Определение № 796 от 19.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 5125/2017 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез адвокат И. К. и адвокат Д. Е. от АК-П. срещу решение № 1212 от 17.10.2017 г. по гр.д. № 1594/2017 г. на Окръжен съд Пловдив в частта, в което се потвърждава решение № 1463/09.05.2017 г. по гр.д. № 6337/2016 г. на Районен съд Пловдив, с което частично е уважен предявения иск от С. М. П. срещу [фирма] на основание чл.200, ал.1 КТ за присъждане на обезщетение на неимуществени вреди в размер на 33 560 лева от трудова злополука, настъпила на 21.05.2015 г., ведно със законната лихва до изплащане на сумата. В касационната жалба се твърди, че обжалваното въззивно решение е постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и е необосновано. В изложение към касационната жалба се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправните въпроси: 1. „Счита ли се нарушен принципът на диспозитивното начало, регламентиран в чл.6, ал.2 ГПК, ако съдът присъди обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди по реда на чл.200 КТ за период и обем, който попада извън изрично посочените от ищеца в исковата му молба период и обем на търсена съдебна защита?”; 2. „Нормата на чл.235, ал.3 ГПК дерогира ли приложението на нормата на чл.6, ал.2 ГПК в производствата по чл.200 КТ и дава ли право на съда да се произнася за дължимостта и размера на обезщетението за неимуществени вреди, които ищецът търпи след предявяване на иска, ако тези вреди попадат извън изрично посочените от ищеца в исковата му молба период и обем на търсена съдебна защита?”; 3. „Кои са фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право според разпоредбата на чл.235, ал.3 ГПК, които съдът има право да взема предвид при определяне на обезщетението за неимуществени вреди в производството по чл.200 КТ и тези факти могат ли да бъдат свързани с определянето на обезщетение за неимуществени вреди, отнасящи се за период и обем, който попада извън изрично посочените от ищеца в исковата му молба период и обем на търсена съдебна защита?”; 4. „Представлява ли предявяване на частичен иск претендирането на вреди, настъпили през определен период от време, посочен изрично от ищеца в исковата му молба. При наличието на предявен частичен иск, ограничен по време от ищеца, допустимо ли е съдът да се произнася и за дължимо обезщетение извън времето, за което ищецът е предявил частичния си иск?”;5. „Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?”; 6. „Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и разпоредбата на чл.272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания?”; Касаторът е поставил и материалноправните въпроси, които се свеждат до приложението на чл.52 ЗЗД и принципът за намаляване на отговорността при условията на чл.201, ал.2 КТ поради съпричиняване на вредоносния резултат вследствие на допусната от него груба небрежност при настъпване на трудовата злополука: Изложени са съображения, че процесуалноправните въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а по отношение на материалноправните въпроси е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Отделно се твърди, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото „при условията на липса на съдебна практика”. В срока за касационно обжалване е подадено допълнително изложение, в което се поддържа основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, пр.2 и чл.280, ал.2 ГПК - поради противоречие с практиката на ВКС, както и при очевидна неправилност на въззивното решение поради несправедливо определяне размера на обезщетение за неимуществени вреди, непризнаване принос от пострадалия и неспазване на диспозитивното начало. Ответникът по касационната жалба С. М. П. чрез адвокат Т. Ф. от АК-П. е подал писмен отговор, в който оспорва доводите и счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. От подпомагащата страна [фирма], ЕИК[ЕИК] не е постъпил писмен отговор. За да постанови решението, въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния съд, че са налице предпоставките по чл.200, ал.1 КТ, поради което работодателят отговаря за неимуществени вреди от настъпилата на 21.05.2015 г. злополука, призната за трудова с разпореждане № ТЗ-136-5 от 14.07.2015 г. на ТП НОИ – П.. За неоснователно е прието възражението на работодателя за груба небрежност на пострадалия, тъй като преди да се качи работникът безпричинно блъснал стълбата в колоната, към която я прикрепил и след това при качването си по нея паднал от 2-3 метра височина. Според въззивната инстанция инцидентът не е резултат от виновно поведение на работника, тъй като не са нарушени нормативни или вътрешни правила за безопасните условия на труд. С оглед заключенията на вещи лица за степента на увреждане и признатата намалена работоспособност на пострадалия, съдът е приел, че справедливото обезщетение на ищеца е в размер на 47 000 лева, което следва да се редуцира с полученото от застрахователя обезщетение от 13 440 лева, поради което искът е основателен за 33 560 лева, ведно с лихвите от датата на инцидента до изплащане на сумата. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените процесуалноправни въпроси поради следните съображения: Първият процесуалноправен въпрос обуславя изхода на делото, но не дава основание за допускане на касационно обжалване поради процесуална недопустимост на въззивното решение /при твърдения за нарушаване на принципа на диспозитивното начало/. В исковата молба е било поискано обезщетение за имуществени и неимуществени вреди от злополука, призната за трудова с разпореждане на ТП на НОИ–П., от която е призната временна нетрудоспособност на ищеца за определен период и 40 % трайно намалена работоспособност - ЕР на ТЕЛК № 0883/17.02.2016 г. /обжалвано пред НЕЛК/. Следователно, ищецът е предявил иск за обезщетение за всички вреди по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, които са пряка и непосредствена поледица от злополуката, а не за отделни увреждания или за част от общия размер на вземането си (частичен иск). В този смисъл, съдът е съобразил е формираната съдебна практика на Върховния касационен съд, в която се приема, че ако влошаването в здравословното състояние на пострадалия не е било предвидено и съобразено от съда с присъденото в първоначалното решение обезщетение за вреди, за пострадалия възниква ново вземане за обезщетение, различно от първоначално предявеното, което произтича от новото състояние на пострадалия, свързано с появата на ново страдание и/или съществено утежняване на старите страдания, което (ново състояние) се отклонява съществено от прогнозата при определяне на първоначалното обезщетение /решение № 553/27.06.2013 г. по гр.д. № 196/2012 г. на ВКС, ІV г.о./. Изводите на въззивната инстанция, че съдът не се е произнесъл извън спорния предмет, тъй като още в исковата молба пострадалият претендира обезщетение за всички неимуществени вреди от злополуката до настъпването на ексцес, в този смисъл, са изцяло в съответствие със задължителната съдебна практика на ВКС - ППВС № 4/30.10.1975 г., т.10. Трайна е съдебната практика на ВКС и по въпросите, дали следва да се вземат предвид вредите на пострадалия, които са се проявили в хода на производство като последица от посочения в исковата молба инцидент, но не са били посочени конкретно от пострадалия. С решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 196/12.07.2011 г. по гр.д. № 1724/2009 г на ВКС, ІV г.о. се приема, че съобразно изискванията на чл.12 и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както в случая е приел въззивният съд. В исковата молба на ищеца няма изрично посочване, че искът е частичен, поради което следва да се приеме, че с предявения иск се претендира цялото вземане за обезщетение на причинените вреди. Въззивната инстанция е съобразила изискванията на чл.235, ал.2 и 3 ГПК да установи действителното състояние на спорното право към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания, като е приела, че ищецът не е ограничил претенцията си до конкретни телесни повреди или по размер, т.е. предявеният иск не е за част от вземането. Поставеният в тази връзка четвърти въпрос не обуславя изхода на спора, тъй като съдът приема, че с исковата молба не е предявен частичен иск – за някои от уврежданията или за част от общото вземане, поради което въпроса е неотносим. Втората група процесуалноправни въпроси обуславят изхода на делото, но са разрешени в съответствие със задължителната съдебна практика на ВКС - т.3 на ППВС № 1/13.07.1953 г., в която се приема, че решението трябва да бъде мотивирано, да съдържа кратко указание за това какво е приел съда по отношение на фактите по този спор, като се посочи след обсъждане и преценка на кои доказателства е стигнал до този извод. При наличие на противоречиви доказателства, съдът е задължен да изложи мотиви, за това кои приема и кои отхвърля като посочи причините за това. С ППВС № 7/27.12.1965 г. и ППВС № 1/10.11.1985 г. се посочва, че мотивите към съдебното решение отразяват решаващата дейност на съда и начина, по който той е формирал изразената в решението воля по съществото на спора. Тези съображения са доразвити в съдебната практика на Върховния касационен съд - решение № 338/27.03.2018 г. по гр.д. № 706/2017 г. на ІV г.о. и решение № 98/12.07.2017 г. по гр.д. № 3871/2016 г. на ІІІ г.о., в които се приема, че въззивният съд е длъжен да обсъди и прецени основателността на всички оплаквания и доводи, съдържащи се във въззивната жалба и отговора по нея, да прецени релевантните към тези оплаквания и доводи доказателства поотделно и в тяхната взаимна връзка като изложи изрични и ясни мотиви защо счита доводите и възраженията на страните за основателни, респ. за неоснователни, подвеждайки установените по делото факти към приложимия закон. В случая, въззивният съд приема, че размерът на обезщетението се обуславя от сравнително високия интензитет на болките и страданията за по-дълъг период от време, в това число причинените на пострадалия неудобства от няколко медицински интервенции и продължаващото затруднено ходене, поради дистрофията на увредения долен крайник. Тези доказателства са преценявани по вътрешно убеждение от съдебния състав, което не може да бъде проверявано за необоснованост в производството по проверка на основанията за допускане на касационното обжалване. Съдът е уважил иска, но е отчел, че присъденият размер на обезщетението не следва да надвишава реално претърпените вреди, с което е съобразил практиката на Върховния касационен съд. В тази връзка, поставеният въпрос за приложението на чл.272 ГПК във връзка със задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви по всички доводи и възражения във въззивната жалба, не обуславя изхода на делото, тъй като въззивният съд не е препращал към мотивите на първоинстанционния съд. Не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради противоречие с практиката на ВКС по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и по материалноправния въпрос за прилагането на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД при определянето на обезщетение за неимуществени вреди, поради следното: Съгласно чл.52 ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, т.е. прилагането на принципа за справедливост е предоставено на съдебния състав, който разрешава правния спор, въз основа на доказаните по делото факти и обстоятелства. При определяне на обезщетението за неимуществени вреди, съдът е взел отношение по всички релевантни за спора обстоятелства – установил е наличието на трудово правоотношение между страните, настъпването на инцидент при изпълнение на трудовите функции, признат за трудова злополука с влязъл в сила индивидуален административен акт, както и механизмът, при който се е стигнало до вредоносния резултат, и въз основа на тези факти е формирал собствени правни изводи за конкретния размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в съответствие със задължителната съдебна практика, формирана с ППВС № 4/23.12.1968 г., според което критерият справедливост по чл.52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай. По въпроса за намаляване отговорността на работодателя при проявена от пострадалия груба небрежност по смисъла на чл.201, ал.2 КТ, съдебната практика на ВКС е уеднаквена с решение № 510 по гр.д. № 1923 от 2009 г. на ІV г.о. и решение № 432/29.06.2010 г. по гр.д. № 392/2009 г. на ІV г.о., в които се приема, че „груба небрежност” следва да се оцени като поведение, при което пострадалият не полага дължимата грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка. Когато е направено възражение за намаляване на обезщетението на това основание, съдът следва да изложи мотиви относно механизма на увреждането, за да отговори на въпроса за наличието или липсата на груба небрежност. В случая, въззивния съд обосновано е приел, че не може да се приеме за груба небрежност използването на стълба, която преди това според свидетелските показания е била блъсната от пострадалия, което действие би могло да я увреди, тъй като от данните за механизма на настъпване, при разследване на трудовата злополука от ТП на НОИ – П., не се потвърждават предположения. След като съдът е установил условията, при които е пострадал работника и въз основа на тях е направен извод, че при конкретните обстоятелства не е допусната груба небрежност по смисъла на чл.201, ал.2 КТ, не може да се приеме, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Предвид изложените съображения и липсата на доводи в изложението към касационната жалба, за необходимостта от изменение на съществуващата съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни правни норми във връзка с отговорността на работодателя по чл.200 КТ, не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК също не е налице, тъй като от мотивите и диспозитива на постановения съдебен акт е видно, че решението е израз на предоставената на съда правораздавателна власт във връзка с разрешаване на конкретния правен спор и не са нарушени основните начала в гражданския процес. От С. М. П. чрез адвокат Т. Ф. от АК-П. е са поискани разноски, които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени, съгласно договора за правна помощ от 25.11.2017 г. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение