Определение № 22 от 11.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4922/2016 г.

Производството е по чл.250 ГПК, вр. чл.288 ГПК. Постъпила е молба от касатора [фирма], чрез процесуален представител адв.Т., за допълване на определение №382 от 05.05.2017г., постановено по делото, с което не е допуснато касационното обжалване на решение от 18.12.2015г., постановено по в.гр.д.№7983/2015г. на Софийски градски съд. Молителят счита, че в цитираното определение по чл. 288 ГПК на касационния съд „липсва произнасяне и/или посочване на формирана задължителна съдебна практика“ по част от въпросите, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, във връзка с поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно по следните въпроси: 1/ „за „определение за интелектуалнен труд“ и неговото прилагане и за количествен и качествен „измерител“ на положения интелектуален труд – т.3 от изложението“; 2/ „относно необходимостта да бъдат посочвани допълнително доказателства от ответниците /работодател и служител/, при иск с основание чл.464 ГПК срещу тях, за извършена интелектуална работа на основание чл.128, т.2 от единия ответник в полза на другия, освен приемането от работодателя извършена от служителя умствена дейност, в полза на работодателя по трудов договор т.3 от изложението“; 3/ „относно „резултатността“ по оспорваното трудово правоотношение по трудов договор, при престиране на нефизически труд – т.4 от изложението“; 4/ „относно прилагане на формирана задължителна съдебна практика относно прилагането на член 464 ГПК, вр. чл.267 КТ, когато дори при доказано неполагане на труд от служителя/взискател/ като в настоящото второинстанционно решение, служителят има право на брутно трудово възнаграждение за времето на престой, не по вина на служителя. По време на престоя по чл.267 КТ дефакто служителят е в неизпълнение на своето задължение за престиране на труд – основанието за уважаване на иска във второинстанционното решение т.5 от изложението“; 5/“при прилагането на чл.464 ГПК относно наличието на основанията за дължимост на трудовото възнаграждение между ответниците /служител и работодател/ във връзка с отсъствието на обстоятелствата по чл.186 КТ, виновно неизпълнение на трудовите задължения за престиране на труд-основанието за уважаване на иска във второинстанционното решение т.5 от изложението“; 6/ „относно прилагането на чл.464 ГПК, вр. чл.128, т.2 КТ, вр. чл.70 КТ, имайки предвид предоставената от КТ възможност на работодателя и служителя да прекратят трудов договор без аргументация в срока за изпитване, какъвто е настоящия казус, като една от причините може да е неизпълнение на задължението за престиране на труд. т.6 от изложението“. Ответникът по молбата [фирма] не взема становище по молбата. Ответникът по молбата И. П. А. не взема становище по молбата. Върховния касационен съд, състав на ІІІ гражданско отделение, след преценка на данните по делото намира следното: Молбата е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Непълен съдебен акт по смисъла на чл. 250 ГПК е постановен тогава, когато произнасянето на съда не обхваща целия предмет на съответното производство, поради което липсва формирана и изразена воля на съда по него. В производството по чл. 288 ГПК касационният съд се произнася по допускането, респективно недопускането на касационното обжалване, извършвайки преценка на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, които са общи основания, правни въпроси по предмета на спора, разгледани от въззивният съд, обусловили изхода на делото, и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, изчерпателно посочени от законодателя хипотези при наличието на които се проявяват общите основания / в този смисъл са разрешенията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 1/. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до производството по чл. 288 ГПК, поради което произнасянето на ВКС се определя от изложеното искане в касационната жалба, очертаващо обхвата на обжалването, което може да засяга цялото въззивно решение или част от него, съобразно засегнатия правен интерес, породен от неблагоприятния за страната правен резултат. С този предмет на производството по чл.288 ГПК следва да се съобрази касатора при мотивиране на общите и допълнителни основания за допускане на касационен контрол, които ВКС разглежда, за да прецени, дали да допусне касационно обжалване на въззивното решение. От изложеното следва, че непълно определение по чл. 288 ГПК би се формирало при произнасяне на ВКС по допускането или недопускането на касационно обжалване на част от въззивното решение, въпреки че страната го е обжалвала и в други негови части или изцяло, както и в хипотезата при която въззивното решение е било обжалвано от двете страни по спора, но касационният съд се е произнесъл по приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на една от страните. В настоящия случай производството по чл. 288 ГПК е образувано по касационна жалба на [фирма] срещу решение от 18.12.2015г., постановено по в.гр.д.№7983/2015г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 12.09.2014г. по гр.д.№35581/2013г. на Софийски районен съд за уважаване на предявените от [фирма] срещу [фирма] и И. П. А. искове с правно основание чл.464 ГПК. По посочения предмет на жалбата в производството по чл. 288 ГПК жалбоподателят [фирма] е изложил своите твърдения и доводи за наличие на общи и допълнителни основания за допускане на касационен контрол в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, които са разгледани в постановеното определение и е прието, че не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение. В молбата на [фирма] не е посочена нито една от изложените по – горе хипотези на непълнота на постановеното по делото определение по чл. 288 ГПК, поради което и предвид настоящите мотиви следва да се приеме, че същата молба е неоснователна. В допълнение към изложеното следва да се посочи, че изложените в настоящата молба по чл. 250 ГПК твърдения за непроизнасяне на ВКС по въпроси в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, изброени в същата молба, не са съобразени с произнасянето на ВКС, обективирано в определение №382 от 05.05.2017г по гр.д.№4922/2016г. С постановеното определение по чл. 288 ГПК са преценени всички наведени основания за допускане на касационно обжалване. По отношение на поставените въпроси, формулирани в т.ІІІ-VІ от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, в определението по чл.288 ГПК е прието, че не формират общото основание за допускане на касационно обжалване и не е налице поддържаното от жалбоподателя основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по поставените въпроси по приложението на чл.464 ГПК. Изложени са съображенията на касационния състав, че по приложението на чл.464 ГПК има формирана задължителна съдебна практика /вкл.цитираните във въззивното решение постановени по реда на чл. 290 ГПК решение № 240 от 15.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1438/2011 г., III г. о., решение № 173 от 12.01.2011 г. на ВКС по т. д. № 901/2009 г., I т. о., ТК и решение № 22 от 27.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5260/2013 г., II г. о., ГК/, в съответствие с която е постановено въззивното решение и според която един и същи спор може да бъде повод било за положителен, било за отрицателен установителен иск, като разпределението на доказателствената тежест е едно и също, защото то зависи не от процесуалната роля на страните, а от отношението към спорното право, затова не ищецът, а ответникът по отрицателен установителен иск трябва да докаже, че вземането е възникнало и съществува. По отношение на формулираните от касатора въпроси в т.ІІІ-VІ от изложението, в определението по чл.288 ГПК изрично е отбелязано, че изводите на въззивния съд за несъществуване на вземането на конкуриращ взискател са въз основа на събрания доказателствен материал и неговата оценка, а не поради неангажиране на доказателства. В конкретния случай въззивният съд след обсъждане на събраните по делото писмени и гласни доказателства в тяхната взаимна връзка е установил фактическата обстановка, като е приел наличието на правоотношение по трудов договор от 28.07.2012г. между ответниците за длъжността „мениджър покупко/продажби“ и неизпълнение на задължението за престиране на труд. Съдът не е указвал и не е приел по делото необходимост от доказване „резултатността“ при престиране на нефизически труд“. Сам ответникът за установяване изпълнение на задължението за престиране на труд от служителя се е позовал и е представил с отговора на исковата молба сключени от служителя договори за консигнация, по отношение на които по развилото се оспорване, съдът е приел, че нямат достоверна дата за ищеца. Отделно от това следва да се посочи, че не кореспондират с формулираните въпроси в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, с мотивите на въззивното решение, със съдържанието на въззивната жалба и със съдържанието на писмения отговор на исковата молба по конкретното дело, посочените в молбата по чл. 250 ГПК въпроси: 4/ „относно прилагане на формирана задължителна съдебна практика относно прилагането на член 464 ГПК, вр. чл.267 КТ, когато дори при доказано неполагане на труд от служителя/взискател/ като в настоящото второинстанционно решение, служителят има право на брутно трудово възнаграждение за времето на престой, не по вина на служителя. По време на престоя по чл.267 КТ дефакто служителят е в неизпълнение на своето задължение за престиране на труд – основанието за уважаване на иска във второинстанционното решение т.5 от изложението“; 5/“при прилагането на чл.464 ГПК относно наличието на основанията за дължимост на трудовото възнаграждение между ответниците /служител и работодател/ във връзка с отсъствието на обстоятелствата по чл.186 КТ, виновно неизпълнение на трудовите задължения за престиране на труд-основанието за уважаване на иска във второинстанционното решение т.5 от изложението“; 6/ „относно прилагането на чл.464 ГПК, вр. чл.128, т.2 КТ, вр. чл.70 КТ, имайки предвид предоставената от КТ възможност на работодателя и служителя да прекратят трудов договор без аргументация в срока за изпитване, какъвто е настоящия казус, като една от причините може да е неизпълнение на задължението за престиране на труд. т.6 от изложението“. Посочените в молбата по чл.250 ГПК въпроси не са относими към конкретния правен спор, а са изложени като примери, които касаторът счита, че са в подкрепа на това разрешение на формулираните от него правни въпроси в изложението, което касаторът заявява, че намира за правилно. Предвид изложеното следва да се приеме, че постановеното по чл. 288 ГПК определение не съставлява непълен съдебен акт по смисъла на чл. 250 ГПК, поради което молбата трябва да се остави без уважение. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение