Определение № 3797 от 29.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2069/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Обреди“ ЕООД, гр.Варна, с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 201 от 21.02.2023 г. по гр.д.№ 67/ 2023 г., с което е потвърдено /в обжалваната пред въззивния съд част/ решение на Варненски районен съд от 24.11.2022 г. по гр.д.№ 7690/ 2022 г., и по този начин по предявените от М. Г. Р. против касатора искове, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ, е признато за незаконно и е отменено уволнението, извършено със заповед от 31.05.2022 г. на управителя на „Обреди“ ЕООД; ищцата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „обрядчик“ в гробищен парк „Запад“; ответникът е осъден да й заплати сумата 888,38 лв. – обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение за времето от 01.06.2022 г. до 04.07.2022 г., ведно със законната лихва от 16.06.2022 г. до пълното изплащане на задължението и деловодни разноски за двете съдебни инстанции. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът повдига като основание за допускане на обжалвания акт до касационен контрол правния въпрос „Може ли съдът да основе решението си по иск за признаване на уволнението за незаконно по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право, но не са посочени от ищеца в исковата молба?“. Жалбоподателят счита, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Ответната страна М. Р. оспорва жалбата като поддържа, че твърденията и исканията в нея не са ясно формулирани, което затруднява защитата й. Излага и доводи по същество за правилност на обжалваното решение, без да вземе изрично становище по основанията за достъп до касационен контрол. Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд приел за установено, че на 14.12.2015 г. между страните по делото бил сключен трудов договор, по силата на който „Обреди“ ЕООД възложило на М. Р. да изпълнява в отдел „траурна дейност“ трудовите функции на длъжността „портиер/озеленител“ при уговорен срок за изпитване от три месеца в полза на работодателя. С редица допълнителни споразумения били изменяни елементи на трудовото правоотношение, възникнало от този договор, а с едно от тях /от 10.03.2016 г./ договорът бил уреден като безсрочен. С молба от 16.11.2021 г. ищцата поискала да бъде преназначена на работа от длъжност „чистачка“ на длъжност „обрядчик“ в ГП „Запад“. На 30.11.2021 г. било сключено допълнителното споразумение към основния трудов договор и служителката била преназначена от длъжност „чистачка“ на длъжност „обрядчик" с НКПД 51631004. В т.8 от споразумението било посочено, че се сключва за срок до 31.05.2022 г. Със заповед от 12.04.2022 г. на ищцата било разрешено ползване на два дни платен годишен отпуск. Със заповед № ZO0000000321/ 31.05.2022 г. „Обреди“ ЕООД прекратило трудовия договор на основание чл.325 т.3 КТ, поради изтичане на уговорения срок. Заповедта била връчена при отказ на 01.06.2022 г., удостоверен с подписа на двама свидетели. Въпреки това ищцата полагала труд на длъжността още три работни дни. От 01.06.2022 г. до 04.07.2022 г. тя е останала без работа. Брутното трудово възнаграждение, което ищцата е получила за месец май 2022 г., било в размер 848 лв., а обезщетението за оставане на ищцата без работа за период 01.06.2022 г. до 04.07.2022 г. било в размер 888,38 лв. При така установените факти въззивният съд извел от правна страна, че считано от 10.03.2016 г. трудовото правоотношение между страните се е трансформирало от срочно такова в безсрочно и към 30.11.2021 г. е било такова. С допълнителното споразумение от 30.11.2021 г. към основния трудов договор, е била изменена длъжността на ищцата от „чистачка“ на „обрядчик“, както и срокът на договора – до 31.05.2022 г. Споразумението било постигнато въз основа на молба от 16.11.2021 г., с която ищцата поискала да бъде преназначена на работа от длъжност „чистачка“ на длъжност „обрядчик“ в ГП „Запад“, но не заявила искане договорът да стане от безсрочен - срочен. При липса на изрично, предварително, писмено искане от служителя за промяна на срока на договора, съгласно чл.67 ал.3 КТ, клаузата за вписване на срок за прекратяване на договора се явявала недействителна съгласно чл.74 ал.4 вр. ал.1 КТ, не пораждала действие и правоотношението продължило като безсрочно. Такова правоотношение не можело да бъде прекратено на основание чл.325 т.3 КТ - поради изтичане на уговорения срок – и издадената от ответника заповед за уволнение на това основание била незаконна. По оплакването във въззивната жалба на ответника, че в исковата молба ищцата не се е позовала изрично на разпоредбата на чл.67 ал.3 КТ, въззивният съд посочил, че в исковата молба ищцата е навела доводи за нищожност на цялото допълнително споразумение. Тя твърдяла, че споразумението било допълнително към основния договор и след изтичането му тя трябвало или да продължи да работи на предишната си длъжност или да получи нов договор. Така като предмет на разглеждане по делото бил въведен въпросът относно липса на предпоставките за превръщане на безсрочния й договор в срочен, а с оглед отговора на този въпрос уволнението, извършено поради изтичане на срока, било незаконно. С оглед незаконността на уволнението основателен бил и предявения иск по чл.344 ал.1 т.2 КТ и ищцата следва да бъде възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „обрядчик“ в гробищен парк „Запад“ и следвало да й бъде присъдено обезщетение за оставане без работа. С оглед тези мотиви на въззивния съд, единственият формулиран от жалбоподателя правен въпрос за допускане на касационното обжалване, не обуславя обжалваното решение. В него съдът не е приел, че може да основе решението си по иск за признаване на уволнение за незаконно на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право, но не са посочени от ищеца в исковата молба. Напротив, обсъждайки доводите на ответника във въззивната му жалба, съдът е посочил, че в исковата молба се съдържа конкретно твърдение за факта, който опорочава твърдяното от работодателя потестативно право и че понеже този твърдян факт е установен, то правото не е възникнало. Дали изводът му е правилен, изисква проверка по същество, каквато в производството по чл.288 ГПК не е допустимо да бъде извършена. Но съдът не е приел, че може да основе решението си на опорочаващ спорното право факт, който не е посочен в исковата молба, поради което не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. С оглед изхода от касационното производство само ищцата има право на разноски, но произнасяне в нейна полза не може да има, тъй като не е представила доказателства за плащане на адвокатско възнаграждение /т.1 от Тълкувателно решение № 6/ 06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/ 2012 г., ОСГТК, ВКС/. По изложените съображения Върховният касационен съд