Определение № 21 от 14.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3952/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на [община], представлявана от кмета Б. Х., чрез адв. И. Н., против въззивното решение № 129 от 22 юни 2021 г., постановено по в.гр.д. № 133/2021 г. по описа на Окръжен съд Смолян, с което се обезсилва решение № 60018 от 15 февруари 2021 г., постановено по гр.д. 408/2020 г. по описа на Районен съд Смолян за отхвърляне като неоснователни предявените от общината против К. Г. И., с адрес в [населено място] искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за сумите от общо 25060 лева по единадесет договора за правна защита и съдействие, получени от И. без основание в изпълнение на издаден изпълнителен лист на основание влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 196/2019 г. на Районен съд Чепеларе, ведно със законната лихва, и производството по делото е прекратено. В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е недопустимо и неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че, вместо да разгледа спора по същество според правомощията си, съдът се произнася по непредявен иск, като обсъжда основанията за издаване на заповедта за изпълнение, обусловила издаването на изпълнителния лист; освен това, макар да се е произнесъл по заявените факти, съдът ги е подвел под грешно основание, без да обсъжда елементите на фактическия състав на иска по чл. 439 ГПК; не само е дал нова правна квалификация на претенцията, но е разгледал факти, отнасящи се до вече изпълнено в принудителното производство по заведеното от ответника изпълнително дело. Според касатора изложените в исковата молба фактически основания, сочат предявен иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, вр. чл. 26 ЗЗД, тъй като твърденията са, че процесната сума е дадена по нищожни договори или при изначална липса на основание, и затова приетото от съда, че е преклудирана възможността да се оспорва вземането с осъдителен иск, е сторено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Решението на въззивния съд е и недопустимо, защото при съмнения относно редовността на исковата молба съдът е следвало да даде указания за представяне на доказателства, удостоверяващи и конкретизиращи искането на ищеца, а не да се произнася по иск по реда на чл. 439 или по чл. 424 ГПК. Накрая се поддържа и че решението е очевидно неправилно. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, за които твърди, че са в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът К. Г. И., с адрес в [населено място], в отговор на касационната жалба оспорва посочените касационни основания и отделно поддържа липсата на предпоставки за допускане на касационното обжалване. За да приеме първоинстанционното решение за недопустимо, въззивният съд съобразява, че по подадено от И. заявление по реда на чл. 410 ГПК е образувано ч.гр.д. № 196/2019 г. по описа на Районен съд Чепеларе, по което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 98/24.10.2019 г., с която е разпоредено общината да заплати на И. общо сумата от 53408 лева, представляваща неплатени адвокатски хонорари по договори за правна защита и съдействие, ведно със законната лихва, и за сумата 1069,60 лева, представляващи направени деловодни разноски за държавна такса; в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК не е постъпило възражение от длъжника, поради което заповедта за изпълнение е влязла в сила и въз основа на нея е издаден изпълнителен лист от 14.11.2019 г. за описаните в заповедта суми; по този изпълнителен лист е образувано изпълнително дело при частен съдебен изпълнител; с преводно нареждане от 18.02.2020 г. общината е превела на И. сумата 57668,56 лева по изпълнителното дело. По предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД е счетено, че се претендират като недължимо платени суми в общ размер на 25060 лева по единадесет договора за правна защита и съдействие, подробно описани, които са част от договорите за правна защита и съдействие, за дължимостта на сумите по които е издадена заповедта за изпълнение, посочени в нея под №№ 2, 4, 5, 6, 10, 14, 15, 19, 20, 21 и 26. Договорите са сключени в периода 12.09.2018 г.-17.10.2019 г. между И. в качеството му на адвокат и началника на отдел „Местни данъци и такси“ при [община] К. С., с договорено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита по посочените в договорите административни дела, образувани по жалби срещу актове за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 ДОПК, издадени от длъжностни лица в същия отдел; като клиент или страна възложител по договорите е вписан началникът на отдела С.. Не е спорно, че отдел „Местни данъци и такси“ като част от структурата на общинската администрация по смисъла на чл. 15 ЗМСМА не притежава юридическа правосубектност, и всички действия, които извършва при осъществената от него дейност са от името и за сметка на общината, както и че съгласно чл. 4, ал. 1 ЗМДТ установяването, обезпечаването и събирането на местни данъци се извършва от служителите на общинската администрация по реда на ДОПК, а обжалването на свързаните с тях актове се извършва по същия ред. Процесните договори са сключени по повод подадени жалби срещу АУЗД по реда на чл. 107, ал. 3 ДОПК, подлежащи на обжалване пред директора на териториалната дирекция, който с оглед изричната разпоредба на чл. 4, ал. 5 ЗМДТ е ръководителят на звеното за местни приходи в съответната община – началникът на отдел „Местни данъци и такси“ в общината. Не е спорно, че именно началникът на този отдел е надлежната страна в административните производства, във връзка с които са подписани процесните договори. Ищецът твърди, че договорите са сключени от лице, което не е легитимирано да се разпорежда с бюджетните средства на общината, поради което те са нищожни и с оглед на това не пораждат правни последици, а платеното на основание нищожен договор е платено при начална липса на основание и затова подлежи на връщане. Тъй като договорените адвокатски възнаграждения не са били платени, адвокат И. е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение и такава е издадена по реда на чл. 410 ГПК за претендираните в заявлението суми, част от които са сумите по процесните договори за правна защита и съдействие; заповедта е получена от длъжника на 29.10.2019 г.; в срока за възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК (двуседмичен по приложимата редакция на закона) такова не е постъпило от страна на длъжника, и заповедта е влязла в сила на 14.11.2019 г.; районният съд е издал изпълнителен лист, въз основа на него е образувано изпълнително дело и с преводно нареждане от 18.02.2020 г. общината е превела на И. сумата 57668,56 лева, като претендираната в настоящото съдебно производство сума в общ размер от 25060 лева по процесните договори е част от изплатената сума. Съдът приема, че частичното оспорване на вземането по издадената заповед за изпълнение се основава на факти, които са били известни на общината и тя е могла да направи възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК; неподаването на възражение срещу заповедта преклудира възможността за оспорване на вземането с иск, с изключение на случаите по чл. 424 и чл. 439 ГПК, независимо от характера на възраженията срещу вземането; такива възражения могат да се разгледат само по реда на чл. 422 ГПК при подадено от длъжника възражение. Неподаването на възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК, оттеглянето на подадено възражение или влизането в сила на положително съдебно решение по чл. 422 ГПК, имат за последица създаването на стабилитет на заповедта за изпълнение. Оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, се преклудират, освен ако не са налице специалните хипотези на чл. 424 и чл. 439 ГПК. Оспорването на вземането след като заповедта за изпълнение е влязла в сила, е допустимо по исков ред в хипотезите на чл. 424 ГПК при новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни на длъжника до изтичане на срока за подаване на възражение или с които не е могъл да се снабди в този срок; това производство има характеристиките на извънредния способ за отмяна на влезли в сила решения по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, като се оспорва вземането по влязлата в сила заповед за изпълнение, а не съдебното решение, ползващо се със сила на пресъдено нещо; с уважаването на иска по чл. 424 ГПК се отрича съществуването на вземането по заповедта за изпълнение. Защита на длъжника по исков ред се предвижда в чл. 439 ГПК, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнително основание, само въз основа на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. Тъй като в процесния случай не е налице нито една от двете специални хипотези, за общината, неподала възражение по чл. 414 ГПК в срок, е преклудирана възможността да оспорва вземането с осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД. Касационният съд приема, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационното обжалване. Въззивното решение не е очевидно неправилно. В практиката на ВКС последователно се застъпва разбирането, че очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища съдебни актове, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИД ГПК, обн. ДВ бр. 86/2017 г., не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия – т.е. порокът следва да е установим пряко от мотивите на обжалвания съдебен акт. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, без последното да съставлява особено тежък случай, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В процесния случай твърдението на касатора за допусната от въззивния съд очевидна неправилност се разяснява с оплаквания за разглеждане на непредявен иск и нередовност на исковата молба, каквито пороци не биха могли пряко да се установят от мотивите на обжалваното решение. Твърдението за очевидна неправилност на въззивното решение като противоречие с „императивната правна норма на чл. 55 ГПК“ е очевидно неясно. Ако всъщност касаторът има предвид правилото на чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, то не е ясно от кое задължително за прилагане правило за поведение съдът се е отклонил, както и в каква връзка се поставя съответният проблем, доколкото съдът приема недопустимост на предявената претенция по реда на чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД. Неоснователно е твърдението за недопустимост на въззивното решение поради разглеждането на непредявен иск. Аргумент за становището си касаторът намира в обсъждането от въззивния съд на основанията за издаване на заповедта за изпълнение, обусловила издаването на изпълнителен лист. Основанията за издаване на заповедта за изпълнение са взети предвид по отношение на предметния обхват на включените в нея вземания, съпоставени с претенцията в настоящия спор. В случая диспозитивното начало не е нарушено, съдът не се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран и не е излязъл извън обема на търсената защита. Съгласно чл. 269, изр. първо ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обжалваното решение съдът е съобразил, че касаторът не е подал възражение против заповедта за изпълнение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, и не са налице хипотезите на чл. 424 и чл. 439 ГПК, подробно мотивирани, поради което е приел, че правото да се оспорва вземането с осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, е преклудирано. Неоснователно е твърдението за неизпълнение на задълженията за изменение на доклада по делото, като се поддържа, че съдът се е произнесъл в противоречие с разясненията на ВКС в ТР № 1/2013 г., ОСГТК, и практиката на ВСК според решение № 195 по гр.д. № 5507/2013 г., IV г.о., решение № 176 по т.д. № 118/2010 г., II т.о., решение № 45 по т.д. № 516/2009 г., II т.о., решение № 406 по гр.д. № 1585/2013 г., IV г.о., решение № 77 по гр.д. № 127/2010 г., IV г.о., решение № 208 по т.д. № 2806/2015 г., II т.о. Според задължителните разяснения на ВКС, дадени в т. 2 на соченото ТР, докладването на делото по реда на чл. 146 ГПК не е насочено към обезпечаване на неговата валидност, нито е свързано с наличието на процесуалните предпоставки относно съществуването или надлежното упражняване на правото на иск. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответните доказателства. При тези разяснения се приема последователно в съдебната практика, че въззивният съд не прави „нов доклад“ по реда на чл. 146 ГПК, а допълва според правомощията си на въззивна инстанция доклада на първоинстанционния съд. В разглеждания случай съдът не е нарушил задължителната съдебна практика, нито е постановил решението с в противоречие с практиката на ВКС, тъй като, независимо от изрично стореното във въззивната жалба оплакване за непълен и неточен доклад на първата инстанция, описаните по-горе дължими процесуални действия от страна на въззивния съд при основателност на оплакването са необходими в производството пред него когато съдът установи, че са налице всички положителни процесуални предпоставки и липсват всички отрицателни процесуални предпоставки за надлежното упражняване на правото на иск. Неоснователно още се твърди, че е нарушено задължението за даване указания за поправяне на нередовности в исковата молба с цел обезпечаване постановяването на допустим съдебен акт по съществото на спора и респективно – обезсилване на първоинстанционното решение в случай на неизпълнение на указанията, по което се поддържа противоречие със задължителната съдебна практика според т. 4 на ТР № 1/2001 г. от 17 юли 2001 г., ОСГК. Въззивният съд в процесния случай не е констатирал каквато и да е нередовност на исковата молба, а е съзрял настъпването на условия, които са пречка за съществуването на правото на иск. Въпросите: преклудира ли се правото на ищеца да предяви иск за прогласяване нищожност на договор, ако не се е ползвал от възможността на чл. 414 ГПК и чл. 423 ГПК да възрази на издадената срещу него заповед за незабавно изпълнение, и с изтичането на сроковете по чл. 414-424 ГПК и с влизане в сила на заповедта за изпълнение и събиране на вземането по нея, допустимо ли е предявяването на иск за неоснователно обогатяване на кредитора от лице, което не е страна по правоотношението, но от което е събрана в изпълнителното производство стойността на вземането, също не водят до допускане на касационното обжалване. Твърди се, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с практиката на ВКС според определение № 163 по ч.т.д. № 901/2010 г., II т.о., решение № 45 по гр.д. № 1281/2020 г., IV г.о., и определение № 426 по гр.д. № 4575/2019 г., III г.о. В първото сочено определение поставените правни въпроси не са разгледани. Прието е, че в подаденото възражение срещу заповедта за изпълнение длъжникът не е оспорил съществуването или изискуемостта на паричните притезания, а ги признава, тъй като неплащането се дължи на липса на парични средства, поради което е счетен за правилен изводът на съда, че подаденият формуляр не е същинско възражение по смисъла на чл. 414 ГПК, което да обоснове извод за възникнал между кредитора и длъжника спор относно вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение, и правен интерес от предявяване на установителния иск по чл. 422 ГПК. В цитираното решение на ВКС се разглежда въпросът допустим ли е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД, предявен от длъжника срещу взискателя за връщане на сумите, събрани принудително в изпълнително производство, образувано въз основа на изпълнителен лист, издаден на извънсъдебно основание по чл. 237 ГПК /отм./, след успешно проведен от длъжника срещу взискателя отрицателен установителен иск по чл. 124 ГПК, решението по който е влязло в сила след приключване на принудителното изпълнение. В процесния случай спорът е развит при влязла в сила заповед за изпълнение, поради което соченото от ВКС разрешение е неотносимо. Последният посочен съдебен акт на ВКС е постановен в процедурата по селекция на касационните жалби за достъпа им до касационно обжалване, не разрешава материалноправен спор, поради което не е от категорията актове, съставляващи съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. От служебната справка по въззивното решение по делото, предмет на касационна проверка, става ясно, че съдът е бил сезиран с установителен иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 55, ал. 1 ЗЗД, заповедта за изпълнение не е била влязла в сила, при което, дори и определението на ВКС, постановено в процедурата по чл. 288 ГПК да беше практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, то разглежданата хипотеза е различна от процесната. При това положение следва да се приеме, че не е налице противоречие със сочената от касатора практика на ВКС, обосноваваща допускане на касационното обжалване по поставените въпроси. Касаторът не е обосновал необходимостта касационният съд да се произнесе по въпросите по-горе при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а и касационният съд в настоящия си състав не намира такава. Последователно ВКС приема, че целта на заповедното производство не е да се установи вземането, а да се установи, че то не се оспорва и в това производство съдът не проверява дали вземането съществува. Това производство не е исково, а се трансформира в такова при подаване на възражение по чл. 414 ГПК и предявяване на иск от кредитора, като същият се счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда. Когато възражението по чл. 414 ГПК не е подадено в срок или е оттеглено, заповедта за изпълнение влиза в сила според чл. 416 ГПК. С изтичане на срока по чл. 414 ГПК, всяко възражението на длъжника, че вземането не съществува, е преклудирано и не може да бъде заявено с нов иск. След влизане в сила на заповедта за изпълнение са предвидени специални способи за защита на длъжника – искове за оспорване на вземането, които могат да се основават само на новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства, респективно на факти, настъпили след приключване на производството по издаване на заповедта за изпълнение. В практиката на ВКС се разглежда и случай, в който е допустим иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД при влязла в сила заповед за изпълнение – така в решение № 207 по гр.д. № 7030/2014 г., IV г.о., за допустим е приет иск по чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД, когато след изтичане на срока по чл. 414 ГПК длъжникът е изпълнил доброволно задължението си и същото вземане е събрано от кредитора повторно по реда на принудителното изпълнение. ВКС приема, че в този случай искът по чл. 55, ал. 1 ГПК е допустим, тъй като не е основан на твърдения, че установеното със заповедта за изпълнение вземане не съществува, а на твърдения, че едно и също задължение е платено два пъти без основание. В разглеждания спор касаторът не е платил два пъти, и е имал възможност да изложи всичките си възражения против правото, установено със заповедта, преди влизането й в сила. Поддържаните в настоящия процес възражения, неупражнени надлежно в срок, са обхванати от преклудиращото действие на заповедта. Ето защо касационното обжалване на въззивното решение не се допуска. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,