Определение № 50024 от 19.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 153/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на АСТРА - 3 ЕООД с ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 101 от 09 .0 8.2021 г. по в. т. д. № 266/2021 г. по описа на АС - Пловдив, с което е потвърдено решение № 260159 от 03.12.2020 г. по т. д. № 1051/2019 г. по описа на ОС – Пловдив. С първоинстанционното решение е прекратено дружеството – касатор и е открито производство по ликвидацията му, на основание чл.517 ал.4 ГПК, като на Агенцията по вписванията е възложено да впише решението в ТРРЮЛНЦ и да назначи ликвидатор. В касационната жалба се правят оплаквания за недопустимост на въззивното решение, поради неуважено искане по чл.229 ал.1 т.4 ГПК при наличие на висящо исково производство по чл.439 ГПК, както и за неправилност на същото, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и материалния закон и необоснованост. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се навеждат основания за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по следния процесуалноправен въпрос: Въззивната инстанция длъжна ли е да обсъди всички наведени от въззивника възражения за неправилност на първоинстанционното решение и да формира собствени изводи по спора? Ответникът по касация - АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД с ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, с депозиран в срок писмен отговор изразява становище за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване, както и на жалбата по същество, по подробно изложени съображения. За да се произнесе по реда на чл.288 ГПК, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение съобрази следното: Касационната жалба е подадена от легитимирано лице, в срока по чл.283 ГПК и атакуваният въззивен съдебен акт подлежи на касационен контрол, поради което производството е допустимо. За да прецени, че въззивната жалба е неоснователна, съставът на въззивния съд от фактическа страна е съобразил, че ищецът - АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ ЕАД, е взискател по изп. д. № 487/2019 г. по описа на ЧСИ С. Г. с рег.№ 825, след като е встъпил в правата на първоначалния взискател – УНИКРЕДИТ БУЛБАНК АД, срещу солидарните длъжници – СОЛАРИС – 999 ЕООД и П. С. Ц., по силата на договор за цесия от 15.10.2018 г. По молба на взискателя е наложен запор върху притежаваните от длъжника П. Ц. 50 дяла на стойност 5 000 лв. в ответното дружество, съставляващи 100 % от капитала му, като запорът е вписан по партидата на дружеството на 04.11.2019 г. С постановление от 05.11.2019 г. ЧСИ е овластил взискателя да предяви иск за прекратяване на АСТРА – 3 ЕООД, като към този момент дългът по изпълнителното дело е възлизал общо на 728 616 лв. От правна страна съдът е намерил за правилни изводите на първата инстанция, че са налице всички предпоставки за уважаване на иска – наличие на висящо изпълнително производство, по което ищецът е взискател, а ответникът – трето задължено лице по смисъла на чл.507 и сл. ГПК, като с оглед насочването на изпълнението върху всички дялове на длъжника в дружеството, искът може да бъде предявен и без спазване на изискванията на чл.96 ал.1 ТЗ, без връчване на изявление за прекратяване на дружеството /респ. на участието на длъжниците в него/. По възражението на ответника относно наличието на преюдициален спор за недължимост на вземането съставът на въззивния съд на първо място е отчел, че той касае само част от дължимите върху главницата лихви и на следващо, че възражението е неотносимо към предмета на спора, с оглед предпоставките на закона за прекратяване на дружеството. За неотносимо е счетено и възражението, че договорът за цесия не бил съобщен на длъжника. Съдът е посочил, че единственото основание за отхвърляне на предявения иск е взискателят да е бил удовлетворен преди приключване на първото заседание по делото – чл.517 ал.4 изр.2 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че липсва твърдяното основание за допускане на въззивното решение до касационна проверка. Необсъждането по същество на възраженията на касатора е с оглед формираната от въззивния съд преценка, че същите не биха се отразили върху спорния предмет, поради което липсва противоречие с практиката на ВКС, включително посочената в изложението по чл.284 ал.3 ГПК за задълженията на въззивната инстанция при постановяване на съдебния й акт. Не кореспондират на мотивите на въззивния съд и доводите, че той не е формирал собствени изводи по предмета на спора, поради което по последната част от въпроса също не се установява допълнителната селективна предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поддържана от касатора. Извън горното, решението на апелативния съд съответства на трайната практика на ВКС относно действието на договора за цесия, както и на тази, според която съществуването на вземането не може да бъде предмет на преценка в производството по чл.517 ал.4 ГПК, тъй като законът не поставя такова изискване нито за допустимостта, нито за основателността на иска /вж. определение № 62 от 14.02.2022 г. по ч.т.д.№ 2710/2021 г. на I т.о. и цитираните там решения/. Съгласно определение № 11 от 13.01.2022 г. по ч.т.д.№ 2721/2021 г. на I т.о., респ. цитираните в него решения на ВКС, преюдициален по смисъла на чл.229 ал.1 т.4 ГПК спрямо иска по чл.517 ГПК би бил само онзи спор, който би довел до прекратяване на изпълнителното производство, например, ако качеството на ищеца на кредитор и взискател не е стабилизирано, какъвто настоящият случай не е. От изложеното следва изводът, че въззивното решение не е вероятно недопустимо на посочените в касационната жалба основания и не следва да се допуска до обжалване и в хипотезата на чл.280 ал.2 предл.2 ГПК, за която касационният съд следи служебно. С оглед резултата от спора и направеното от ответника по касация искане за присъждане на разноски, касаторът следва да бъде осъден да заплати юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв., съгласно чл.78 ал.8 ГПК. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение