Определение № 4931 от 30.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1734/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България против въззивно решение № 61 от 23.01.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2671/2024 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, X състав, с което е потвърдено решение № 3107 от 10.07.2024 г., постановено по гр. д. № 3285/2024 г. по описа на Районен съд – Пловдив, I граждански състав, с което Районна прокуратура - Пловдив е осъдена да заплати на ищеца Н. М. М. следните суми: 11 506,22 лв. – сбор от неплатени трудови възнаграждения в брутен размер, представляващи разликата между дължимото възнаграждение в предвидения в Закона за съдебната власт /ЗСВ/. В минимален размер от удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера и действително платените на ищеца суми, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане; както и 1673,18 лв. – сбор от обезщетения за забавено плащане върху всяка една от главниците.

В касационната жалба се сочи касационното основание по чл. 281, т. 3 ГПК – неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Според касатора въззивният съд неправилно е определил основния спорен по делото въпрос, поради което произнасянето му е извън предмета на спора между страните. Поддържа, че административният ръководител на Районна прокуратура – Пловдив е изпълнявал задължението си ежемесечно да изплаща на ищеца работна заплата съобразно определеното в Таблица № 1 на ВСС, като е действал в условията на обвързана компетентност. В тази връзка счита, че за процесния период пленума на ВСС е единственият орган, разполагащ с правомощия за определяне на индивидуалните размери на възнагражденията на магистратите.

Ответникът по касационната жалба – Н. М. М., чрез процесуалния си представител, в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност - за неоснователност на жалбата.

Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по предявени от Н. М. М. против Районна прокуратура- Пловдив искове с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, във връзка с чл. 218, ал. 2 от ЗСВ и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на трудово възнаграждение и мораторна лихва. Решаващият съд е установил, че за процесния период от 01.04.2021 г. до 31.12.2023 г. ищецът Н. М. М. е изпълнявал длъжността „прокурор“ в Районна прокуратура - Пловдив, във връзка с което му е начислявано основно месечно възнаграждение в следните размери: от 01.04.2021 г. до 31.12.2021 г. – 2 949 лв.; от 01.01.2022 г. до 31.03.2023 г. – 3 244 лв.; и от 01.04.2023 г. до 31.12.2023 г. – 3 731 лв. Посочил е, че получаваното от него, въз основа на определеното в Taблицa № 1, приета от ВСС съобразно нормата на чл. 218, ал. 3 ЗСВ, възнаграждение е в по-нисък размер от предвиденото в ал. 2 на същия член за най – ниската прокурорска длъжност – „младши прокурор“, определено въз основа на удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера съгласно данните на Националния статистически институт. От заключението на приетата счетоводна експертиза е установил, че разликата между получаваното от ищеца и размерът на удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера за същия период възлиза на 11 506,22 лв., а обезщетението за забавено плащане, изчислено върху всяка една от главниците, считано от първо число на следващия месец до датата на подаване на исковата молба в съда възлиза общо на 1673,18 лв.

Въз основа на тези констатации, въззивният съд е определил, че спорният между страните въпрос е дали пленумът на Висшия съдебен съвет, изпълнявайки правомощията си по чл. 218, ал. 3 ЗСВ, е ограничен да определя възнагражденията за останалите длъжности в органите на съдебната власт в рамките на размерите, посочени в чл. 218, ал. 1 и ал. 2 ЗСВ. Като се е аргументирал с разпоредбите на чл. 227, ал. 5 и чл. 234 ЗСВ, е приел, че в Закона за съдебната власт е утвърден принципът магистратите на по-горестояща длъжност да получават по-високо възнаграждение от магистратите на по-долустояща длъжност. С оглед на така приетото, е направил извод, че възнагражденията на останалите длъжности в органите на съдебната власт по смисъла на чл. 218, ал. 3 ЗСВ, каквато е и процесната, не могат да бъдат по-ниски от възнаграждението за най-ниската длъжност по смисъла на чл. 218, ал. 2 ЗСВ. На това основание е приел предявеният иск за основателен за размерите, установени от счетоводната експертиза.

Към касационната жалба е приложено и изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което са поставени следните въпроси:

1. „Длъжен ли е съдът съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 ГПК да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото, и длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, така че да реши делото според точния смисъл на закона?“.

2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички, събрани по делото доказателства?

3. „Когато размерът на основното месечно възнаграждение на магистрат се определя по реда на чл. 218, ал. 3 ЗСВ, на кой съд е подведомствено делото в случаите, в които магистратът претендира заплащане на по-висок размер на възнаграждението, а именно – в размер на удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера съгласно данните на НСИ /чл. 218, ал. 2 ЗСВ/?“.

4. „Допустимо ли е административните ръководители на съдебните органи, в т.ч. отделните прокуратури, да начисляват и изплащат основни месечни възнаграждения на магистратите от техните структури в размер, различен от определените с Таблица № 1 от Пленума на ВСС съобразно разпоредбата на чл. 218, ал. 3 ЗСВ?“.

5. „Действията на административните ръководители на отделните прокуратури при начисляване и изплащане на възнагражденията на магистратите при условията на обвързана компетентност ли се извършват?“.

6. „Имат ли оперативна самостоятелност административните ръководители на отделните прокуратури да определят размери на основни месечни възнаграждение на магистрати в отклонение от тези на първостепенния разпоредител с бюджет?“.

7. „Начисляването и изплащането на трудово възнаграждение на прокурор от районна прокуратура, чието основно месечно възнаграждение е в размер, съобразен с определения в Таблица № 1 за определянето на максималните основни месечни работни заплати на съдиите, прокурорите и следователите, може ли да доведе до нарушение на закона /чл. 218, ал. 3 ЗСВ/?“.

В изложението се поддържа, че първите два въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, включително и задължителна такава, обективирана в т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от ТР № 1/04.02.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и решение № 211/21.01.2021 г. по гр. д. № 64/2020 г. на ВКС, IV г.о., решение № 194/11.01.2021 г. по гр. д. № 4488/2019 на ВКС, IV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, и др. Останалите въпроси са поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, доколкото по тях липсва създадена съдебна практика. Релевира се още самостоятелното основание за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на обжалваното решение.

Настоящият съдебен състав намира, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване по обобщения и уточнен (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС) по-общо формулиран правен въпрос:

„Дължи ли съответният орган на съдебната власт, в който магистратът изпълнява задълженията си, заплащане на месечно възнаграждение в размера, предвиден в чл. 218, ал. 2 ЗСВ, когато определеното от Пленума на ВСС по реда на чл. 218, ал. 3 ЗСВ възнаграждение за съответната длъжност е по-ниско от удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера съгласно данните на Националния статистически институт?“.

Съдът намира, че така формулираният въпрос е включен в предмета на спора и е обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело, като по него не е налице формирана съдебна практика на ВКС.

Посоченото обосновава допускането на касационното обжалване на решение № 61 от 23.01.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2671/2024 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, X състав.

Прокуратурата на Република България не дължи държавна такса за касационно обжалване съгласно чл. 83, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл е и ТР № 7/2014 от 16.11.2015 г. на ОСГК на ВКС).

Воден от горните мотиви, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение