Определение № 949 от 03.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 383/2012 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е.ОН България Мрежи” АД срещу решение № 1499/05.12.2011 год., постановено по в. гр.д. №2314/2011 год. на Окръжен съд [населено място], ГО, ІV състав, с което е потвърдено решение № 3597/ 06.08.2011 год. на Варненския районен съд по гр.д. № 1566/2011 год., 14 състав, с което е отменено като незаконно уволнението на Д. Г. Д. от [населено място], извършено със заповед № 49/03.12.2010 год. на членове на УС на [фирма], [населено място] на осн. чл. 330,ал.2,т.6 във вр. чл. 190,ал.1,т.2 КТ, същият е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „отговорник мрежови и измервателен район” и [фирма], [населено място] е осъден да заплати на Д. Г. Д. на осн. чл. 225,ал.1 КТ сума в размер на 6 428,345 лв. обезщетение за времето, през което е останал без работа / 03.12.2010 год. до 03.06.2011 год./, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 31.01.2011 год. Присъдени са такси и разноски. В касационната жалба, се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради противоречието му с материалния закон и нарушения на съдопроизводствените правила. /касационни основания за отмяна по чл. 281,т.3 ГПК./ Касаторът моли въззивното решение да бъде отменено изцяло и вместо него да се постанови ново решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира и разноски. Представя изложение на основанията за допустимост на касационното обжалване по чл. 284,ал.3,т.1 ГПК. Ответникът по касация Д. Г. Д. от [населено място] не взема становище както по допустимостта на касационното обжалване, така и относно основателността на жалбата по същество. Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о. с оглед правомощията по чл. 288 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. За да постанови своето решение въззивният съд е приел, че издадената заповед на осн. чл. 120 КТ, с която на Д. Г. Д. е възложено поради производствена необходимост да премине на длъжност „Елекромонтьор по поддържане и ремонт на електропроводни линии и мрежи, възлови станции, трафопостове и СТИ” е незаконосъобразна, доколкото по делото не е доказано наличие на производствена необходимост и заповедта е издадена в противоречие с разпоредбата на чл. 120,ал.2 КТ,изискваща при едностранно изменение на мястото и характера на работа поради производствена необходимост, да се вземе предвид квалификацията и здравословното състояние на работника или служителя. Прието е също така, че на посочените в уволнителната заповед работни дни служителят се е явил на своето работно място, поради което визираното в заповедта основание за неговото дисциплинарно уволнение по чл. 190,ал.1,т.2 КТ / неявяване на работа в течение на два последователни работни дни / не налице. Следователно основният въпрос ,който е обусловил изхода на делото е този дали е осъществен фактическия състав на дисциплинарното нарушение, за което е наложено дисциплинарното наказание „уволнение”. Поради това поставените на стр. 3-то от изложението въпроси, които касаят правомощието на съда да преценява законосъобразността на заповедта по чл. 120 КТ с оглед на това дали е налице производствена необходимост и дали е извършена преценка на здравословното състояние на служителя, не са обуславящи изхода спора и на това основание по отношение на тях касационно обжалване не следва да се допуска. Независимо от това следва да се посочи, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителната практика на ВКС, която приема правото на съда в производството по отмяна на заповед за уволнение да осъществява косвен съдебен контрол досежно законосъобразността на заповедта по чл. 120 КТ / виж Р № 15/28.03.2012 год. по гр.д. №330/2011 год. на ВКС, ІV г.о. ,постановено при условията на чл.290 ГПК/ Въпросите, свързани с това дали извода на съда, че служителят се е явявал на работното си място на датите 18.11.2010 год. и 19.11.2010 год. / стр.4-та от изложението/, имат фактически а не правен характер. Същевременно касаторът не посочва кои от представените с изложението съдебни актове обосновават противоречива съдебна практика по тези въпроси, предвид на това, че основанието на което се иска касационното обжалване по тях да бъде допуснато, е това по чл. 280,ал.1,т.2 ГПК. По изложените съображения, не са налице законовите предпоставки за допустимост на касационното обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о.