Определение № 835 от 25.04.2023 г. на ВКС по д. № 4846/2022 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Община Варна срещу въззивното решение на Варненски окръжен съд /ОС/по гр.д. №1830/22 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са уважени предявените от П. Т. срещу касатора искове по чл.344, ал.1,т.1-3 КТ, с които е оспорена законността на дисциплинарното уволнение на ищцата от длъжност главен инспектор „Контролно – ревизионни дейности” в отдел „Контролно-ревизионни дейности и принудително събиране” в дирекция „Местни данъци” на общината. Дисциплинарното уволнение е извършено със заповед на Кмета на общината №67/15.10.21 г., връчена на 12.11.21 г., за нарушения по чл.190, ал1,т.3 и чл.187, т.1,3 и 8 КТ.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.3 и ал.2, пр.3 ГПК.

Поставя като значими за спора, но и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото следните въпроси от предмета на спора:

1. Може ли предварителна закрила по чл.333, ал.1 КТ да се мотивира с документ, който е съставен от лице, което няма компетенциите да го състави и поддържа? Трябва ли да се приеме, че е налице психично заболяване „ Смесено тревожно – депресивно разстройство” / „СТДР”/, след като в болничния лист е посочено общо такова?

2. Може ли да бъде направен извод от съда, че лице се ползва от предварителната закрила по чл.333, ал.1 КТ, при положение, че диагнозата за психично заболяване е поставена от общопрактикуващ лекар, който няма специални знания?

3. След като няма данни заболяването „СТДР” да е с хроничен характер и към момента на уволнението лицето да е с намалена трудоспособност, поради пристъп на това заболяване, следва ли да се иска разрешение на Инспекцията по труда, след като това не покрива съставите на нито една от хипотезите на чл.333, ал.1 КТ?

Очевидната неправилност на въззивното решение обосновава с прилагане на закона в противоположния му смисъл, при грубо нарушение на правилата на формалната логика, като тези пороци са пряко установими от съдържанието на съдебния акт, без анализ на спора по същество.

По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че наложеното дисциплинарно наказание уволнение в случая е оспорено от служителката със следните доводи: заповедта е издадена от некомпетентен орган; нарушението по чл. 187, ал. 1, т. 8 от КТ не е извършено; несъразмерност на нарушението на трудовата дисциплина с тежестта на наказанието; неспазване на закрилата при уволнение по чл. 330, ал. 2, т. 6 предвидена в чл. 333 от КТ.

Първите три довода за незаконосъобразност на уволнението според ОС са неоснователни. От писмените доказателства се установява, че заповедта от 15.10.2021 г. е издадена от компетентен орган – заместник кмета на Община Варна П., на когото със Заповед № К-080 от 13.10.1021 г., Кметът на общината наредил на основание чл. 39, ал. 2 от ЗМСМА, да изпълнява на 15.10.2021 г. функциите му на кмет на общината, с всички произтичащи от това права и задължения, съгласно действащото законодателство.

Нарушенията на трудовата дисциплина по чл. 187, ал. 1, т. 1 и т. 3 от КТ не са оспорени от ищцата, установени са от писмените и гласни доказателства по делото, поради което ОС е приел, че са осъществени така, както са описани в заповедта за налагане на дисциплинарното наказание. Установено според въззивния съд е и оспореното нарушение по чл.187, ал.1,т.8 КТ- злоупотреба с доверието и уронване доброто име на институцията – Община Варна. С оглед обстоятелствата на извършване на това нарушение, описани подробно в заповедта за уволнение и в мотивите на въззивния съд, е прието, че то е особено тежко и компрометира оказаното на служителката доверие. При отчитане на значимостта му и с оглед на особения статут на работодателя и мястото на полагане на труд като стратегически обект, това нарушение е достатъчно тежко /по смисъла на чл. 189 от КТ /, за да обоснове само по себе си налагане на дисциплинарно наказание "уволнение". Наложеното наказание, според въззивния съд, съответства на тежестта на нарушението по критериите на чл. 189, ал. 1 от КТ, както само по себе си, така и заедно с неоспорените нарушения по чл. 187, ал. 1, т. 1 и т. 3 от КТ.

Основателни според въззивния съд обаче, са твърденията и доводите на ищцата за неспазена закрила по чл.333, ал.1,т.3 КТ, приложима и при дисциплинарно уволнение по чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ - работодателят може да уволни само с предварително разрешение на инспекцията по труда за всеки отделен случай работник или служител, боледуващ от болест, определена в наредба на министъра на здравеопазването / Наредба №5/87 г./. Преди уволнението се взема и мнението на ТЕЛК – чл.333, ал.2, вр. с ал.1,т.3 КТ. Установено е от заключението на СПЕ, което съдът е кредитирал като обективно и компетентно дадено, че ищцата страда от Смесено тревожно – депресивно разстройство /F41. 2 по МКБ-10/, данните за което, според медицинската документация представена по делото и изследвана от експерта, са от 2021 г. От представените от ответника болнични листи, съставляващи медицински документ по смисъла на чл. 2 от Наредбата е видно, че поставената на ищцата диагноза е Смесено-тревожно депресивно разстройство или към момента на връчване на заповедта за уволнение ищцата е страдала от психично заболяване. При тези данни работодателят е следвало да спази процедурата по чл. 333, ал. 1 и ал. 2 от КТ, за да установи дали служителката, страдаща от психично заболяване, се ползва от закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ към момента на връчване на заповедта за уволнение. По делото не се твърди, съответно не се доказва спазване на предписаната процедура по закрила, като предварително разрешение за уволнението от инспекцията по труда /ИТ/ не е поискано от работодателя. Ирелевантно в тази насока е дали пред работодателя е представено решение на ТЕЛК, друго доказателство за освидетелстване, за проведено лечение в психиатрично заведение или диспансерно наблюдение на работника. Наличието на заболяване по чл. 1, ал. 1 от Наредба № 5 действително се установява с решение на ТЕЛК по чл. 4, но медицински документ по смисъла на чл. 2 от Наредбата може да бъде епикриза, медицинско удостоверение, болничен лист или друг документ, издаден от лечебното или профилактичното заведение, в което работникът се е лекувал или се води на диспансерен учет. Правните последици от липсата на предварително разрешение на ИТ са признаване на уволнението за незаконно и отмяна на заповедта за уволнение само на това основание, без съдът да разглежда трудовия спор по същество, съобр. чл. 344, ал. 3 от КТ. Без значение са причините, поради които работодателят не е поискал разрешение за уволнението – работодателят може да е извършил уволнението, като съзнателно не е поискал разрешение или след като го е поискал, не е дочакал получаването на разрешението, както и да не е знаел, че съответния работник или служител се ползва от закрилата по чл. 333, ал.1 от КТ. Само когато работодателят е изпълнил задължението си по чл. 1, ал. 2 от наредбата да поиска от определения за уволнение работник информация страда ли от заболяване по Наредба № 5/87 г. и работникът писмено и под страх от наказателна отговорност по чл. 313 от НК декларира, че не страда от такова заболяване, последиците по ал. 3 от чл. 344 от КТ няма да настъпят. По тези решаващи съображения за неспазена предварителна закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ уволнението е отменено като незаконно само на това основание – чл.344, ал.3 КТ, и ищцата - възстановена на заеманата преди уволнението работа. Присъдено й е и обезщетение за оставането без работа поради незаконното уволнение в претендирания размер.

При тези решаващи мотиви на въззивния съд не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1,т.3 КТ. Поставените въпроси са застъпени в практиката на ВКС, на която въззивното решение съответства. В тази практика е прието, че само лекар със съответна медицинска компетентност по психиатрия и/или неврология може да определи дали проявните форми на болестта „СТДР” в конкретния случай представляват психично заболяване по смисъла на чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ. Поради това работодателят трябва да спази процедурата по чл. 333, ал. 2 КТ и да вземе мнението на ТЕЛК като предварително действие, подготвящо законосъобразното уволнение.

В практиката на ВКС - р. № 492/17.06.2010 г. по гр. д. 477/2010 г., IV г. о., р. № 853 от 17.12.2010 г. по гр. д. № 767/2010 г., IV г. о. и др., е застъпено становището, че закрилата по чл.333, ал.1 КТ има обективен характер и се прилага независимо от това дали работодателят е бил уведомен за заболяването на работника или служителя и дали са представени медицински документи за него. В случая искът за незаконност на уволнението е уважен поради това, че работодателят не е предприел действия по чл. 333, ал. 2 КТ, а именно да вземе мнението на ТЕЛК и изясни медицинския статут на уволненото лице непосредствено преди уволнението. Това поведение на работодателя е неправомерно - ако той беше представил наличната медицинска документация пред ТЕЛК по реда на чл. 333, ал. 2 КТ, компетентният медицински орган щеше да даде мнение по спорния въпрос - налице ли е болест от кръга на закриляните в Наредба № 5 от 1987 г. и боледува ли ищцата от нея към уволнението й /р. по чл. 290 ГПК № 21 от 2.02.2011 г. по гр. д. № 808/2010 г. на IV г. о./. Въпросът е предварителен и е свързан с изпълнението на определена процедура пред компетентни органи, която е установена с императивни норми и неизпълнението й води до незаконност на уволнението само на това основание/ р. по гр.д. №1644/09 г. на трето г.о. на ВКС/..

Съответствието на даденото от въззивния съд, след обсъждане на събраните по делото доказателства по конкретния спор, разрешение с практиката на ВКС изключва осн. по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност като особено тежък и външно установим / без навлизане в съществото на спора/ порок на решението.

Поради изложеното не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.