Определение № 50810 от 10.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1509/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Летище П.“ ЕАД, чрез адв.П. Г., срещу решение № 1746/22.11.2021г. по в.гр.д.№ 2011/2021г. по описа на Окръжен съд Варна, с което е потвърдено първоинстанционното решение, с което, при участието на Държавата като трето лице помагач, са уважени предявеният от ищеца Ц. Г. Л. срещу „Фрапорт Туин Стар Еърпорт Мениджмънт“ АД главен иск по чл. 200 КТ за сумата 10 135, 85 лева, ведно със законната лихва от 23.12.2016г. и предявеният от ответника „Фрапорт Туин Стар Еърпорт Мениджмънт“ АД срещу „Летище П.“ ЕАД обратен иск, квалифициран като такъв по чл. 123а КТ, за присъждане на сумата 10 135, 85 лева, ведно със законната лихва от 23.12.2016г., за която „Фрапорт Туин Стар Еърпорт Мениджмънт“ АД е осъдено по главния иск по чл. 200 КТ, и са присъдени разноски. Касаторът обжалва решението като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и на процесуалните правила. Сочи да липсват мотиви по обратния иск, извън този, че двете дружества са солидарно задължени към ищеца по силата на 123а, ал.3 КТ. Заявява, че с осъждането му да плати в полза на „Фрапорт Туин Стар Еърпорт Мениджмънт“ АД лихва за забава върху обезщетението, съдът е нарушил разпоредбата на чл. 126, ал.2 ЗЗД. Като основание за допускане на обжалвания акт до касационен контрол жалбоподателят поддържа да са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следните разрешени от въззивната инстанция правни въпроси, които счита от значение за изхода на делото: 1/ Допустимо ли е поведението на един от солидарните длъжници да се отрази неблагоприятно върху патримониума на останалите? 2/ Длъжен ли е въззивният съд да изложи съображения и да даде отговор по всички доводи и възражения на страните? Насрещната страна по жалбата и ищец по обратния иск „Фрапорт Туин Стар Еърпорт Мениджмънт“ АД оспорва касационната жалба и възразява срещу наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Третото лице помагач на ответника по главния иск „Фрапорт Туин Стар Еърпорт Мениджмънт“ АД – Държавата, представлявана от министъра на транспорта и съобщенията, оспорва касационната жалба и възразява срещу наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Ищецът по главния иск Ц. Г. Л. не е депозирал становище по касационната жалба в срока по чл. 297, ал.1 ГПК. По искането за допускане на касационно обжалване, настоящият състав съобрази следното: За да счете основателен и доказан иска по чл. 200 КТ, предявен от Ц. Г. Л. срещу „Фрапорт Туин Стар Еърпорт Мениджмънт“ АД, въззивният съд е съобразил, че е безспорно установено по делото, че ищецът Л. е пострадал от трудова злополука от 11.05.2005г., когато е бил в трудово правоотношение с „Летище В.“ ЕАД; трудовият договор е прекратен на 16.10.2005г.; ответникът „Фрапорт Туин Стар Еърпорт Мениджмънт“ АД е концесионер на летище В. по силата на концесионен договор, сключен на 10.09.2006г. с Държавата; за исковия период ( 02.02.2017г. - 01.01.2020г.) с експертно решение на ТЕЛК от 16.01.2017г. на ищеца е определена 100 % трайна нетрудоспособност с чужда помощ, която е в причинна връзка с трудовата злополука от 2005г.; разликата между брутното трудово възнаграждение, което ищецът е получавал преди злополуката и обезщетението за временна нетрудоспособност за исковия период е 10 135,85 лева; с влезли в сила съдебни решения ( по гр.д.№ 2809/2009 г. на РС Варна, по гр.д.№ 414/2010г. на ВКС, ІІІГО, по гр.д.№ 4959/2012г. на РС варна и по гр.д.№ 12161/2015г. на РС Варна) на Л. са били присъдени обезщетения за имуществени вреди от разликата между получаваното в момента на трудовата злополука трудово възнаграждение и пенсията за инвалидност за предхождащи исковия периоди, а именно: март 2006г.- 17.04.2008г.; май 2009г.- 01.04.2011г.; 02.03.2014г.- 01.02.2017г. Въззивният съд е приел, че лихва за забава върху процесното обезщетение по чл. 200 КТ се дължи от датата на преосвидетелстването на ищеца с решението на ТЕЛК, защото тогава реално са възникнали претендираните вреди, поради което е споделил крайните изводи на първата инстанция, че за периода преди 23.12.2016г. лихви върху обезщетението по чл. 200 КТ не се дължат. За да счете основателен и доказан за пълния предявен размер обратния иск на „Фрапорт Туин Стар Еърпорт Мениджмънт“ АД срещу правоприемника на Летище В. –„Летище П.“ ЕАД, въззивният съд е отчел безспорните им качества на концесионер на летище В. и работодател на ищеца към 11.05.2005г. и следващата от тях на основание чл. 123 а, ал.3 КТ солидарна отговорност спрямо ищеца Л.. Приел е, че пасивната материалноправна легитимация на ответника „Летище П.“ ЕАД на солидарен длъжник по силата на чл. 123а КТ следва от качеството му на работодател към датата на злополуката, а последващото прекратяване на трудовото правоотношение преди сключване на договора за концесия е ирелевантно, в какъвто смисъл било приетото с влязло в сила решение по гр.д.№ 414/2010г. на ВКС, ІІІ ГО. Счел е за неоснователно оплакването по въззивната жалба на касатора, че не той, а Държавата е солидарно отговорна с концесионера „Фрапорт Туин Стар Еърпорт Мениджмънт“ АД за процесното вземане по чл. 200 КТ. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Поставените от жалбоподателя въпроси касаят решението единствено в частта по обратния иск, а процесуалноправният въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да се произнесе по доводите и възраженията на страните е принципно обуславящ по всяко дело и в случая по него се установява допълнителната предпоставка на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК за достъп до касация. По второто питане в изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е налице многобройна и трайно установена съдебна практика на ВКС, включително и задължителна такава - т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, според която въззивният съд, като инстанция по същество, е длъжен да обсъди в своето решение, в рамките на проверката по чл. 269 ГПК, всички релевантни доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и да формира свои собствени решаващи мотиви по предмета на делото. Въззивният съд дължи самостоятелен и цялостен анализ на събраните по делото доказателства, които имат отношение към доводите и възраженията на страните, а необсъждането на първите и непроизнасянето по вторите, е съществено нарушение на процесуалните правила. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите на решението и следва да са обосновани, а не декларативни. Обжалваното решение в частта по обратния иск е постановено в противоречие с цитираната практика, защото: С въззивното решение, както и с първоинстанционното, не е дадена правна квалификация на обратната искова претенция, основана на вътрешните отношения между солидарните длъжници ( тя не е по чл.123а КТ, както произволно я е определил РС В.). Не е обсъдено соченото от ищеца по обратния иск фактическо основание за пълно възстановяване от ответника на обезщетението по чл. 200 КТ. Не са изложени мотиви за релевантните в отношенията между солидарните длъжници обстоятелства, които да определят отговорността помежду им за присъденото/ платеното от единия от тях по иска на кредитора. Така, за присъждането на ищеца по обратния иск на пълния размер на сумата, която е осъден да плати на основание чл. 200 КТ, въззивното решение е останало немотивирано, а възраженията на ответника „Летище П.“ ЕАД по въззивната му жалба, че при постановяване на първоинстанционното решение не е съобразена разпоредбата на чл. 127 ЗЗД, която обосновава основателност на обратния иск само за половината от присъдената по чл. 200 КТ сума - необсъдено. Такова е и друго възражение по въззивната жалба на „Летище П.“ ЕАД – че спорът за отговорността му спрямо концесионера „Фрапорт Туин Стар Еърпорт Мениджмънт“ АД за вземанията на Л. по чл. 200 КТ от същата трудова злополука и обема на тази отговорност, е разрешен с влязло в сила решение между страните по гр.д.№ 12161/2015г. по описа на РС Варна. Предвид изложеното, въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване в частта по обратния иск по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд при разглеждане на спора да обсъди всички релевантни доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и да формира свои собствени решаващи мотиви по предмета на делото. Касаторът ищец дължи държавна такса за касационно обжалване в размер на 202, 72 лева. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,