Определение № 1123 от 30.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1257/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от Национална здравноосигурителна каса /НЗОК/, [населено място] срещу решение №150 от 26.04.2023г., постановено по в.т.д. №20235001000107 по описа за 2023г. на Апелативен съд- Пловдив, с което е потвърдено решение №402 от 02.12.2022г. по т.д. №20225300900142 по описа за 2022г. на Окръжен съд- Пловдив. С първоинстанционното решение е осъдена НЗОК да плати на Многопрофилна болница за активно лечение „Парк Хоспитал“ ЕООД сумата 38 984 лева, представляваща стойност за оказана болнична медицинска помощ по клинични пътеки и амбулаторни процедури за м.септември 2018г. по договор №164277/01.06.2018г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки и договор №164758/01.06.2018г. за извършване на амбулаторни процедури, ведно със законната лихва считано от 11.03.2022г. /подаване на исковата молба/ до окончателното заплащане на главницата, както и сумата 11 869.41 лева лихва за забава за периода 11.03.2019г.-10.03.2022г., както разноските по делото. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Касаторът поддържа, че са неправилни изводите, че НЗОК дължи плащане на стойността на отчетената медицинска дейност без да се държи сметка за ограничения размер на бюджетните средства, за императивните законови разпоредби на ЗБНЗОК за 2018г. и ЗЗО, както и за уговорките в процесния договор между страните, вкл. Приложение №2, неразделна част от същия. Счита, че договорните клаузи, с които се лимитира стойността на извършваните от болницата медицински дейности за съответните месеци в рамките на определения от НЗОК бюджет не противоречат на закона и не се нарушават правата на здравноосигурените лица, регламентирани в Конституцията на РБ и ЗЗО. Моли да бъде отменено решението и да бъдат отхвърлени предявените искове. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1. Дали уговорките за месечни лимитни парични стойности освобождават НЗОК от задължението за плащане на болнична помощ, оказана и отчетена над тези стойностни лимити?“- с твърдение за противоречие с решения на Конституционния съд на РБ – решение №2 от 22.02.2007г. по к.д. №12/2006г. и решение №3 от 08.03.2016г. по к.д. №6/2015г.; „2. Неограничено ли е задължението за заплащане на оказана болнична медицинска помощ, когато става дума за разходване на лимитирани бюджетни средства?; 3. Каква е правната природа на индивидуалните договори за оказване на болнична медицинска помощ и как следва да се тълкува постигнатото между страните съгласие по всички основни права и задължения, в това число и по отношение на стойностите, разпределени на отделните изпълнители?; 4. Дали преценката във връзка с разходване на бюджета на НЗОК през бюджетната година е по целесъобразност и следва ли тя да остане извън обхвата на съдебния контрол?“- с твърдение, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа и доводи за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Ответникът „Многопрофилна болница за активно лечение Парк Хоспитал“ ЕООД оспорва жалбата. Излага подробни доводи, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на решението до касационен контрол, както и за неговата правилност. Моли да бъде оставена без уважение касационната жалба. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Въззивният съд приема, че приложими в отношенията между страните са договор №164277/01.06.2018г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки и договор №164758/01.06.2018г. за извършване на амбулаторни процедури, сключени в съответствие с Националния рамков договор за медицински дейности за 2018г., респ. на Приложение №2 към първия договор за определените месечни стойности на медицински дейности за процесния месец септември 2018г. Ищецът е поел задължението да оказва на здравно осигурените лица болнична медицинска помощ по клинични пътеки по съответните приложения към Наредба №3 от 2018г. за определяне на пакета здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК и изброени в първия договор, както и да извършва амбулаторни процедури по съответното приложение на НРД, изброени във втория договор. От своя страна ответникът НЗОК се е задължил да заплаща определените съгласно НРД за 2018г. цени на извършената и отчетена болнична медицинска помощ, посочени в самите договори. Като безспорно е прието, че ищецът е отчел извършените за процесния период дейности по клинични пътеки и амбулаторни процедури в информационната система на ответника по предвидения в договорите начин и ред, както и в договорените срокове, като отчетена стойност 38 984 лева е над утвърдената за м.септември 2018г. по Приложение №2 и е останала незаплатена от касата. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е осъдена НЗОК да плати на ищеца стойността на извършената и отчетена медицинска дейност за процесния период, въззивният съдебен състав приема, че клаузите на чл.34, ал.1, чл.38, ал.1 и ал.7, чл.42, ал.3 от първия договор и чл.38, ал.1, чл.42, ал.1 и ал.7 и чл.46, ал.2 от втория договор, въвеждащи ограничения в отчитането и заплащането на медицински дейности на стойност над утвърдената с Приложение №2 за съответния месец, са нищожни на основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, като противоречащи на чл.52 от Конституцията на РБ, чл.4, чл.5, чл.35, чл.45, ал.1, чл.55, ал.3, т.2 ЗЗО и чл.81 ЗЗ. Излага аргументи, че с разпоредбата на чл.4, ал.1 ЗЗО се гарантира свобода на здравноосигуреното лице да избере изпълнител на медицинската помощ, от която се нуждае и то към определен момент, за да би била помощта своевременна, съгласно чл.81, ал.2, т.1 ЗЗ. Свеждането на хоспитализациите и другите медицински дейности до предварително определен брой, чиято стойност подлежи на заплащане в рамките на съответния месец, води до нарушаване на принципите на равнопоставеност на осигурените при използването на медицинска помощ и свободен избор на изпълнителите на тази помощ, залегнали в чл.5 ЗЗО, на правото по чл.4, ал.1 ЗЗО на здравноосигуреното лице на свободен достъп до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности и избор на изпълнител. Здравноосигурените лица не могат да бъдат лишени от предоставянето на медицинска помощ за дейности, включени в гарантирания от закона пакет и от свободата на избор на изпълнител, поради изчерпване на средствата от лимитирания бюджет на съответния изпълнител. След като е била предоставена медицинската услуга на здравноосигуреното лице от съответния изпълнител, който няма правото да откаже такава, НЗОК дължи заплащането й. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства /ТР №1/2009 от 19.02.2010г., т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Първият поставен въпрос е разрешен от въззивния съд, но не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на решението до касационен контрол. Цитираните от касатора решения на Конституционния съд на РБ не дават отговор на поставения въпрос, нито може да приеме, че решаващите изводи на въззивния съд противоречат на дадените разрешения. В случая решаващият съдебен състав не е счел, че здравно осигурените лица могат да получат неограничена по обем и стойност медицинска помощ въз основа на своите здравни осигуровки, нито че медицинската помощ не може да се разпределя в един или повече здравни пакети. Не е било спорно по делото, че предоставените в процесния период болнична медицинска помощ по клинични пътеки и амбулаторни процедури са били в рамките на клиничните пътеки. Съдът е изложил мотиви относно недействителността на договорните клаузи, действащи между изпълнителя на медицинска дейност и НЗОК, въвеждащи ограничения в отчитането и заплащането на медицински дейности на стойност над утвърдените месечни лимити, като противоречащи не само на Конституцията на РБ, но и на конкретно посочените законови разпоредби на ЗЗО и ЗЗ. Останалите поставени от касатора въпроси се свеждат до материалноправния въпрос за характера на договора за извършване на болнична помощ и преценката на клаузите му спрямо нормативната регламентация на тази дейност, включително разходването на лимитирани бюджетни средства. Настоящият съдебен състав счита, че не е налице соченото допълнително основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът не обосновава значимостта на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид, че е налице формирана практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК, обективирана в решение №169/16.02.2021г. по т.д. №1916/2019г. на ВКС, II т.о. ВКС приема, че здравноосигурените лица не са страна по НРД за медицинските дейности, нито по договора за приемане на обеми и цени на медицинската помощ по чл.55, ал.2, т.2 ЗЗО. Те имат право на свободен достъп до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, както и свободен избор на изпълнител, сключил договор с РЗОК /чл.4, ал.1 и чл.35, т.1 ЗЗО/, а НЗОК е длъжна да заплаща всички здравни дейности в обхвата на този пакет /чл.45, ал.1 ЗЗО/ на съответния изпълнител, предоставил медицинската помощ на здравноосигуреното лице. Ако общата стойност на извършените от всички изпълнители дейности не надхвърля бюджета на НЗОК за съответната година, включително резерва, предвиден в него, липсва основание да се откаже плащане на надлимитната дейност за съответния месец на конкретния изпълнител. Здравноосигурените лица не могат да бъдат лишени от предоставяне на медицинска помощ в рамките на гарантирания от закона пакет болнична медицинска дейност и свободен избор на изпълнител на медицинска помощ поради изчерпване на средствата от разпределените на изпълнителите лимитирани бюджети. Предвидените в договорите между РЗОК и изпълнителите стойности на медицинските дейности са прогнозни и не изключват заплащането на престираните от лечебното заведение медицински дейности по чл. 45 ЗЗО при превишаване на месечния лимит. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора доводи представляват оплаквания за материална незаконосъобразност на решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол. С оглед изхода на спора на ищеца /ответник в касационното производство/ следва да се присъди сумата 3 540 лева- разноски, представляващи платено адвокатско възнаграждение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд