Определение № 1991 от 26.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 464/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на А. Д. и К. М., в качеството им на упражняващи правомощията на синдик на „Корпоративна търговска банка” АД / н/ против решение №591от 14.10.2024г. по т.д.587/2024г. на Софийски апелативен съд.

Ответникът по касационната жалба- „Макс селект“ЕООД, [населено място], чрез пълномощника си – адв.Пл. П. е на становище, че решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Същото становище поддържа и ответникът – „Армар корпорейшан дженерал техникал ко-оперейшан“ЕООД, [населено място].

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е възпроизвел разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1,т.2 и т.3 ГПК. Поставил е въпросите –

1. „Кое лице има право да се разпорежда с налични средства по открита банкова (платежна) сметка, в това число и в случаите, когато спрямо доставчика на платежна услуга е приложена мярка поставяне под специален надзор по реда на чл. 115 (отм.) и сл. ЗКИ? Притежава ли такова право лице, което не е надлежно упълномощено от титуляра на сметката?

2. Представлява ли платежна операция по смисъла на Регламент (ЕО) № 924/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година дебитирането на банкова сметка на цедент по договор за цесия, респ. кредитирането на сметката на цесионера по същия договор?

3. Какво е правното основание за извършването на прихващане спрямо търговска банка поставена под специален надзор по реда на чл. 115 (отм.) и сл. ЗКИ, тогава, когато прихващането е извършено през периода на специалния надзор? В случай, че спрямо поставената под специален надзор банка бъде открито производство по несъстоятелност от кой момент би могъл назначеният от Фонда за гарантиране на влоговете в банките синдик да оспорва така извършеното прихващане, респ. кога за него ще възникне правото на иск?

4. В случаите, когато едно право е обявено за противоречащо на националното законодателство с решение на съдебен орган на държава- членка на Европейския съюз, но съществуването на това право е признато от Съда на Европейския съюз, следва ли органите, включително на съдебната власт, на държавата-членка да приложат разрешението дадено от националния съдебен орган, или съгласно принципа на примат на правото на Европейския съюз над националното право на държавите- членки следва да го откажат и вместо това приложение да намери разрешението дадено от Съда на Европейския съюз?

5. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото относими доказателства, включително изрично направено възражение за нищожност на правна сделка?“

Страната е заявила, че по част от посочените въпроси имало практика, а по други не. Възпроизвела е т.4 на ТР ОСГТК№1/09г., като е посочила, че по въпросите, по които липсвала практика било налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По първия въпрос е поддържано основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като касаторът е развил своето разбиране по въпроса в контекста на защитната си теза. По втория въпрос е поддържано същото основание, като касаторът е развил защитното си възражение, че предприетите от дружеството действия като цесионер и неговите цеденти били платежни операции. Страната е формулирала и отговор на въпроса. Допълнителният критерий е защитен единствено, с твърдението, че липсва практика по този въпрос. По същия начин, касаторът подробно е развил разбирането си и по третия въпрос, чрез пространно изложение свързано със защитата му в цялото съдебно производство, отново е дал отговор на въпроса и е посочил, че поддържа допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като ВКС не се бил произнасял по този въпрос.По четвъртия въпрос, страната подробно е изложила своето разбиране относно съотносимостта на правото на европейския съюз и на държавите- членки, като е направен извод че разпоредбите на европейското право са пряк източник на права и задължения, поради което е достигнат и извод, че националния съд следвало да откаже приложението на всяка разпоредба или съдебна практика на национално ниво ако това противоречи на правото на общността.Разгледано е определение по д. С-260/21 на СЕС и е поддържано оплакване, че същото противоречи на решението на КС на РБ, поради което последното не следва да намери приложение. Страната е отговорила на въпроса си, съобразно изложеното и е посочила, че поддържа основание по чл.280,ал.1, т.2 ГПК. По петия правен въпрос е твърдяно, че банковите извлечения, удостоверяващи преводи, с оглед уведомления по чл.99,ал.3 ЗЗД не били обсъдени от съда, както и не били обсъдени „ аргументи“ относно възраженията за нищожност на процесните прихващания Изброена по въпроса е съдебна практика на ВКС и е посочено, че се поддържа основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Други доводи не са развити.

Касаторът не обосновава довод за допускане на решението до касационно обжалване.

Поставените първи три въпроса не са релевантни, тъй като са свързани не с решаващите изводи на съда, а със защитната теза на касатора, поради което и съдържателно са обусловени от оплакванията му за неправилност на решението и са подкрепени с пространно излагане на тези оплаквания.

Но дори и да се приемат за релевантни, то страната не защитава допълнителния критерий поддържан по тях, а именно – чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Извън това, че по този критерий не са развити никакви доводи, съобразно изяснената дефинитивност на основанието с т.4 на ТР ОСГТК № 1 /01г., а са подкрепени единствено с разбирането на касатора по тях, който и е дал отговори на същите, но и трайната практика, формирана от ВКС, изключва това основание. Така, относно приложимата редакция на чл.59 ал.5 ЗБН следва да се вземе предвид постановеното решение № 8/27.05.2021 г. по конст.дело № 9/2020 г.на Конституционния съд на Република България, и формираната вече по него константна еднозначна практика на ВКС, обективирана с решение №60114/09.12.21г. по т.д. № 1512/20г. на ВКС, І т.о., решение №60156/15.12.21г. по т.д. 2317/20г. на ВКС, І т.о., решение №60147/ 14.01.2022г. по т.д. 1757/20г. на ВКС, ІІ т.о., решение от 12.01.22г. по т.д. 1534/20г. на ВКС, І т.о. и др./, която настоящият състав споделя. С тази практика се приема еднозначно, че приложимата редакция на разпоредбата на чл.59,ал.5 ЗБН за преценка на относителната недействителност на прихващанията, извършени до влизане в сила на изменението на разпоредбата с пар. 9 ЗИД на Закон за държавния бюджет за 2014 г / ДВ бр.98/14г./ предвид изменението й с пар.8 ПЗР ЗИД ЗБН/ДВ бр.22/18г., с която е придадено обратно действие на чл.59,ал.5 ЗБН / обявен за противоконституционен с решение № 8/27.05.2021 г. по конст.дело № 9/2020 г.на Конституционния съд на Република България/, е първоначалната редакция на разпоредбата, действала до изменението – ДВ бр.92/02г. Съставите са приели още, че предвид материалноправния характер на обсъжданата разпоредба / чл.59,ал.5 ЗБН/, предвиждаща възможност при точно определени предпоставки да се иска обявяване за относително недействителни спрямо кредиторите на несъстоятелносттта на прихващанията, извършени след началната дата на неплатежоспособност на банката, както и нормите уреждащи материята на прихващането като материалноправни имат действие единствено занапред спрямо юридическите факти и породените от тях правоотношения, които възникват след влизане на нормата в сила. При изменение на нормата, именно съобразно материалноправния й характер, новата регулация е приложима за юридическите факти осъществени след влизане на това изменение в сила. Изключение от това императивно правило е налице само в случая, когато законодателят изрично е придал обратно действие на материалноправната норма. Именно това изрично придадено от законодателя обратно действие е отпаднало в разглеждания случай с обявяване за противоконституционен текста на пар. 8 ПЗР ЗИД ЗБН/ДВ бр.22/18г. Или, за да бъдат относително недействителни прихващанията, извършени преди 28.11.2014г. / при липсата на обратно действие на нормата/ приложима е действащата уредба в редакцията й към момента на компенсационното изявление и достигането му до насрещната страна. Този извод се налага и поради действията на законодателя, счел за необходимо изрично с пар. 8 ЗИД ЗБН,/ обявен за противоконституционен както вече бе отбелязано/, да придаде такова обратно действие на разпоредбата на чл.59,ал.5 ГПК. Прието е още, че прихващането извършено от кредитор на банка в несъстоятелност, не попада сред действията и сделките, визирани в чл.3,ал.2 ЗБН и може да бъде атакувано само по реда на чл.59, ал.3 и 5 ЗБН, в качеството им на специални спрямо този погасителен способ норми, като е дефинирано и понятието „изпълнение на задължение“, използвано от законодателя за обозначаване на правното действие, включено в състава на нормата на чл.3,ал.2 ЗБН, което изключва от обхвата си прихващането. Освен това, разпоредбата на чл.3,ал.2 ЗБН, визира само действия на банката, но не и на кредиторите на банката, каквото е процесното и следователно, ирелевантно е изследването на действителността на цесията. Въззвният съд е постановил своето решение изцяло в съответствие с тази практика, поради което страната не защитава сочения допълнителен критерий. Оплакванията за неправилност, каквото е защитното разбиране на касатора се квалифицира по чл.281 ГПК, поради което ирелевантни към тази фаза на касационното производство са както пространно изложение по въпросите, съставляващо оплакване по чл.281 ГПК, така и дадените отговори, които не могат да обосноват допълнителен критерий.

Четвъртият поставен въпрос, дори и да се приеме за релевантен, не е защитен като допълнителен критерий. Съдът не е разрешил този въпрос в противоречие с цитираната практика на СЕС.С цитираното определение по дело С-260/21 на СЕС, с т.1 от диспозитива е постановено, че чл.19, пар.1 ал.2 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че допуска държава – членка да приема общи правила относно прихващането в рамките на банковата несъстоятелност, дори ако те имат обратно действие, но в т.41 от съобразителната му част е изяснено, че приемането от държава членка на общи гражданскоправни или търговскоправни разпоредби, относно режима на прихващането в рамките на банкова несъстоятелност, дори те да имат обратно действие, само по себе си не могат да нарушат посочените в т. 39 и 40 от определението изисквания, като този извод не засяга съответствието на подобни разпоредби с националното право, което следва да се преценява изцяло от националните юрисдикции. Именно с решение №8/21г. на КС на РБ компетентния национален орган се е произнесъл както бе изяснено по –горе изцяло в съответствие с това тълкуване, дадено с редица решения на ВКС, се е произнесъл и въззивният съд, поради което и по този въпрос не следва да бъде допуснато касационно обжалване.

Петият поставен въпрос е относим към всяко съдебно производство,за да е релевантен, следователно, то страната следва да посочи кои доводи, респективно доказателства не са били обсъдени от въззивния съд и как това процесуално поведение се е отразило на постановения правен резултат.

Страната е поддържала, в тази връзка че съдът не бил обсъдил банкови извлечения, удостоверяващи извършване на платежни операции. Така общо посочени, същите не обосновават извод за валидно въведено общо основание тъй като страната не сочи конкретни документи, а вероятно прави оплакване, че доказателствата, удостоверяващи посочените от нея като „ платежни операции“ не са обсъдени по начина, по който тя счита, че е следвало да бъдат обсъдени. По отношение на така общото посочване са изложени аргументи за неправилност на акта, като такива са развити и по-нататък в изложението, като изложените оплаквания, противно на твърдението на касатора, са били подробно обсъдени от въззививния съд, съобразно задълженията му, произтичащи от ограничен въззив. Или поставеният въпрос не е релевантен по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.

При така заявеното изложение, не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд.

По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение