Определение № 2219 от 30.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4140/2024 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищците В. И. Д. и С. И. Д., последната починала, заместена по делото от първия ищец и заличена като страна с определение № 3678/30.08.2024 г., постановено в хода на администриране на касационната жалба, подадена чрез процесуалния им пълномощник адв. К. К. срещу решение № 603/05.06.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 727/2024 г. на Варненския окръжен съд (ВОС). С обжалваното въззивно решение е обезсилено първоинстанционното решение № 3872/28.11.2023 г. по гр. дело № 1839/2022 г. на Варненския районен съд (ВРС) и делото е върнато за ново разглеждане на същия съд. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна – ищецът В. Д., който е и правоприемник на починалата ищца (неин брат и единствен наследник по закон), срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението на касатора В. Д. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, подадено също чрез адв. К., като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) дали съпрузите са задължителни необходими другари по предявен срещу единия от тях иск за разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу гледане и издръжка, когато предмет на спора е имот, придобит в режим на съпружеска имуществена общност (СИО); и 2) има ли нарушение на процесуалните правила, ако в диспозитива на съдебно решение по иск предявен срещу единия съпруг за разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу гледане и издръжка, когато предмет на спора е имот, придобит в режим на СИО, съдът не се е произнесъл и по отношение на другия съпруг. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил тези въпроси в противоречие с тълкувателно решение (ТР) № 3/2016 от 29.06.2017 г. на ОСГК на ВКС и ППВС № 2/29.09.1977 г. По отношение на втория въпрос касаторът сочи и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че по този въпрос нямало формирана съдебна практика, поради което счита, че той е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Насрещната страна по делото – ответниците С. Г. Ч. и Д. В. Ч., чрез процесуалния си пълномощник адв. Т. И., в отговора на касационната жалба излагат становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и съображения за неоснователност на жалбата. По наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното: С първоинстанционното решение № 3872/28.11.2023 г. районният съд е постановил следното: развалил е, по предявените искове от С. Д. (починалата ищца) и В. Д. (касатора), в качеството им на наследници по закон на починалия на 15.12.2021 г. И. Т. Д., срещу С. Ч., на основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, сключен между наследодателя на ищците И. Д. и ответника С. Ч., обективиран в нотариален акт № 24, том VIII, рег. № 2956/11.02.2020 г. на Службата по вписванията – Варна, с който наследодателят на ищците И. Д. е прехвърлил на ответника С. Ч. 4/6 идеални части от самостоятелен обект в сграда (апартамент) с идентификатор 10135.4505.117.16.5 по КККР (подробно описан ведно с принадлежностите му); признал е за установено, на основание чл. 108 от ЗС, по отношение на ответниците С. Ч. и Д. Ч., че всеки от ищците С. Д. (починалата ищца) и В. Д. (касаторът) е собственик на по 2/6 идеални части от същия недвижим имот; отхвърлил е реивандикационните искове в частта им за предаване на владението върху процесния имот; възложил е разноските по делото в тежест и на двете насрещни страни. За да обезсили така постановеното първоинстанционно решение и върне делото за ново разглеждане на ВРС, в мотивите към обжалваното въззивно решение окръжният съд е приел, че с въззивната си жалба ответниците С. и Д. Ч. са обжалвали решението на районния съд в частите му, с които са уважени исковите претенции – развален е процесният договор, на основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД и е признато за установено, на основание чл. 108 от ЗС, по отношение на ответниците, че всеки от ищците е собственик на по 2/6 идеални части от процесния недвижим имот. Въззивният съд е установил още, че производството пред първата инстанция е започнало по искова молба на С. Д. (починалата ищца) и В. Д. (касатора) срещу ответниците С. Ч. и Д. Ч., по исковете с правно основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД и чл. 108 от ЗС. Окръжният съд е уточнил, че по настояване на ищците с молба от 06.04.2022 г. (последваща исковата молба), в качеството на ответник е била конституирана и съпругата на ответника С. Ч. – Д. Ч., както по отношение на претенцията по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, така и на тази по чл. 108 от ЗС. Съдът е установил, че по този начин е била вписана и исковата молба, както и че отговорът на същата е изходящ и от двамата ответници – по отношение и на двата иска. Съдът е изтъкнал, че Д. Ч. фигурира като главна страна – ответник в процеса, и в отправеното към съда искане – тя също да отговоря по двете претенции по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД и по чл. 108 от ЗС. При така установните обстоятелства по делото, въззивният съд е приел, че неправилно делото е било докладвано от районния съд – в смисъл, че отговорен (ответник) по иска с правно основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД е единствено С. Ч., при изрично отправено към съда искане в диспозитива на тази претенция да фигурира също и ответницата Д. Ч.. Окръжният съд е изтъкнал, че по същия начин е било постановено и първоинстанционното решение № 3872/28.11.2023 г., като въпреки „главното встъпване“ (конституирането) на ответницата Д. Ч. и по иска с правно основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, тя не е намерила място в диспозитивната му част. В тази връзка въззивният съд е намерил, че постановявайки решението си, първата инстанция е допуснала опущение на процесуалните правила, тъй като не се е произнесла с решението си и срещу Д. Ч. досежно претенцията по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД. Окръжният съд е съобразил, че служебно следи за участието на надлежните страни в процеса, както и че при положение, че е налице хипотезата на необходимо другарство по смисъла на ГПК, то необходимият другар следва, освен да се конституира, като се гарантира участието му в процеса като главна страна, но той трябва и да намери място и в диспотизивната част на решението. Изтъкнал е още, че задължителното другарство, като една от формите на необходимо другарство, е налице, само когато с оглед естеството на спорното правоотношение или по разпореждане на закона връзката между необходимите другари е до такава степен обща, че решението на съда следва да бъде еднакво спрямо всички, поради което участието им в процеса е процесуална предпоставка за неговата допустимост. В заключение, като се е позовал и на т. 6 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е достигнал до крайния си извод, че първоинстанционното решение следва да се обезсили и делото да бъде върнато за ново разглеждане на първата инстанция, като е дал указания, че в доклада по делото и в диспозитивната част на решението следва да се отрази участието на констиуираната ответницата Д. Ч.. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на така мотивираното въззивно решение, по следните съображения: И двата процесуалноправни въпроса, поставени от касатора, са некоректно и неточно формулирани, тъй като изхождат от постановката, че иск за разваляне на договор по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД е предявен само срещу единия съпруг, а обстоятелствата по делото са други – този конститутивен иск в случая е предявен и срещу двамата ответници-съпрузи Ч., но с решението си първата инстанция не се е произнесла по него по отношение на ответницата Д. Ч.. Макар въззивният съд да е приел, че това опущение на първоинстационния съд съставлява процесуално нарушение, вторият въпрос, обуславящ (извън посочената по-горе неточност) тази част от мотивите в обжалваното въззивно решение, е без никакво значение за постановения с него резултат. Това е така, тъй като от решаващо значение за този резултат по делото е единствено изводът на окръжния съд, че двамата ответници-съпрузи са задължителни необходими другари по иска по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, т.е. в случая не е от значение дали опущението на районния съд съставлява процесуално нарушение (каквато е същността на втория въпрос, но за това в случая няма никакво съмнение, тъй като съдът дължи произнасяне по всеки предявен и допустим иск срещу всеки от ответниците, поради което непроизнасянето му във всички случаи е в нарушение на съдопроизводствените правила), а от значение е порокът, до който води това процесуално нарушение – непълнота, неправилност или недопустимост на първоинстанционното решение, като въззивният съд е приел, че в случая е налице последната хипотеза, тъй като е счел, че двамата ответници са задължителни другари. Следователно, вторият процесуалноправен въпрос, като такъв без значение за изхода на делото, не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение (така и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Също предвид гореизложеното, първият процесуалноправен въпрос (при уточнението, че искът по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД е предявен и срещу двамата съпрузи-ответници) осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК, но по отношение на него не е налице наведеното от касатора допълнително основание по т. 1 от същата разпоредба, тъй като въпросът не е разрешен от окръжния съд в противоречие с практиката на ВКС. Соченото в тази връзка ППВС № 2/29.09.1977 г. е посветено на въпросите за отмяната на влезлите в сила съдебни решения и дадените в него указания са задължителни само относно правото на неучаствалия съпруг да иска на това основание отмяна на обвързващото го съдебно решение, но не и относно вида на необходимото другарство – задължително или факултативно, още повече, че мотивите към т. 12 от постановлението сочат именно на необходимо факултативно другарство предвид еднаквостта в материалноправното положение на съпрузите по вещните искове, но не и на задължително другарство като предпоставка за допустимост на процеса. Това е изрично разяснено в мотивите към другия посочен от жалбоподателя тълкувателен акт – ТР № 3/2016 от 29.06.2017 г. на ОСГК на ВКС, с което е прието, че по вещните искове съпрузите са необходими, но не са задължителни другари. Тези разрешения обаче са неотносими към конститутивния иск по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД за разваляне поради неизпълнение на договор за прехвърляне на вещни права върху недвижим имот, който е облигационен, а не е вещен иск. В мотивите към ТР № 3/2016 от 29.06.2017 г. на ОСГК на ВКС също така е прието, че предявяването на искове за собственост, когато имат за предмет вещи или имоти, притежавани в режим на съпружеска имуществена общност, не е действие на разпореждане, а само на управление. В тълкувателния акт това е обсъдено като аргумент, че естеството на спора по вещните искове не налага задължителното участие на съпрузите като предпоставка за допустимост на процеса по делата за собственост, тъй като става дума за акт на обикновено управление, а не на разпореждане. В тази връзка е разяснено още, че разпореждане се осъществява чрез правни сделки по прехвърляне, изменение, ограничаване или прекратяване на правата върху имуществото, или обременяване на имота с вещни тежести, както и че има и разпореждания, които се извършват чрез процесуални действия, като например исковете, с които се упражняват потестативни права, какъвто е и конститутивният иск по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД. Наред с горното, в мотивите към ТР № 7/2020 от 13.01.2023 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че в случай, че договорът не поражда правно действие поради нищожност, предвидените за него правни последици не биха настъпили, а ако бъде унищожен или развален, същите биха отпаднали с обратна сила. Прието е още, че не съществува възможност за непораждане на последиците или за тяхното отпадане с обратна сила само за едната от страните по договора, а за пораждането им или запазването им за другата страна по него, и затова прогласяването на нищожността на договора, съответно унищожаването или развалянето му, намират отражение в правната сфера и на двете страни по договора. По-натам в мотивите към това тълкувателно решение са дадени подробни разяснения, че идентичността на предмета на делото по отношение на двамата ответници – страните по договора, произтичаща именно от това, че те са участници в оспорваното материално правоотношение между тях, обосновава и задължително необходимо другарство между тях по иска за нищожност на договора, предявен от трето за него лице. От така дадените разяснения в тълкувателната практика на ВКС, – че корелативният характер и взаимната обусловеност на насрещните права и задължения на страните в рамките на договорното правоотношение, обуславят и задължително другарство между тях в качеството им на ответници по иск на трето лице за нищожност на договора, следва несъмнен извод, че същото по характер естество на спора по конститутивен иск за унищожаване или за разваляне на договора, предявен от едната от страните по него, а именно – отпадане с обратна сила на правните последици от договора и за двете страни по него при уважаване на иска, налага задължителното участие в процеса и на съпрузите на страните по договора, като процесуална предпоставка за допустимостта на тези облигационни конститутивни искове и на производството по тях, в случаите когато договорът е сключен по време на брака и имотът е придобит в режим на СИО, тъй като и съпругът, който не е страна по договора, е в същото правно положение, в което е и неговият съпруг, който е сключил договора – вещно-прехвърлителният му ефект настъпва и за двамата съпрузи, респ. – еднакви за тях са и правните последици от унищожаването или развалянето на договора, което пък е резултат от упражнено по съдебен ред потестативно право, съставляващо действие на разпореждане, а не на управление. Следователно, от анализа на тълкувателната практика на ВКС следва положителен отговор на първия процесуалноправен въпрос, а именно – съпрузите са задължителни необходими другари по иск за разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу гледане и издръжка, когато договорът е сключен по време на брака и имотът, предмет на договора, е придобит в режим на СИО. Такова позитивно разрешение на въпроса е възприел и въззивният съд в обжалваното решение, като последното е съобразено и с т. 6 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която, ако в първата инстанция не е бил конституиран необходим другар, чието участие в производството е задължително, въззивният съд следва да обезсили като недопустимо първоинстанционното решение и да върне делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане с участие на необходимия другар. В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Съдът намира, че не са налице и основания по чл. 280, ал. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване. Настоящото определение не съставлява акт, с който да приключва делото в съответната инстанция, по смисъла на чл. 81 от ГПК, тъй като разглеждането на същото продължава пред първоинстанционния ВРС, който е компетентен да се произнесе с решението си по всички направени от страните претенции за разноски, включително по тези в настоящо касационно производство, съобразно изхода на материалноправния спор по делото; респ. – с настоящото определение разноски не следва да се присъждат. Отделно от гореизложеното, съдът намира за нужно да изясни, че са налице данни за допусната очевидна фактическа грешка в обжалваното въззивно решение. В мотивите към него (както и в определение № 1611/24.04.2024 г., постановено по реда на чл. 267, ал. 1 от ГПК) окръжният съд е приел, че с въззивната жалба на ответниците първоинстанционното решение е обжалвано само в частта относно уважените с него искови претенции – конститутивния иск по чл. 87, ал. 3 от ЗЗД за разваляне на процесния договор и установителната част на иска по чл. 108 от ЗС относно принадлежността на правото на собственост върху процесния имот. Така отразената в мотивите воля на въззивния съд относно предмета и пределите на сезирането му с подадената въззивна жалба, не съотвества на изразяването й в диспозитива на въззивното решение, с който първоинстанционното решение е обезсилено изцяло – включително в отхвърлителната му част, постановена по осъдителната част на иска по чл. 108 от ЗС за предаване на владението върху имота. От компетентността на въззивния ВОС е да се произнесе дали е налице такава очевидна фактическа грешка и евентуално – да я поправи, съгласно и по реда на чл. 247 от ГПК. Настоящият съдебен състав намира за нужно да посочи още, че това е от съществено значение за очертаване предмета на произнасяне от първата инстанция при новото разглеждане на делото, – за да са наясно както страните, така и районният съд дали е налице или не формирана сила на пресъдено нещо по отношение на осъдителната част от иска по чл. 108 от ЗС за предаване на владението върху процесния имот, съгласно чл. 296, т. 2, предл. 1 от ГПК, произтичаща от вече постановеното първоинстанционно решение № 3872/28.11.2023 г. При тези данни за допусната допусната очевидна фактическа грешка в обжалваното въззивно решение, делото следва да се върне най-напред на окръжния съд за провеждане на производство по чл. 247 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение