Определение № 51 от 01.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2013/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Щ. Т. срещу въззивно решение № III-18 от 04.03.2021 г. по възз. гр. д. № 89 /2021 г.. на Бургаския окръжен съд, с което е отменено решение на Карнобатски районен съд по гр.д. № 300 /2020 г. и вместо това е постановено друго, с което са отхвърлени исковете на П. Щ. Т. срещу община с правно основание чл. 344, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 КТ и чл. 86 ЗЗД. Насрещната страна община не е подала писмен отговор. Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно по искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, за което не е предвидено ограничение за касационно обжалване. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел от правна страна следното: По делото не е спорно, че ищцата е роднина по сватовство от втора степен (чл. 76 от СК) на предходния кмет на община, чийто мандат е приключил. Въззивният съд е приел, че с атакуваната заповед работодателят е прекратил трудовото правоотношение с ищцата на основание чл. 330, ал. 2, т. 7 КТ вр. чл. 126, т. 12 КТ и чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ във връзка с протоколно решение от 23.12.2019 г. на общински съвет С. за одобряване на нова структура и численост на общинската администрация, считано от 01.01.2020 г., поради това, че ищцата не е изпълнила задължението си за уведомяване на работодателя, че е налице несъвместимост с изпълняваната работа, когато по време на осъществяването и е възникнало основание за недопустимост по чл. 107а, ал. 1, т.1 КТ - че не е уведомила, че е в йерархическа връзка на ръководство и контрол с роднина по сватовство до четвърта степен включително и поради съкращаване на щата. Заповедта е връчена на ищцата при условията на отказ, удостоверен с подписите на двама свидетели. Двете основания за уволнения са отделни и не са взаимно изключващи се, поради което могат да бъдат прилагани и кумулативно от работодателя, като съдебната практика приема, че поради самостоятелния характер на всяко от основанията, уволнението е правомерно, само ако в съдебното производство по оспорването му се установи поне едното от тях. Доказателствената тежест за всяко от основанията е на работодателя. Предвид изложеното за съдържанието на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение въззивният съд е приел, че доводът за немотивираност на заповедта е неоснователен. Съдът е приел, че няма пречка мотивите на заповедта да се изчерпят само с посочване на правното основание за прекратяване на трудовото правоотношение или само с възпроизвеждане на фактическия състав на съответната правна норма, без да има нужда от излагане на допълнителни данни, в какъвто смисъл е и цитираното в жалбата решение № 46 /04.07.2011 г. по гр.д. № 16 /2010 г. на ВКС. По същество, в нормата на чл. 330, ал. 2, т. 7 от КТ е предвидена възможност за работодателя да прекрати трудовия договор без предизвестие, когато работникът или служителят не изпълни задължението за уведомяване по чл. 126, т. 12 от КТ, тоест не уведоми работодателя за наличие на несъвместимост с изпълняваната работа, когато по време на осъществяването й за него възникне някое от основанията за недопустимост по чл. 107а, ал. 1 от КТ. Такава несъвместимост в заповедта е посочено, че представлява наличието на йерархическа връзка на ръководство и контрол с роднина по сватовство до четвърта степен включително. По делото не се твърди и няма данни ищцата някога да е подавала уведомление за недопустимост по чл. 107а, ал. 1 от КТ въпреки безспорно установеното между нея и предходния кмет П. родство по сватовство от втора степен и наличието йерархическа връзка на ръководство и контрол помежду им. В тази връзка следва да се отбележи, че тъй като законодателят не е предвидил срок, в който работникът следва да изпълни задължението по чл. 126, т. 12 от КТ и да уведоми работодателя за възникналата несъвместимост, с оглед възникналата празнота съдебната практика приема, че задължението е от датата на възникване на несъвместимостта /в т. см. решение № 471/ 28.06.2010 г. на ВКС, по гр.д. № 679/ 2009 г., IV г.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК/. В случая това задължение е възникнало по време на мандата на предходния кмет, като още тогава и в продължение на значителен времеви период след това до встъпване на настоящия кмет в длъжност, са съществували основания за недопустимост на трудовото правоотношение, за които ищцата не е изпълнила задължението си по чл. 126, т. 12 от КТ. Ищцата обаче не може да черпи защитен правен ефект от собственото си неправомерно бездействие, независимо, че впоследствие обстоятелствата за несъвместимост,в т.ч. и към момента на издаване заповедта за уволнение, са отпаднали. Ищцата би могла да се освободи от санкцията за такова поведение, само в случай на своевременно уведомяване на работодателя си за наличие обстоятелствата по чл. 107а, т. 2 от КТ и бездействие от него страна до предприетите действия за отстраняване несъвместимостта. Такива данни обаче няма по делото. С оглед изложеното въззивният съд е намерил за основателни изложените в жалбата оплаквания, че първоинстанционното съдебно решение е постановено в противоречие с цитираната в жалбата съдебна практика, изразена в решение № 46 от 4.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 16/2010 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията А. Б., с което съдебно решение са дадени указания за разграничение на хипотезите на чл. 330, ал. 2 по т. 7 и по т. 8 от КТ, като е посочено, че при фактическия състав на чл. 330, ал. 2, т. 7 КТ, какъвто е настоящият случай, се изисква наличие на субективен елемент, който е свързан със знание за несъвместимостта у служителя или работника, както и премълчаването й /неуведомяване на работодателя по чл. 126, т. 12 от КТ/. Посочено е, че достатъчно за наличие на фактическия състав на чл. 300, ал. 2, т. 7 от КТ несъвместимостта да е съществувала някога, без значение дали това положение е запазено и към датата на уволнението, за разлика от хипотезата на чл. 330, ал. 2, т. 8 от КТ, в която се изисква несъвместимостта да е налице към датата на уволнението, както неправилно е приел районният съд. В конкретния случай мандатът на предходния кмет на община е приключил през м. октомври 2019 г., а заповедта за уволнение е издадена в началото на 2020 г. при мандата на сега действащия кмет на общината, като съгласно горните разяснения това обстоятелство няма правно значение на фактическия състав на чл. 330, ал. 2, т. 7 от КТ. Съгласно дадените указания в решението на ВКС, за да е налице основанието за процесното уволнение по чл. 330, ал. 2 по т. 7 от КТ, е необходимо знанието у ищцата за факта на несъвместимостта съгласно забраната на чл. 107а, ал. 1 от КТ да е съчетано с премълчаването й, изразяващо се в неуведомяване на работодателя по чл. 126, т. 12 от КТ, но и обстоятелството, че несъвместимостта следва да е във връзка с изпълняваната от ищцата длъжност. С оглед функциите на заеманата от ищцата длъжност и тази на бившия кмет на общината, следва изводът, че двете длъжности се намират в йерархическа връзка на ръководство и контрол, доколкото в правомощията на кмета е назначаването, уволняването, наказването, поощряването и др. по отношение на лицата, назначени на длъжността, която заема ищцата. Оттук следва изводът, че между ищцата и община са били налице отношения на служебна зависимост, за която по арг. чл. 107а вр. с чл. 126, т.12 от КТ ищцата е следвало да подаде уведомление за наличие несъвместимост с изпълняваната работа предвид законовата забрана за сключване на трудов договор в този случай. Макар тази несъвместимост след прекратяване на мандата на предходния кмет на общината да е отпаднала с избора на настоящия кмет, тъй като законодателят сочи, че е достатъчно тя да е съществувала, а в случая тя е била налице изначално с преназначаване на ищцата на длъжността „социален работник“, без значение за фактическия състав на чл. 330, ал.2, т.7 от КТ дали това положение е запазено и съществува към датата на уволнението. Затова съдът е приел, че в случая е налице соченото от работодателя основание по чл. 300, ал. 2, т. 7 от КТ да прекрати едностранно трудовия договор с ищцата, тъй като с поведението си тя е допринесла с противоправното си поведение /противно изискването чл. 126, т. 12 от КТ/, като не е съобщила в разумен срок за обстоятелството, водещо до несъвместимост. Въззивният съд е приел, че като е приел обратното, а именно, че за несъвместимостта следва да е налице към датата на уволнението, районният съд е постановил решението си в противоречие със закона и безпротиворечивата по казуса съдебна практика. Въззивният съд е приел, че тъй като в случая всяко от основанията за уволнение – по чл. 330, ал. 2, т. 7 от КТ и по чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. второ от КТ има самостоятелен характер, а по делото се е установило, че е налице първото от тях, то следва изводът, че уволнението, извършено с горепосочената заповед, се явява правомерно, тъй като само липсата и на всички посочени основания за уволнение прави заповедта незаконосъобразна /в т.см. решение № 1614 от 11.03.2004 г. по гр. д. № 909 /2002 г., на ВКС, III г о., докладчик съдията Г. М./. Въззивният съд е приел, че по изложените съображения следва, че искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ се явява неоснователен, а тъй като това води като последица до неоснователност и на претенциите по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, се налага изцяло отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с която исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1- т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ и чл. 86 от ЗЗД следва да се отхвърлят. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: В представеното изложение за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката извежда няколко въпроса: Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства по делото, да обсъди всички произтичащи от тях релевантни за спора факти, да съобрази всички доводи на ищеца в исковата му молба и тези за неоснователност на възраженията на ответника и едва тогава да обоснове изводите си по спора, като формира своето становище по доказателствата по делото и закона чрез пълни, обосновани и мотивирани изводи? Въпросът е обуславящ, но не е разрешен както се твърди, а в съответствие с установената съдебна практика въззивният съд е изложил мотиви за основателността на доводите на жалбоподателя за неправилност на първоинстанционното решение и за неоснователността на предявените искове въз основа на обсъждане на събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти. Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по въпроси относно правилността на първоинстанционното решение, за които няма довод във въззивната жалба, ако не е налице приложение на императивна правна норма и не следи за интереса на въззивника? Въпросът не е обуславящ, въззивният съд се е произнесъл по доводите на жалбоподателя за неправилност на изводите на първоинстанционния съд по всяко едно от основанията за уволнение, за което въззивният жалбоподател твърди, че е осъществено и доказано по делото. Въззивният съд е приел за законосъобразно уволнението само на първото посочено в заповедта основание. Трябва ли заповедта по чл.330, ал. 2, т. 7 КТ да съдържа конкретни мотиви? Въпросът е обуславящ, но въззивният съд не го е разрешил както се твърди, тъй като е приел, че заповедта съдържа конкретни мотиви. В случая в заповедта за уволнение са посочени както фактите, поради които трудовото правоотношение се прекратява, така и правната норма на чл. 330, ал. 2, т. 7 КТ вр. чл.107а, ал.1 КТ и чл. 126, т. 12 от КТ, която представлява първото основание за прекратяване на трудовия договор. Разрешението на въззивния съд е в съответствие с посоченото от него решение № 46 от 04.07.2011 г. по гр.д. № 16 /2010 г. на ВКС, IV г.о., на което се е позовал, с което е прието, че: Във всички случаи на прекратяване на трудовото правоотношение следва да има яснота за основанието, на което се извършва, както с оглед защитата на работника или служителя, така и поради правните последици. От значение е именно основанието, посочено в заповедта за уволнение. Важното във всички случаи е работникът или служителят да разбере кои са фактите в обективната действителност, поради които трудовото правоотношение се прекратява, а съдът да може да извърши проверка дали са се осъществили, като ги подведе под съответна правна норма и въз основа на това да заключи дали уволнението е законосъобразно. Няма и законова пречка мотивите в заповедта да се изчерпват с цитиране на правната норма, тогава, когато тя не предполага различни фактически основания, нито има нужда от излагане на допълнителни данни, формирали волята на законодателя, какъвто е случая с хипотезата на чл. 330, ал. 2, т. 7 КТ. При иск с правно основание чл. 344, ал.1, т. 1 КТ за отмяна на уволнение задължен ли е съдът да изложи становището си по въпроса какво е конкретното съдържание на ЙВРК (вероятно се има предвид йерархическа връзка на ръководство и контрол, визирана в разпоредбата на чл. 107а, ал. 1 КТ) и задължен ли е съдът да установи в пълнота такава? Въпросът е обуславящ, но не е разрешен както се твърди, тъй като въззивният съд е приел, че по делото е безспорно и е установено от събраните по делото доказателства, както наличието на родство по сватовство от втора степен между ищцата и предходния кмет П., така и и наличието йерархическа връзка на ръководство и контрол помежду им. Въззивният съд е приел, че с оглед функциите на заеманата от ищцата длъжност и тази на бившия кмет на общината, следва изводът, че двете длъжности се намират в йерархическа връзка на ръководство и контрол, доколкото в правомощията на кмета е назначаването, уволняването, наказването, поощряването и др. по отношение на лицата, назначени на длъжността, която заема ищцата. Оттук следва изводът, че между ищцата и предходният кмет на община са били налице отношения на служебна зависимост, за която по арг. чл. 107а вр. с чл. 126, т.12 от КТ ищцата е следвало да подаде уведомление за наличие несъвместимост с изпълняваната работа, предвид законовата забрана за сключване на трудов договор в този случай. Следва ли несъвместимостта по смисъла на чл. 107а, ал. 1 КТ да е налице към момента на прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 330, ал.2, т.7 вр. чл.126, т. 12 и чл. 107а, ал. 1 КТ? Този въпрос е поставен в разновидности. Този въпрос е обуславящ, но е разрешен в съответствие с решение № 46 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 16 /2010 г. на ВКС, IV г.о., на което въззивният съд се е позовал, с което е прието, че при фактическия състав на чл. 330, ал. 2, т. 7 КТ се изисква наличие на субективен елемент, който е свързан със знание за несъвместимостта у служителя или работника, както и премълчаването й (неуведомяване на работодателя по чл. 126, т. 12 от КТ) и за фактическия състав на нормата на чл. 330, ал.2, т.7 КТ е достатъчно несъвместимостта да е съществувала някога, без значение дали това положение е запазено и към датата на уволнението. Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК. С оглед изхода от спора жалбоподателката няма право на разноски, а ответникът по жалбата не претендира разноски и не е представил списък за разноски, нито доказателства за направени разноски. Поради което разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното съдът