Определение № 5668 от 05.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2219/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Основно училище „Добри Чинтулов“-гр.Варна, чрез пълномощника адв.А. П., срещу решение № 14 от 08.01.2024г., постановено по въззивно гр.дело №2278/ 2023г. на Варненския окръжен съд, ІІІ състав. С атакуваното решение е потвърдено решение № 1911/29.05.2023г., поправено с решение № 2973 и с решение № 2975 от 24.08.2023г., постановени по гр.д.№ 12952/2021г. на РС-Варна, ХХХIII състав в обжалваните пред Варненския окръжен съд части и по този начин ответникът Основно училище „Добри Чинтулов“- Варна е осъден, на основание чл.200, ал.1 от КТ, да плати на Х. З. А. и на А. З. А. по 70 000 лева, като обезщетения за неимуществени вреди-болки и страдания, причинени от смъртта на майка им Л. Х. А., починала на 02.09.2020г. в резултат на трудова злополука от 19.05.2020г., ведно със законната върху обезщетенията, считано от 02.09.2020г. до окончателното плащане, както и да плати на Х. З. А. 700 лева, като обезщетение за имуществени вреди - разходи за погребение на наследодателката Л. А., ведно със законната лихва, считано от 02.09.2020г. до окончателното плащане. В касационната жалба са изложени подробни съображения за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се, че въззивният съд не е обсъдил наведените от ответника по спора доводи и възражения, не е извършил поотделно и в съвкупност преценка на писмените доказателства, в резултат на което е направил необоснован извод за наличие на причинна връзка между уврежданията на работничката, получени на 19.05.2020г. в резултат на процесната трудова злополука и смъртта й, настъпила на 02.09.2020г. Касаторът сочи, че съдът е определил размера на обезщетенията за неимуществени вреди в нарушение на чл.52 ЗЗД и не е съобразил наличието на предпоставките на чл.51, ал.2 ЗЗД за редуциране размера на обезщетенията. В представеното изложение на основанията по чл.280 ГПК касаторът формулира въпроси, които поставя с оглед основанията за допустимост по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК: 1. Има ли право въззивният съд да присъди обезщетение по чл. 200 КТ за вреди, причинени от трудова злополука, без в разпореждането на НОИ с № Ц5104-03-144/14.09.2020г., да е посочено, че в следствие на трудовата злополука Л. А. е починала и следва ли това да е установено, като причинна връзка между двете събития в административното производство, в което административният акт не е обжалван и е влязъл в сила; 1а. Съставлява ли разпореждането на НОИ за трудова злополука елемент от фактическия състав на чл. 200 КТ; 2. Има ли право въззивният съд да приеме, че материалната доказателствена сила на съобщението за смърт № 320/02.09.2020г., в което е посочена като причина за смъртта на Л. А. менингоенцифалит, предизвикан от мозъчен абсцес, е оборена само въз основа на експертиза, направена по документи, години след издаването на официалния документ и без да е направена аутопсия на пострадалата и след като смъртта е настъпила три месеца след трудовата злополука и преди приемането на Л. А. за втора операция на 19.08.2020г. и след епилептичен гърч в болницата и при тежко протичане на менингоенцифалит; 3.Длъжен ли е въззивният съд да намали обезщетението за неимуществени вреди със степента (процента), с който пострадалата е допринесла за настъпването на вредоносния резултат, като не е носила обувки с противоплъзгащо покритие и не се е придължала към парапет, съгласно вътрешните правила; 4. Има ли право въззивният съд да определи обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, без да съобрази и отчете обективните критерии за момента на настъпване на трудовата злополука по време на обедна почивка и без използването на работни обувки, съобразени с правилата за безопасни условия на труд и следва ли тези правила да важат и да се спазват от работника или служителя докато се намира на територията на училището дори и когато не изпълнява служебните си задължения по време на обед; 5. Има ли право въззивният съд да определя размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, като игнорира обективни факти като: постове във фейсбук от личните профили на ищците, които са представени още с въззивната жалба и в последствие при оспорване на експертното заключение на комплексната СППЕ и за които не важи преклузия, тъй като са станали известни на учебното заведение след постановяване на първоинстанционното решение; 5а.Кога настъпва преклузията по чл. 266 ГПК за ангажиране на доказателства от страната, респ. кога са налице изключенията, предвидени в нормата за събиране на доказателства; 6. Следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви, като обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, които имат значение за решаване на делото. По първия поставен въпрос се твърди противоречие с решение № 319/22.06.2010г. по гр.д.№ 204/2009г. на ІІІ ГО. По третия и четвъртия въпрос - с решение № 764/21.01.2011г. по гр.д.№ 389/2010г., решение № 202/12.12.2014г. по гр.д.№ 1298/2014г. на ІІІ ГО, а по петия и шестия въпрос-с ППВС №4/1968г., с т.2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, с т.19 от ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС. Не на последно място според касатора въззивното решение е очевидно неправилно, тъй като въззивният съд неправилно е приел, че е налице причинна връзка между трудовата злополука и настъпила три месеца след нея смърт на наследодателката на ищците. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор, с който ответниците в касационното производство Х. З. А. и А. З. А., чрез процесуален представител, излагат съображения за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението. Оспорват жалбата като неоснователна. Претендират разноски за адвокатско възнаграждение. Отговор на касационната жалба е постъпил и от третото лице помагач на ищците - „МБАЛ Света Анна“-гр.Варна, чрез пълномощника адв.О. К., с който се оспорва касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, намира, че касационната жалба в частта, насочена срещу въззивното решение, съдържащо произнасяне по иска на Х. А. за осъждане на ответника да плати обезщетение за имуществени вреди в размер 700 лева – разходи за погребението на починалата на 02.09.2020г. наследодателка на ищеца, е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане, а касационното производство в тази част да се прекрати. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал.3, т.1 ГПК (в ред. на ДВ бр. № 86/2017г.) не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5 000 лева. В случая цената на иска за обезщетяване на имуществените вреди на ищеца А. е в размер 700 лева-под определения в закона размер за допустимост на касационно обжалване и поради това решението по него не подлежи на касационно обжалване. В останалата част касационната жалба на ОУ „Добри Чинтулов“-Варна е редовна и процесуално допустима – постъпила е в срока по чл.283 ГПК, подадена е от надлежна страна с интерес от обжалване, срещу въззивен акт, подлежащ на инстанционен контрол. Върховният касационен съд, състав на ІV ГО по предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване, намира следното: Разгледани са искове по чл. 200 КТ. След анализ на ангажираните в производството писмени и гласни доказателства и обсъждане заключенията на двете медицински експертизи, от фактическа и правна страна въззивният съд е приел следното: Ищците са наследници по закон на Л. Х. А., починала на 02.09.2020г.; приживе наследодателката е била в трудово правоотношение с ОУ „Добри Чинтулов“- Варна на длъжността „чистач“. На 19.05.2020г. по време на регламентирана почивка, при придвижване в сградата на училището към мястото, където обикновено се храни през работния ден, Л. А. пада по стълбите и удря главата си, вследствие на което получава тежка черепномозъчна травма. Извършени са две неврохирургични оперативни интервенции-на 20.05.2020г. и на 21.08.2020г., но след настъпили усложнения пострадалата починала в лечебното заведение на 02.09.2020г. в състояние след мозъчен абсцес, довел до развитие на полиорганна недостатъчност (заключение на СМЕ). С Разпореждане № Ц5104-03-114/14.09.2020г. на ТП на НОИ-Варна злополуката е установена като трудова по реда на чл.57 и сл. от КСО с окончателно произнасяне на длъжностното лице с индивидуален административен акт по чл.60, ал.1 от КСО. Съдът е приел, че съвкупната преценка на писмените доказателства и заключението на СМЕ (което е кредитирал като обосновано, професионално дадено и неопровергано от други доказателства), води до категоричен извод за наличие на пряка причинно-следствена връзка между трудовата злополука и настъпилата смърт на Л. А.. Позовал се е на изводите на експерта-медик, който след анализ на първичната медицинска документация, е достигнал до заключението, че причина за смъртта на А. са възникналите усложнения от получената тежка черепно-мозъчна травма вследствие на трудовата злополука, несъвместима с живота; че съществува пряка причинно следствена връзка между получените увреждания от злополуката и смъртта на лицето; клиничната картина и резултатите от параклиничните изследвания са основание да се приеме, че причина за смъртта е състояние след мозъчен абсцес, довел до развитие на полиорганна недостатъчност; мозъчният абсцес на мястото на вътремозъчния кръвоизлив от своя страна е пряка реакция на организма след първата неврохирургична операция, предприета в спешен животоспасяващ порядък, непосредствено след трудовата злополука. Съдът е приел, че при този категоричен извод и липсата на данни в микробиологичното изследване, в първичната медицинска документация и в клиничната картина по време на болничния престой на А. за доказан менингоенцефалит (характеризиращ се с много ясна картина, поради което не може да остане скрит), посочената в съобщение за смърт № 320/02.09.2020г. непосредствена причина за смъртта на лицето (менингоенцефалит) се явява успешно опровергана. Несъстоятелни в тази връзка съдът е намерил доводите на ответника, извлечени от характера на документа, като е приел, че материалната доказателствена сила на официалния свидетелстващ документ – съобщението за смърт, в случая е оборена от писмените доказателства и от експертното заключение на СМЕ, чрез доказване на неговата неистинност в частта, описваща непосредствената причина за смъртта. За да определи размера на причинените на ищците –деца на починалата, неимуществени вреди от смъртта й, въззивният съд е взел предвид възрастта на Л. А. към датата на смъртта-60 годишна; установените от ангажираните гласни доказателства безконфликтни и сърдечни отношения между ищците и починалата им майка - споделяли общо домакинство до раждането на детето на ищцата А. А. в края на 2018г., били много сплотени и привързани един към друг; установените негативни преживявания на ищците след смъртта на майка им - двамата изпаднали в много тежко депресивно състояние; затворили се в себе си, спрели да контактуват с приятели; ищецът Х. не отговарял на обаждания, отказвал срещи, връзки с други хора и да излиза навън; занемарил хигиената в дома си, стоял на тъмно, пропушил, събуждал се от кошмари крещейки и това състояние продължава и до днес; спрял да свири и да спортува, както и да работи като IT специалист. Ищцата А. изживяла болезнено загубата на майка си, затваряла се и плачела; изпитвала страх от сирените на минаващи линейки; загубила усмивката си и се затворила в себе си. Съдът е съобразил и заключение на КСППЕ (което е кредитирал като обективно и компетентно изготвено) според което загубата на майка им е преживяна от двамата ищци като значим стрес, който и до момента не е преработен ефективно; те са емоционално потиснати, изживяват състояние на тъга, независимо от изминалото време от смъртта, намерила отражение върху психиката и ежедневието им; понижена е самооценката и самочувствието им; налице е затруднение в контактите им в разширения социум; и към момента при всеки от ищците е налице тревожно депресивна реакция на организма към стресогенното събитие, каквото е смъртта на майка им с различни проявления при всеки. Отчитайки всички тези обстоятелства въззивната инстанция е счела, че достатъчна за обезщетяване на действителните неимуществени вреди, понесени от ищците, при отчитане и на икономическите условия на живот в страната към момента на злополуката, е сумата 80 000 лева за всеки от тях. Съд е намерил за неоснователно възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат, обосновано с твърдения за липса на положено елементарно старание и внимание от работника и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Посочил, че според неоспорения протокол за разследване на трудова злополука, тя е станала на източното вътрешно стълбище между втори и първи етаж в училището, при придвижване по коридор и падане при слизане по стълбище, при което Л. А. ударила главата си в стъпалата. Съдът е направил задълбочен анализ на писмените и гласни доказателства, ангажирани от ответника във връзка с направеното възражение, намерил е същите за противоречиви и некореспондиращи едни с други и е приел, че Общите правила за предпазване от подхлъзвания, спъвания и падания на едно ниво, предвиждащи задължение за работниците да разполагат с подходящи обувки с противоподхлъзващи свойства на подметките не са неразделна част от ПЗБУТ за учебната 2019/2020г., съответно, Л. А. не е била запозната със съдържанието им. Допълнил е, че по делото не е установено трудовата злополука да е настъпила при подхлъзване или спъване, а задължение при придвижване на работниците в училището да се държат за перилата на стълбището не е уредено; не е доказано закупеното работно облекло, в т.ч. дамски работни обувки да са били предадени на Л. А. за учебната 2019/2020г. през м. март 2020г. от домакина срещу подпис; не са събрани и доказателства, обуславящи извод, че работникът е действал без проява на елементарно внимание и старание, незачитайки основни правила за самосъхранение и правилата за здравословни и безопасни условия на труд, при придвижването си, с които е бил надлежно запознат и за които е бил надлежно инструктиран. Ето защо, съдът е приел, че възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия е недоказано и имуществена отговорност на работодателя, на основание чл. 200 от КТ следва да се ангажира изцяло. На следващо място въззивният съд е съобразил, че платеното на 20.05.2021г. от ЗК „Лев Инс“ АД застрахователно обезщетение на всеки от ищците – наследници на застрахованото лице Л. А. в размер по 500 лева на всеки по риска „Смърт вследствие злополука за лица над 14 годишна възраст“ следва да се приспадне от определения размер на обезщетението за неимуществени вреди при трудова злополука (80 000 – 500 = 79 500), а плащанията на парична помощ от работодателя (1000 лева) и обезщетенията за временна неработоспособност от ДОО (2 331,39 лева) получени приживе от Л. А. не следва да се приспадат от обезщетенията за неимуществени вреди, определени за наследниците на починалата работничка, тъй като тези плащания не са имали предназначение да компенсират понесените от тях неимуществени вреди. В заключение, въззивният състав е приел, че предявените искове са доказани по основание до размера 79 500 лева за всеки от ищците, но доколкото първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която исковете са отхвърлени за разликата над присъдените по 70 000 лева, то в рамките на предметния обхват на въззивното производство, исковете са основателни и следва да се уважат до 70 000 лева на всеки от наследниците на починалата работничка, ведно със законната лихва от датата на смъртта до окончателното плащане. При тези мотиви на въззивния съд, съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на решението до касационен контрол. Решението не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК. От съдържанието на мотивите не се установява въззивният съд да е приложил закона в неговия обратен смисъл, нито да е приложил отменена, неотносима или да се е позовал на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката. Решението е израз на правораздавателната компетентност на съда при решаване на конкретния правен спор и съдържа неговата преценка за установените релевантни факти и приложението на закона към тях. Съображенията на касатора за неправилна преценка на доказателствата при установяването на причинно-следствена връзка между травматичното увреждане от трудовата злополука и смъртта на пострадалата, настъпила три месеца по-късно, всъщност съставляват доводи за неправилност по чл.281, т.3 ГПК и не могат да обосноват допускането на решението до касационен контрол по чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК. Съществената част от формулираните от касатора въпроси не удовлетворяват общото селективно изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са относими или към правилността на формираните от въззивния съд фактически и правни изводи, или изобщо не са били преценявани от съда. Предвид това част от въпросите не съответстват на приетите от съда факти, не са обусловили решаващата му правна воля и нямат нужното значение за изхода от спора по смисъла на цитираната норма, съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС по тълк.дело № 1/2009г. В друга част въпросите са фактически и изискват преценка на доказателствата и на правилността на изводите на въззивния съд, което е недопустимо да се извърши в производство по чл. 288 ГПК. В останалата част въпросите са разрешени в съответствие с цитираната от касатора относима съдебна практика на ВКС, поради което отсъства допълнителното селективно основание, на което той се позовава. По-конкретно: Въпрос 1 освен, че е некоректно поставен и е фактически, не обуславя решението. Противно на изложените във въпроса твърдения въззивният съд именно съобразявайки съдържанието на разпореждането по чл.60 КСО (удостоверяващо, че злополуката от 19.05.2020г. е трудова, причините и обстоятелствата за възникването й и вида на получените от работничката увреждания) и данните от медицинската документация и изготвеното въз основа на тях експертно становище на СМЕ е приел, че е налице причинно-следствената връзка между трудовата злополука и настъпилата смърт на работничката. Отговорът на поставения въпрос 1а е положителен и е даден в цитираното от касатора решение по гр.д.№ 204/2009г. на ІІІ ГО на ВКС, където е посочено, че елементите на фактическия състав на чл. 200 КТ са: наличие на трудово правоотношение, претърпяна трудова злополука и вреди за пострадалия, причинени от нея; липсата на влязъл в сила индивидуален административен акт относно наличието на трудова злополука е пречка за уважаване на исковете по чл. 200, ал. 1 КТ, тъй като не е налице елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по този законов текст. Въззивният съд се е съобразил с тази съдебна практика. С питане 2 се иска под формата на отговор на правен въпрос касационният съд да извърши преценка относно правилността на изводите на съда по приложението на чл. 179 ГПК и във връзка с установените по делото факти и обстоятелства. По подобни въпроси, съгласно приетото по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК, във фазата по селектирането на жалбите, касационната инстанция не се произнася. Въпросите 3 и 4 в едната си част съдържат твърдения за факти, които не са били установени от въззивния съд, поради което по отношение на тях не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК. В частта, отнасяща се до приложението на чл. 201, ал.2 КТ въпросите 3 и 4 са от значение за изхода на спора, но са разрешени от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 62/24.02.2015г. по гр. дело № 2798/ 2014г. на IV ГО, решение № 159/15.01.2018г. по гр. дело № 251/2017г. на III ГО, решение № 50254/ 22.12.2022г. по гр. дело № 1032/2022г. на III ГО, решение № 50103/11. 01.2024г. по гр. дело № 2865/2022г. на III ГО и др. Според тази съдебна практика съпричиняване при трудовата злополука има винаги, когато работникът или служителят извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение на технологичните правила и на правилата за безопасност; не всяко съпричиняване обаче е основание за намаляване на дължимото от работодателя обезщетение. Съгласно чл. 201, ал. 2 КТ, отговорността на работодателя може да се намали само когато пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност, т. е. проявил е липса на елементарно старание и внимание, пренебрегвайки основни правила да безопасност – когато не е положил дължимата грижа, каквато и най-небрежният би положил при същите обстоятелства. Преценката за положената грижа е в зависимост от конкретните обстоятелства, при които е настъпила трудовата злополука, от поведението на работника, съпоставено с доказателствата как е следвало да процедира и в резултат на кои негови действия е настъпила вредата. За да е налице груба небрежност следва пострадалият да е предвиждал настъпването на неблагоприятния резултат, но лекомислено да се е надявал, че той няма да настъпи или че ще успее да го предотврати. В случая въззивният съд е отрекъл по делото да е установено такова поведение на работничката, което да е в причинна връзка с вредата и да съставлява груба небрежност, отчитайки установения механизъм на настъпване на злополуката-работничката е паднала на източното вътрешно стълбище между втори и трети етаж в училището (без данни да се е подхлъзнала или спънала) и е ударила главата си в стъпалата и с оглед събраните по делото доказателства, които не доказват твърденията на работодателя за установен по делото принос на работничката и проявена груба небрежност при настъпването на злополуката, които биха могли да обосноват прилагане на разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ. Несъгласието на касатора с анализа и оценката на доказателствата, респ. с крайния извод за липсата на квалифицирано поведение на пострадалата по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ, съставляват доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение и за неговата необоснованост, които не могат да се проверяват в производството по чл. 288 ГПК. Въпрос 5, в частта му относно приложението на чл. 52 ЗЗД обуславя въззивното решение, но по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Съдът след подробен анализ на събраните доказателства е приел, че са налице всички елементи от фактическия състав на чл.200 КТ за ангажиране отговорността на работодателя за настъпилите вреди. В тази връзка за да определи дължимото на ищците обезщетение съдът е съобразил указанията в ППВС № 4/1968г. и многобройната и непротиворечива съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД. Преценката на въззивния съд за размера на справедливия паричен еквивалент на претърпените от ищците неимуществени вреди от смъртта на майка им, настъпила в резултат от уврежданията при трудовата злополука, не е абстрактна, а се базира на приетите за установени по делото обстоятелства. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване и по втората част на въпрос 5, както и по въпрос 5а, пряко свързани с доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд относно приложението на чл.266, ал.3 ГПК. Според трайната практика на ВКС допускането на доказателствата в хипотезата на чл. 226, ал.3 ГПК предполага кумулативното наличие на две предпоставки - доказателствата да са поискани от страната в рамките на предвидените за това преклузивни срокове и отказът на първоинстанционния съд да ги приобщи към делото да не е съобразен с правилата на процесуалния закон. В случая по направените във въззивната жалба на ответното училище доказателствения искания, въззивният съд се е произнесъл с определение № 4357/ 17.11.2023г., оставяйки ги без уважение с мотива, че е преклудирано искането за оглед на снимки, публикувани в социалните мрежи от ищците през 2020г. и преди образуване на делото, за узнаването на които след обявяване на решението на РС-Варна ответникът не е ангажирал доказателства. Несъгласието на касатора с направената от въззивиния съд преценка за недопустимост на поисканите от него доказателства, не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Шестият процесуалноправен въпрос, доколкото касае правомощията на въззивния съд като инстанция по същество, включващи и задължението да обсъди всички доводи и искания на страните и релевантните за спора доказателства, отговаря на общото изискване по чл.280, ал.1 ГПК. Същият не е разрешен обаче в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения, като мотивите му съдържат задълбочен анализ и подробна оценка на правнорелевантните факти и доказателства, обсъждане на доводите и възраженията на страните; посочване на фактите, които са приети за установени и въз основа на кои доказателства и кои са счетени за недоказани и защо. Или обобщено атакуваното решение е постановено в съответствие с формираната съдебна практика по приложението на чл.12, чл.235 и чл.236, ал.2 от ГПК. По изложените съображения решението на Варненския окръжен съд не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на делото и с оглед направеното в отговора на касационната жалба искане, на процесуалния представител на ищците (ответници в касационното производство) се дължат разноски за адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал.2 ЗАдв за защита по касационната жалба на Основно училище „Добри Чинтулов“-Варна, което съдът на основание чл. 38 ЗАдв определя в общ размер 4 000 лева. На третото лице помагач МБАЛ „Света Анна“ АД-гр.Варна съдът не присъжда претендираните с отговора на касационната жалба разноски, съгласно изричната разпоредба на чл. 78, ал. 10 ГПК. Така мотивиран Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО