Определение № 29 от 22.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2324/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от М. П. Д., подадена чрез процесуален представител адв.М., срещу въззивно решение от 21.04.2020г. по в.гр.д.№5593/2019г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 10.03.2019г. по гр.д.№55247/2018г. на Софийски районен съд за отхвърляне иска на М. П. Д. срещу ДП „Национална компания железопътна инфраструктура“ с правно основание чл.200 КТ. Касаторът счита, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК на въззивното решение. В срока по чл.287, ал.2 ГПК е постъпил отговор от ответника по касационната жалба ДП „Национална компания железопътна инфраструктура“, чрез процесуален представител юрисконсулт Х., като счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното: С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иска на М. П. Д. срещу ДП „Национална компания железопътна инфраструктура“ с правно основание чл.200 КТ за заплащане на сумата 100000лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на нейния брат - И. П. К., настъпила вследствие на трудова злополука, настъпила на 10.01.2017 г. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че в конкретния случай ищцата не е установила при условията на пълно и главно доказване в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал.1 ГПК, наличието на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия й брат, т.е. че е активно материално легитимирана да получи обезщетение за неимуществени вреди от процесната трудова злополука. Съдът е посочил, че този извод не се променя от обстоятелството, че смъртта на И. К. се е отразила негативно върху здравословното и психическото състояние на ищцата, тъй като загубата на брат в общочовешки план винаги е свързана с негативни емоции и неприятни преживявания. Настоящият касационен състав намира, че не могат да бъдат възприети доводите на касатора за „противоречие в така изложените съображения на въззивния съд относно приложението на чл.52 ЗЗД и активната материалноправна легитимация на ищцата-сестра по предявения иск с правно основание чл.200 КТ“. Въззивният съд е изложил съображения, че по конкретния спор съдът по съществото на спора е задължен да съобрази Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, с което е прието, че: легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близък са лицата, посочени в ППВС № 4/1961 г.и ППВС № 5/1969 г. и по изключение всяко друго лице, създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, което търпи от смъртта му продължителни болки и страдания; както и че обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително търпими от смъртта му вреди, като ППВС № 2/1984 г. е обявено за изгубило сила. Както е посочено в мотивите на Тълкувателното решение особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69г. на Пленума на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Във връзка с доводите на жалбоподателя Д. относно достоверността на свидетелските показания въззивният съд е посочил, че от кредитираните от съда като последователни, подробни и непротиворечиви показанията на свидетелката А., която е съсед на И. К. и е възприела фактите, за които свидетелства лично и непосредствено, и която не е заинтересована от изхода на делото, се установява, че приживе отношенията между сестрата и брата не са били добри и не са се уважавали много; свидетелката сочи, че сестрата и нейното семейство са идвали рядко в селото – 3-4 пъти в годината, като дори не са отсядали в къщата, в която живеел брата заедно с приятелката си Б., която до преди да почине бащата на И. помагала много в грижите за него; свидетелката сочи, че И. е имал близка и емоционална връзка не със сестра си, а с Б., с която живеел хармонично на семейни начала; дава показания, че не знае И. да е помагал финансово на сестра си, както и че същият нямал големи финансови възможности, тъй като правели чести ремонти по къщата, а и се случвало дори няколко пъти да иска заем от нея; че през 2012 г. се е преместила да живее в П., но след 2,5 години отново се е върнала на село. Въззивният съд е изложил съображения, че показанията на свидетеля А. се подкрепят и от показанията на св. П., според които И. бил добър и отзивчив колега и човек, с който имал искрено приятелство; че се случвало често да му дава пари на заем, тъй като все нещо ремонтирал по къщата, където често му гостувал; че живеел заедно с жена на име Б., с която се разбирал чудесно и живеели като семейство; че знаел, че има сестра М., с която имали дрязги покрай заболяването на баща им, като И. му се оплаквал „Тази моя сестра, чака го да умре ли, за да дойде?“; че знаел, че съпругът на жена му е полицай, както и че имат двама сина, които много обичал; че нямал информация да е помагал финансово на сестра си, тъй като вземал 600 лв. заплата, а се грижел за баща си, докогато бил жив и Б., която не работела, а и често му искал заеми. Посочено е, че видетелят Д. - съпруг на ищцата, дава показания, че между И. и М. е съществувала непрекъсната добра и близка връзка, а съпругата му преживяла изключително тежко смъртта на И., което довело до повишено кръвно налягане и стрес; че И. често помагал финансово на сестра си и подържали комуникация по телефона; че по 2 пъти в месеца ходили до селото и винаги отсядали в къщата, където живеел И. заедно с Б., но не знаел какви били лични отношения на И. с Б.. Въззивният съд е изложил съображения, че при наличието на две групи противоречащи си свидетелски показания, преценени на плоскостта чл. 172 ГПК, задължаваща съда да прецени тяхната достоверност; че при суверенна преценка на същите, е намерил за безпристрастно и обективно дадени тези от свидетелите А. и П., доколкото тези лица не са в родствена връзка с ищцата, а и липсват конкретни факти, от които би могло да се направи извод за тяхната заинтересованост. Съдът е посочил, че обстоятелството, че синът на свидетелката А. работи в БДЖ, както свидетеля П., само по себе си не води до извод за недостоверност и заинтересованост, а напротив, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, показанията им са непосредствени, логични, последователни и кореспондиращи си помежду си. Въззивният съд е посочил също, че от друга страна, не е поставил в основата на доказателствените си изводи показания на свидетеля Д., тъй като отчита тяхната заинтересованост, доколкото свидетелят е съпруг на ищцата, като е съдът е отбелязал, че свидетелят Д. сочи, че И. е помагал финансово на сестра си, но от представеното допълнително споразумение към трудов договор № 61 от 29.01.2013 г., е установено, че трудовото възнаграждение на И. К. е 540лв., което обективно е ниско, за да може същият да подпомага и сестра си, а и в показанията свидетелите А.-съседка и П.-колега и приятел на И. К., съдържат информация, че И. често е искал заеми, което с оглед на размера на трудовото му възнаграждение, съдът е намерил техните за правдоподобни. Касаторът счита, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по въпросите: 1.“Допустимо ли е съдът да постанови решението си без да изложи мотиви по част от направените възражения и доводи на страните и без да извърши анализ на събраните по делото доказателства относно тези релевантни обстоятелства“; 2.“Кой е моментът на настъпване на преклузията за посочване, представяне и събиране на доказателства в производството по предявен от ищеца иск по чл.200 КТ“; 3.“Относно доказателствата, които могат да се сочат и събират във въззивното производство“ и „длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по въпроса за наличието на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, като търпи от смъртта му продължителни болки и страдания и когато е възприел изводите на първоинстанционния съд“; 4.“Правилно ли е приложена разпоредбата на чл.52 ЗЗД, опредметена в решения по чл.290 ГПК, по отношение на понятието „справедливост“. Четвъртият от поставените от касатора въпроси не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като не е разрешен в обжалваното въззивно решение и не е следвало да бъде разрешен от въззивния съд. Въззивният съд не се е занимал с определяне размера на обезщетението и не е изложил съображения относно обстоятелства, които имат значение за определянето му по конкретното дело, именно поради това, че е приел, че по делото не е доказана активната материално-правна легитимация по предявения иск от ищцата, тъй като не е доказана особено близка връзка с починалия. Както е посочено от въззивния съд по делото следва да бъде съобразено Тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, с което е прието, че: легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близък са лицата, посочени в ППВС № 4/1961 г.и ППВС № 5/1969 г. и по изключение всяко друго лице, създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, което търпи от смъртта му продължителни болки и страдания; както и че обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително търпими от смъртта му вреди, като ППВС № 2/1984 г. е обявено за изгубило сила. Наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни /като интензитет и продължителност/ морални болки и страдания. Връзка с посоченото съдържание предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. Първите три от поставените въпроси касаторът отнася към оплакванията си в касационната жалба, че: „въззивният съд не е изложил мотиви и не става ясно как и по какъв начин е преценил, че не следва да бъдат допуснати поисканите с въззивната жалба доказателства“ – „нови писмени доказателства и нова съдебно – психологическа експертиза“ и че „при тяхното обсъждане от съда в съвкупност с останалите доказателства, събрани по делото, респ. – при правилно обсъждане на вече приетото за установено само на база свидетелски показания, биха могли да се установят релевантни за спора обстоятелства, които евентуално могат да доведат до различни изводи относно наличието или не на трайна и дълбока емоционална връзка“. С въззивната жалба е поискано да бъде допуснат преразпит на свидетеля Д. и да бъде допуснат втори свидетел при режим на довеждане, както и да бъде прието изготвено от д-р Д. – клиничен психолог, заключение от психологичното изследване на М. Д. на 18.03.2019г. Въззивният състав се е произнесъл по допускане на ангажираните доказателства в подготвителното закрито заседание по делото в съответствие с изискванията на чл.267 ГПК и е оставил без уважение доказателствените искания с мотивирано определение №22865/04.10.20119г. В мотивите на определението съдът е изложил съображенията си защо не допуска събирането на ангажираните с възззивната жалба доказателства. Относно преценката на показанията на свидетеля Д. възивният съд е посочил, че ще извърши тази преценка в решението си, което е и направил. Относно представянето на заключение на клиничен психолог от психологическото изследване на М. Д., освен позоваването на процесуалната преклузия по чл.266, ал.1 ГПК в определението от подготвителното заседание на въззивния съд, в решението му решаващите мотиви за неоснователност на предявения иск с правно основание чл.200 КТ са, че ищцата- сестра на починалия в резултат на трудова злополука И. К., не е легитимирана да получи /по изключение, доколкото не е от лицата, посочени в ППВС № 4/1961 г.и ППВС № 5/1969 г./ обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на нейния близък в резултат на трудова злополука като работник на ответника-работодател, тъй като не е доказала по делото особено близка връзка с починалия. Както се посочи, обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни /като интензитет и продължителност/ морални болки и страдания. Връзка с посоченото съдържание предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. Първият от поставените въпроси касаторът свързва с оплакване, че въззивния съд не е изложил собствени мотиви при постановяване на решението си, което не кореспондира с изложените мотиви на въззивното решение. В касационната жалба няма оплакване въззивният съд да не е обсъдил всички събрани доказателства, както и доводите на страните, да не е посочил кои ревелантни обстоятелства приема за установени и въз основа на кои доказателства, както и кои релевантни обстоятелства не приема за установени и защо дава вяра или не дава вяра на показанията на разпитаните по делото свидетели. Напротив, оплакванията в касационната жалба са за неправилност на изводите на въззивния съд от фактическа и правна страна, а несъгласието с решаващите изводи на съда в никакъв случай не може да се приравни с претендираната липса на мотиви. В случая въззивният съд е действал в съответствие с процесуалните си правомощия и в съответствие с практиката на ВКС като е преценил релевантните за спора факти и доказателства, дал е възможност на страните да изложат такива, съобразил е доводите им и въз основа на тях е постановил решението си. Не е налице и соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирал поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и да е от значение за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика по поставения въпрос, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Отделно от това, по поставените въпроси в самото изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се сочи наличие на установена практика на ВКС по поставените въпроси. С оглед изложеното не следва да се допускане касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК, вр. чл.78, ал.8 ГПК на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 100лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.