Определение № 4944 от 31.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 934/2024 г.

Образувано е по касационна жалба на „Булпак – 97“ ООД, ЕИК:[ЕИК], действащо чрез адв. П. Х., срещу онази част от въззивно решение № 433 на Окръжен съд – Русе от 21.11.2023 г., постановено по в. гр. дело № 592/2023 г. по описа на същия съд, в която Решение № 1125/17.07.2023 г. по гр. д. № 4269/2022 г. по описа на РС – Русе е потвърдено в частта, в която касаторът е осъден да заплати на Г. А. Д., ЕГН: [ЕГН], разликата над 2 000 лева до 7 000 лева, ведно със законната лихва върху нея, считано от 28.06.2022 г., до окончателното й изплащане, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба Г. А. Д. е подала отговор, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е зачел формираната с влязлото в сила Решение № 1125/17.07.2023 г. по гр. д. № 4269/2022 г. по описа на РС – Русе сила на пресъдено нещо относно възникването на всички правопораждащи претенцията на ищцата юридически факти - увреждане на здравето й в причинно - следствена връзка със злополука, призната за трудова по надлежния ред - с Разпореждане № 5104172/04.07.2022 г. на НОИ, ТП - Русе, настъпила на 28.06.2022 г. по време на труд, полаган от ищцата, заемаща длъжността „комплектовач”, при ответника. На 28.06.2022 г. около 9.10 ч. в производствен цех на работодателя, находящ се в [населено място], ищцата работила с машина за рязане на хартиени тръби, когато поради захващане на дълъг детайл отдолу, вместо придърпването му, преди да натисне педала за повдигане на ножовете на машината порязала своята дясна ръка. В резултат на инцидента получила разкъсно-контузни рани на трети и четвърти пръсти на дясната ръка, увреждане на сухожилието на мускула - разгъвач на трети пръст на дясната ръка и екстензионна контрактура на далечната междуфалангеална става на трети пръст на дясната ръка. Спорен на етапа на въззивното производство е бил въпросът какъв е справедливият размер на дължимото обезщетение и налице ли е съпричиняване на вредата от ищцата. За да определи размера на дължимото обезщетение, окръжният съд е посочил, че следва да съобрази вида на уврежданията, възрастта на пострадалата, продължителността на лечението й, вида на медицинските интервенции, на които е била подложена - проведено оперативно лечение с поставяне на метална остеосинтеза. Позовал се е на заключението на вещото лице към съдебно-медицинската експертиза, според което към момента на извършения преглед на ищцата (09.02.2023 г.) е налице пълна невъзможност за свиване в далечната междуфалангеална става на трети пръст на дясната ръка и ограничение в движенията на близката междуфалангеална става на трети пръст на дясната ръка, което възпрепятства пълното свиване на дясна ръка в юмрук и намалява ефективността на юмручния захват на ръката. Съобразено е уточнението, извършено от вещото лице, че не се очаква спонтанно пълно възстановяване на подвижността на трети пръст на дясната ръка, като е възможно подобряване в движенията на близката междуфалангеална става на пръста. Въззивният съд е приел, че травматичните увреждания, които ищцата е претърпяла, е възможно да предизвикват болки с нисък интензитет, но с продължителен характер, за дълъг период от време - месеци и години след травмата, особено при физически натоварвания и промяна в атмосферните условия. Съобразил е показанията на свидетеля Й. А., дъщеря на ищцата, според които след инцидента в продължение на пет-шест месеца ищцата била изнервена, тъй като изпитвала болки в ръката и се нуждаела от помощ в ежедневното си битово обслужване. Посочил е, че въпреки, че е заинтересована от изхода на спора, свидетелят Й. А. имала пряко наблюдение върху физическото и психическо състояние на своята майка и в най-голяма степен можела да разкрие как се е чувствала ищцата след инцидента. Установените по делото увреждания, засегнали сравнително млад човек – на 41 години, причинили му болки и страдания за период от поне 5-6 месеца, затруднили ежедневното му битово обслужване, както и фактът, че към датата на съдебно-медицинския преглед не е настъпило пълно възстановяване на здравето на ищцата, мотивирали въззивният съд да приеме, че справедливото овъзмездяване на тези неимуществени вреди е в размер на 14 000.00 лева. Окръжният съд е намерил за основателно наведеното от въззивника работодател възражение за допринасяне от страна на пострадалата за трудовата злополука. Счел е, приложение следва да намери разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ, тъй като проявената от ищцата небрежност била груба по смисъла на КТ. Посочил е, че работникът действа при груба небрежност в случаите, когато не е положил грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка. От показанията на свидетеля М. С., работник при касатора, установил, че ищцата, както и останалите работници, били редовно инструктирани относно правилата за безопасна работа в дружеството. Позовавайки се на заключението към съдебно-техническата експертиза и устните разяснения на вещото лице при разпита му в съдебно заседание, въззивният съд приел, че в нарушение на правилата ищцата поставила дясната си ръката си на място, което не било свързано с производствения процес. Това поведение е определено като „неполагане на дължимата грижа за безопасност, която и най-небрежният би положил“. При тези факти е определил съпричиняването в обем от 50 %, в какъвто размер е редуцирано обезщетението от 14 000.00 лв., за да обоснове извод за дължимия от работодателя остатък от 7 000.00 лева. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят „Булпак – 97“ ООД, чрез процесуалния си представител, поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: 1.„Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които следва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на трудова злополука телесни повреди?“; 2.“Как следва съдът да отчете евентуалната заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК?“; 3.“Какви са задълженията на въззивния съд, ако първоинстанционният съд не е дал пълни и точни указания за подлежащите на доказване факти?“. Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросите са решени в противоречие с задължителната практика на ВКС, както и в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 74/22.07.2022 г. по т. д. № 569/2021 г. на II ТО на ВКС, Решение № 91/19.07.2022 г. по т. д. № 1165/2021 г. на II ТО на ВКС, Решение № 60313/08.02.2022 г. по гр. д. № 937/2021 г. на IV ГО на ВКС (по първия от въпросите), Решение № 60173/15.12.2021 г. по гр. д. № 1431/2021 г. на I ГО на ВКС (по втория от въпросите), и ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС (по третия въпрос). В пункт четвърти от изложението правен въпрос касаторът не е формулирал. Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/09 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е задължен да посочи две групи основания: касационни основания по чл. 281 ГПК - за нищожност, недопустимост или неправилност на въззивното решение, както и основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване - за произнасяне от съда по материалноправен или процесуален въпрос, решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК следва да е поставен с ясна и точна формулировка от касатора, като ВКС не е задължен да го изведе от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а може само да го прецизира (или обобщи). Касаторът не е формулирал в пункт четвърти от изложението конкретен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, което е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Поставеният от касатора въпрос по приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 200, ал. 1 КТ е обусловил решаващия извод на въззивния съд и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие със съществуващата постоянна практика на ВКС. В решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи, обстоятелства, които са специфични за всяко дело, и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В случая въззивният съд е присъдил обезщетението, като е отчел тежестта на телесните увреждания на ищцата, възрастта й, продължителността на възстановителния период и характера на лечението, данните за психичното й състояние след инцидента, прогнозата за здравето й. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди са не само изброени от въззивния съд, но и обсъдени в тяхната съвкупност, съобразно разрешенията в Решение № 93 от 23. 06. 2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II ТО, Решение № 88 от 9. 07. 2012 г. по т.д. № 1015/2011 г. на ВКС, II ТО, включително и сочената от страните съдебна практика. Дали фактите по спора, относими към дейността по определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, са вярно интерпретирани (тълкувани) е въпрос на обоснованост на съдебния акт и има отношение към правилността на обжалваното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК Вторият от поставените въпроси също е с обуславящ изхода на спора характер, като даденото от въззивния съд разрешение относно преценката на свидетелските показания, която съдът по съществото на спора дължи, не противоречи на практиката на ВКС. В Решение № 141/11.10.2019 г. по гр. д. № 3719/2018 г., І ГО на ВКС, и посочените в него Решение № 250/21.12.2015 г. по гр. д. № 3897/2015 г., І ГО на ВКС, и Решение № 176/28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г., ІІ ГО на ВКС, както и решенията, на които касаторът се позовава, е прието, че съдът следва да обсъди установява ли се вътрешно противоречие в показанията на всеки един свидетел (както и между показанията на отделните свидетели), съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, а оттам да прецени дали казаното от свидетеля приема за достоверно и по какви съображения, основавайки тази своя преценка на установените по категоричен начин от останалите събрани доказателства факти и обстоятелства. Ако за релевантен факт свидетелските показания се разминават, съдът не следва да достига до извода, че фактът не се е осъществил. Той е длъжен да обсъди събраните гласни доказателства, като прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, да съхрани впечатленията си и да ги изложи пред съда. Съдът следва да съобрази също при какви обстоятелства свидетелят е узнал съответния факт и за кое време в хода на развитие на отношенията между страните се отнася той. Показанията на лицата по чл. 172 ГПК, към които съдът трябва да подходи със засилена критичност, имат доказателствена стойност и само близката родствена връзка със страната, посочила ги като свидетел, не е основание за отричане достоверността на изнесеното от тях (Решение № 218/16.10.2019 г. по гр. д. № 4333/2018 г., ІV ГО на ВКС, и посочените в него Решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 177/25.10.2016 г. по гр. д. № 1263/2016 г., III ГО на ВКС, както и Решение № 118 от 11.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 665/2020 г., II ГО, и Решение № 207 от 17.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 165/2020 г., IV ГО). С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, поради което касационно обжалване по този въпрос на въззивното решение не може да се допусне. Третият въпрос не осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, защото нито във въззивната жалба, нито в отговора на въззивната жалба, са въведени оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада на делото, за да възникне задължение за въззивния съд да ги отстрани – арг. от т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът е основал тези процесуалноправни въпроси изцяло на съдържащите се в жалбата и възпроизведени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърдения за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения. По въпрос, който не е обуславящ изводите на въззивния съд, касационно обжалване не може да се допусне. С оглед изхода на спора на ответника по касация следва да се присъдят разноските за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в доказания размер от 960 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,