисканият му от Консулската служба към българското посолство в ЮАР документ /пълномощно от майката/, с оглед снабдяването детето му с временен паспорт за прибиране в България. Касае се за обстоятелство, което ведно с факта, че следва да се издаде в друга държава /Кения/ и достави в ЮАР, очевидно изисква технологично време, което не е могло да се предвиди, за да се обезпечи предварително от ищеца. Държавата Кения е известна с нестабилната обстановка, както и че възникналите пред ищеца препятствия са извън пределите на трудовото правоотношение и са породени от взаимоотношения с други органи – дипломатическа служба, подчинена и на множество международни регулации. Всичко това допълнително препятства ищеца, затруднява и усложнява срочното им преодоляване, тъй като изключва възможността за положително влияние от работодателя и неговя служител. Единствено последният е следвало да обезпечи детския временен паспорт, без задължение за съдействие от други органи и лица. В случая не следва да се игнорира и обстоятелството, че ищеца е действал в защита интересите на 10-годишния си син и то в трета страна /ЮАР/, чужда за детето и бащата. Проявената активност от бащата за продължаване на визата за ЮАР, контакти с българските институции, с оглед приемане на детето в България, индицират в нужната степен усилията на ищеца да разреши в кратки срокове проблема с прибирането в България. Осъществените по негова инициатива контакти с работодателя, при които го уведомил за препятствия и поискал допълнително неплатен отпуск, освен полагането на горните усилия, свидетелстват и за добросъвестно упражняване на трудовите си права и задължения. Предприетото пътуване към България, без да изчака въпросното пълномощно, респективно без изискуемия се български документ за самоличност на детето, също разкриват усилията му за скорошно пристигане в България. В тази насока са още поетите рискове и проблеми с турските власти. Ето защо, макар на ищеца да му е отказано ползването на искания на 17.07.2023 г. 5-дневен неплатен отпуск, неявяването му на работа и неизпълнението на възложените му трудови задължения, не може да се приеме за виновно. Атакуваната заповед се явява незаконосъобразна, което налага нейната отмяна и възстановяване ищеца на заеманата преди това длъжност. Уважаването на главния иск обуславя основателността и на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ. Работодателят дължи обезщетение за времето през което ищецът е останал без работа, но за не повече от 6 месеца, което за процесния период възлиза общо на сумата 11 770,50 лева. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Настоящият състав намира, че в случая не следва да се допуска касационно обжалване на решението. Касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулирал е следните правни въпроси: 1. „Във връзка с приложението на чл. 193, ал. 1 КТ, какво следва да бъде съдържанието на искането на работодателя до работника за даване на обяснения?“; 2. „Следва ли съдът да разгледа трудовия спор по същество, в случаите когато само за част от дисциплинарните нарушения са изпълнени изискванията на чл. 193, ал. 1 КТ?“; 3. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства?“ и 4. „Как следва да се преценяват свидетелските показания и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК?“. Сочи, че въпросите са решени в противоречие с практиката – първите два с решение № 126 от 26.06.2013 г. по гр. д. № 1060/2012 г. на ВКС, III г. о., решение № 8 от 01.04.2011 г. по гр. д. № 1035/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 1431 от 18.10.2004 г. по гр. д. № 2460/2002 г. на ВКС, III г. о., решение № 165 от 25.10.2011 г. по гр. д. № 359/2010 г. на ВКС, III г. о., решение № 363 от 10.01.2012 г. по гр. д. № 3548/2011 г. на ВКС, III г. о., решение № 203 от 01.11.2013 г. по гр. д. № 1742/2013 г. на ВКС, III г. о., решение № 205 от 03.08.2011 г. по гр. д. № 1284/2010 г. на ВКС, III г. о. и др., а третият и четвъртият с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 222 от 27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, II т. о., решение № 55 от 03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 263 от 24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 111 от 03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 501731 от 16.12.2022 г. по т. д. № 419/2014 г. на ВКС, I т. о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 261 от 05.06.2015 г. по т. д. № 2857/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 45 от 20.04.2010 г. по т. д. № 516/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 130 от 23.06.2016 г. по т. д. № 748/2015 г. на ВКС, I т. о., решение № 75 от 20.06.2016 г. по т. д. № 1608/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на ВКС на IV г. о., решение № 140 от 23.03.2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г. на ВКС, II г. о., решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 297 от 22.12.2014 г. по гр. д. № 4004/2014 г. на ВКС, I г. о., решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр. д. № 4216/2008 г. на ВКС, IV г. о. и др. Атакуваното решение е валидно и допустимо. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не могат да послужат за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първите два въпроси са решени от въззивния съд в съответствие с константната практика на ВКС, в която е прието, че неизпълнението на процедурата за изискване на обяснения от работодателя по чл. 193 КТ е формално основание за отмяна на уволнението. При наличието на писмени обяснения, дадени в отговор на искане от страна на работодателя преди налагане на дисциплинарното наказание, съответствието с изискването по чл. 193 КТ стои на преценка за всеки конкретен случай, на първо място с оглед съдържанието на искането, за което може да свидетелства и съдържанието на обясненията; на следващо място с оглед неговата своевременност, т. е работодателят да е поискал обясненията преди налагане на наказанието, а също и с оглед конкретното посочване на обстоятелства, т. е адресатът да разбере за кои негови действия се отнася искането. Цитираната от жалбоподателя практика на ВКС, в това число и служебно известната на настоящия състав – решение № 346 от 08.04.2015 г. по гр. д. № 6780/2013 г. на IV г. о.; решение № 257 от 10. 06. 2010 г. по гр. д. № 3681/2008 г. на III г. о., решение № 334 от 22. 11. 2012 г. по гр. д. № 242/2012 г. на III г. о.; решение № 77 от 13. 03. 2014 г. по гр. д. № 3229/2013 г. на IV г. о.; решение № 379 от 24. 06. 2010 г. по гр. д. № 410/2009 г. на IV г. о. и др., в която е прието, че дори работодателят да е изпълнил задължението си по чл. 193, ал. 1 КТ само за част от нарушенията и/или само за част от периода на извършването им, това обстоятелство не е основание за прилагане на чл. 193, ал. 2 КТ по спора за законност на наказанието за нарушенията, за които са поискани обяснения, стига те да съответстват по тежест на наложеното наказание, е неотносима. Това е така, защото в случая работодателят не е поискал на служителя обяснения за описаното в заповедта за налагане на наказание „дисциплинарно уволнение“ нарушение на трудовата дисциплина – неявяването му на работа в три последователни дни. Във връзка с третия поставен процесуален въпрос, следва да се посочи, че решението е съобразено с константната практика на ВКС, включително залегналата в посочените в изложението актове, намерила израз и в разясненията, дадени в мотивите към т. 2 на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, където е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Видно от изложеното по-горе, с приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение съдът по никакъв начин не се е отклонил от това разрешение, дадено в практиката на ВКС. Въззивният съд е извършил своя самостоятелна преценка на всички писмени и гласни доказателства, относими към релевантните за спора факти, като е изложил и подробни съображения, кои от тях кредитира /цени/ и кои не, и по какви причини; въз основа на тази преценка е посочил кои от спорните по делото обстоятелства приема за установени и кои не; а въз основа на това е изложил и своите правни изводи по спора, като по този начин е отговорил на всички доводи и възражения на страните, които имат значение за решението по делото. Наведените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК оплаквания, се отнасят до правилността на изводите на съда, които не подлежат на преценка в рамките на производството по чл. 288 ГПК, а само ако касационното обжалване на решението бъде допуснато. Четвъртият повдигнат въпрос не покрива изискването за общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като оплакванията свързани със свидетелските показания са относими към изложените от въззивния съд допълнителни мотиви, а не към решаващите му мотиви за уважаване на исковете. В обобщение, не следва да се допусне касационно обжалване на решението. С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 ГПК на ответната страна по касация следва да се присъдят направените разноски за касационното производство за адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение