Определение № 663 от 01.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4810/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ответника „Терем – КРЗ Флотски арсенал-Варна” ЕООД, чрез адв.И. П. срещу решение № 806/26.04.2021 г. по в.гр.дело № 196/2021 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която е отменено решение № 260969/30.10.2020 г. по гр.д.№ 1404/2020 г. на Варненския районен съд в частта, с която са отхвърлени предявените искове от Х. Х. И. срещу „Терем-КРЗ Флотски арсенал-Варна” ЕООД [населено място] с правно основание чл.344,ал.1,т.1,т.2 и т.3 КТ,вр.чл.225,ал.1 КТ за сумата 6184.20 лв. ведно със законната лихва от 03.02.2020 г. до окончателното изплащане, както и по чл.128,т.2 КТ за сумата 1030.70 лв., ведно със законната лихва от 03.02.2020 г. до окончателното изплащане, по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 18.04. лв. обезщетение за забава върху главницата от 1030.70 лв. и вместо отменената част предявените искове са уважени, като този по чл.344,ал.1,т.3 КТ, вр.чл.225,ал.1 КТ за сумата 6184.20 лв., по чл.128,т.2 КТ за сумата 1030.70 лв., ведно със законната лихва от 03.02.2020 г. до окончателното изплащане и по чл.86,ал.1 ЗЗД за сумата 18.04 лв. Поддържаните основания за неправилност на решението са нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявените искове се отхвърлят. В изложението са формулирани въпросите:1.Може ли съдът да обоснове решението си, без да обсъди всички събрани по делото доказателства, както поотделно, така и в тяхната съвкупност. Може ли съдът да обоснове своите изводи само на избрани доказателства, без да обсъди другите събрани по делото релевантни доказателства и да изложи съображенията си по тях? Въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС.2.Допустимо ли е съдът да обоснове решението си въз основа на наведени доводи и обстоятелства, направени от страните във въззивното производство с оглед предметните предели на въззиивното производство по чл.269 ГПК? Въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС.3. Допустимо ли е съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като негодни? 4. При неизвършено оспорване на документ по реда и в сроковете по чл.193 ГПК може ли съдът служебно да отрече доказателствената му сила. Трети и четвърти въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС. Жалбоподателят поддържа очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба Х. Х. И., чрез адв.И. И. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е недопустима в частта, с която е обжалвано въззивното решение на Варненския окръжен съд в частта, с която е отменено решение от 30.10.2020 г. по гр.дело № 1404/2020 г. на Варненския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявения иск от Х. Х. И. с правно основание чл.128,т.2 КТ за заплащане на сумата 1030.70 лв. незаплатено брутно трудово възнаграждение, за м.11 2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.02.2020 г. до окончателното изплащане и за сумата 18.04. лв. обезщетение за забава върху главницата за периода от 02.12.2019 г. до 02.02.2020 г. и вместо отменената част исковете за посочените суми са уважени. Съгласно разпоредбата на чл.280,ал.3,т.3 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по трудови спорове, с изключение на решенията по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от Кодекса на труда и по искове за трудово възнаграждение и обезщетения по трудово правоотношение с цена на иска над 5000 лв. Въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по предявени искове с правно основание чл.128,т.2 КТ за заплащане на сумата 1200 лв. незаплатено трудово възнаграждение, както и по чл.86,ал.1 ЗЗД за сумата 31.34 лв. обезщетение за забава върху сумата от 1200 лв. за периода от 01.12.2019 г. до 02.02.2020 г. с цена на иска до 5000 лв. на основание чл.280,ал.3,т.3 ГПК не подлежи на касационен контрол. В посочената част касационната жалба следва да се остави без разглеждане, а производството по делото да се прекрати. В останалата част касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявени искове с правно основание чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ, вр.чл.225,ал.1 КТ. От фактическа страна е прието за установено, че ищецът е страна по трудов договор с ответника от 1983 г. на длъжността „шофьор на товарен автомобил“. Със Заповед No РД-...../02.12.2019 г., му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“. Със Заповед No РД-...../02.12.2019 г. е прекратено трудовото правоотношение поради наложеното дисциплинарно наказание. Заповедите са връчени на ищеца на 02.12.2019 г. Ищецът е полагал труд през м. ноември 2019 г. на пълен работен ден. Възнаграждение не му е платено. Работодателят е удържал възнаграждението като обезщетение за срока на предизвестието по трудовия договор. Ищецът не е ползвал и не му е платен годишен отпуск за 2019 г. в размер на 9 дни. Приел е за установено от съдържанието на оспорената заповед за уволнение, че на 27.11.2019 г. е съставен Констативен протокол No 39/27.11.2019 г. Приел е още, че документът е свидетелстващ и материализира удостоверително изявление на своя издател /комисия/, че при извършена проверка за алкохол е установена положителна проба от 0.08 промила и „II-ра-проба -1.120“ взета от лицето Х. И.. Протоколът е подписан от проверяваното лице и тримата членове на комисията. В КП не е индивидуализиран измервателния уред. В съдържанието на документа е отправена препоръка до Р. Р. – ръководител „ОА“ да разпореди на проверяваното лице да не шофира. Съдът е приел, че КП е поставил началото на дисциплинарно производство в което, на 29.11.2019 г. в установения тридневен срок са постъпили писмени обяснения. В тях Х. И. отрича да е употребил алкохол, като твърди, че е ползвал прополис със спирт, поради установено заболяване на венците – парадонтит. Работодателят е възприел, че тежестта на нарушението е висока, с оглед и изпълняваните от служителя трудови задължения като „шофьор на товарен автомобил“, в които са включени освен и управление на служебен автобус, служещ за превозване на служители на предприятието и на основание чл. 192, ал. 1, чл. 190, ал. 1, т. 7 вр. чл. 187, ал. 1, т. 2 и 5 КТ на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“. В обясненията дадени на 29.11.2019 г. проверения служител е посочил,че измерената стойност вероятно се дължи, на установен парадонтин на горните и долни венци, които лекува с прополис и спирт, сутрин и вечер, след измиване на зъбите. Отбелязал е, че не употребява алкохол, но пуши по две кутии цигари на ден. Прието е, че доказателства за заболяването са представени с исковата молба. В амбулаторен лист от 16.09.2019 г. издаден от лекар по дентална медицина е вписан извършен обстоен профилактичен преглед и обтурация с амалгама или химичен композит извършени на три зъба. Амбулаторния лист е придружен с рецепта, издадена на същата дата, от която е видно, че е предписаното лечение с етилов спирт 70 % за жабурене два пъти на ден. Съдът е посочил, че ответникът е представил ръководство за експлоатация и гаранционна карта на алкохол тестер модел AL7010, с начало на гаранцията 05.08.2019 г. В ръководството за експлоатация изрично е посочено, че ако с тестера вече са проведени над 300 бр. теста, възможна е появата на съобщение „САL“ върху дисплея, преди да започне подгряването на сензора. За да бъде гарантирана точността на измерването, желателно е тестерът да бъде калибриран, след което това предупредително съобщение ще изчезне от дисплея. Прието е, че от представената Заповед от 05.11.2019 г., въз основа на която е извършена и проверката на 27.11.2019 г., не се установява да е конкретизиран вида или идентифициран фабричния номер на измервателното средство, с което да се изпълняват замерванията. Посочено е за безспорно между страните и установено с писмено доказателство - Заповед No РД-..../21.11.2016 г., че проверките за алкохол в работно време следва да бъдат регулярни, внезапни или по сигнал с „Дрегер за алкохол“, минимум веднъж седмично и за резултатите да се попълва „Констативни протоколи“ /по образец/. КП се регистрират в деловодството. Въззивният съд е приел за установено от заключението към СМЕ, поддържано в съдебно заседание от вещото лице д-р Д. Д., че концентрация 0.08 промила в издишания въздух не представлява алкохолно опиянение, а концентрация от 1.12 промила съответства на лека степен на алкохолно опиянение, при която са налице нарушения в координацията на движенията, налице е мирис на алкохол, налице са нарушения в адекватната преценка на околната действителност, собствените постъпки и други. Според вещото лице, за период от 20 минути не е възможно да се отчете разлика в издишания въздух. Преди извършването на кръвна проба, ако е извършено жабурене с отразените в рецептурната бланка прополис със 70% спирт, резултатът би бил различен от нула промила. Положителна проба за етилов алкохол в дрегера би се отчела и при издишване след тютюнопушене. При жабурене с такъв разтвор - прополис със 70 % спирт, не може с категоричност да се определи какъв би бил резултатът от пробата /числото на концентрацията, но категорично не може да е равен на нула./. Според вещото лице, след жабурене, дрегерът ще отчете наличие на етилов алкохол в издишания въздух, но този резултат би бил ориентиран към данните 0.08 промила, а не към 1.12. Вещото лице не е изключило възможността да отчете 1.12 промила, ако пробата се извърши непосредствено след жабурене с етилов алкохол. Съдът е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели. Прието е за установено от разпечатка от системата за контрол на достъп от 27.11.2019 г., че са отразени влизания и излизания в предприятието извършени от ищеца. Прието е за установено от Заключението по ССЕ, че размерът на претендирането обезщетение е 6184.20 лв./6 м. по 1030.70 лева/. От сервизен протокол от 15.06.2020 г. за дрегер е приел за установено извършено калибриране на устройство. Поради липсата на отразяване в КП на вида на техническото средство, с което е измерена пробата на 27.11.2019 г., съдът е приел, че твърденията на ответника, че дружеството ответник разполага с едно техническо средство, че до 27.11.2019 г. не е изчерпан лимит от 300 проби и че това техническо средство е калибровано на 15.06.2020 г. за недоказани, независимо от представените писмени доказателства. Според съда последните не могат да бъдат обвързани със съдържанието на КП. От личното трудово досие на ищеца събрано като доказателство във въззивното производство съдът е приел за установено, че няма наложени дисциплинарни наказания. Посочено е, че при тази фактическа установеност, първоинстанционния съд е приел, че обоснован е извода за извършено нарушение на трудовата дисциплина, изразяващо се в явяване на работа след употреба на алкохол в размер на 1.12 промила. Посочено е, че за да достигне до този извод, съдът е приел за установен факт отчетен с изправно техническо средство. Въззивният съд е приел за необоснован изводът на първоинстанционния съд в частта, в която е приел, че липсата на възражение в КП е доказателство за съгласие с резултата от пробата както и изводите, че действително ищецът по никакъв начин не е възразил пред комисията относно констатациите в изготвения протокол и го е подписал веднага след изготвянето му, че не е възразил и в момента, в който е дал писмените си обяснения по случая. Според първоинстанционния съд, възражения – относно начина на вземане на пробите, съответно, твърдението, че не знае какво е отчела пробата са останали недоказани. Въззивният съд не е възприел тези правни изводи, поради противоречие със събраните по делото доказателства. Съдът е приел за установено от гласните доказателства, събрани с показанията на колегите на ищеца, които също са тествани за алкохол, че също не са възприели резултатите „видях само първата цифра“. Прието е, че възражението е право, а не задължение и затова от неговата липса не могат да се извеждат изводи в ущърб на лицето, което не е упражнило права или ги е упражнило в по-късен, но допустим от закона момент. Приети са за достоверни твърденията на ищеца, че към момента на извършване на проверката, не е било ясно каква е била стойността на отчетената проба, защото при число 1.12 промила, което предполага поведение описано от СМЕ, би следвало работодателят да извърши трета проба и да отстрани ищеца от задълженията си да управлява ПТС. Посочил е, че трета проба не е извършена и е регистрирано управление на ПТС, възприето от свидетел като управление извършвано от ищеца. Посочил е, че писмените обяснения са дадени два дни по-късно и са регистрирани с вх. рег. No 1938 от 29.11.2029 г. Прието е, че в тях се съдържат данни за употреба на спирт по здравословни причини, които не са обсъдени в заповедта. Въззивният съд е приел, че представения КП се отнася само до пробата на ищеца и е подписан само от членовете на комисията и от проверяваното лице, че не съдържа подпис на нито един свидетел, който с безпристрастни показания да установи дали са се осъществили фактите изложени в оспорения писмен документ. Прието е, че няма никакви данни, вписаното предложение на комисията проверения работник да не шофира, да е достигнало до неговия адресат – Р. Р. – ръководител ОА. Посочено е, че изместването на спора върху несъществени факти, които не биха могли да бъдат проверени /например втората употреба на накрайниците ползвани при проверката/ и извеждането на изводи, че са останали недоказани, не обосновават постановеното решение. Според съда недостоверността на свидетелски показания, може да се обосновава от установени факти, а не от предположения за интерес основан на друг спорен факт – положителна проба на свидетелят С.. Посочено е, че съдът може да поставя под съмнение показанията на свидетел, но в съдебното решение следва да посочи дали дава или не дава вяра на тези показвания, като обоснове категоричен извод. След запознаване с доказателствата по делото в тяхната цялост, въззивният съд е приел показанията на свидетеля С. като достоверни, защото са основани на непосредствени впечатления, включително и в частта, в която свидетелства за липсата на възприятия за опредени факти. Прието е, че не са представи писмени доказателства, от които да се установи, че пробите са извършани в присъствието на останалите работници или на свидетели, които да възприемат показанията от измервателното средство лично и непосредствено при изписването върху дисплея. Приел е, че представяния КП No...../27.11.2019 г. съдържа само подписите на комисията и на проверяваното лице, поради което констатациите и съдържанието им са непроверими само със свидетелските показания на членовете на комисията. Съдът е приел, че в частта, в която свидетелите водени от ищеца представят пред съда лично възприетите факти, че вписаните в протокола данни не са ясно показвани на проверяваното лице и на свидетели, се подкрепя от съдържанието на КП, който не е подписан от нито един свидетел. Според съда събраните свидетелски показания чрез разпит на членовете на комисията, като цяло са негодни да установят съдържанието на КП, нито да се опровергават или потвърждават насрещни твърдения на ищеца. Приел е, че извършеният в първоинстанционното решение анализ на тези свидетелски показания, не обосновава постановеното решение. Въззивният съд е приел, че СМЕ по категоричен начин определя външните белези на алкохолно опиянение при стойност 1.12 промила, че нито един свидетел не споделя да е възприел такова поведение от страна на ищеца. Посочил е, че свидетелката Н. П., Ръководител Служба „Трудова медицина“ свидетелства, че е била далеч от ищеца в деня на пробата, че свидетелят Р. Г. посочва, че в деня на проверката не е имал възприятия свързани с ищеца, които да го наведат на впечатления за употреба на алкохол. Споделя да е имал такива ден преди проверката, когато го е предупредил, че ще бъде тестван за алкохол /конкретното свидетелство, отразено в съдебния протокол е, че е лъхал на алкохол/. Според съда лъхането на алкохол като външен белег на употреба, би могъл да е следствие на употребата на медикамент, а от събраните по делото писмени доказателства, които са били обект на СМЕ е прието за установено, че може да се дължи в следствие на жабурене с етилов алкохол,вкл. тютюнопушене. Въззивният съд се е произнесъл относно изследвания от първоинстанционния съд факт, дали втората проба е извършена 20 минути след първата и дали е възможно, втората проба да е с по-висок резултата от първата. Приел е, че изследването на тези факти няма значение за разрешаване на спора от фактическа страна, дори и да е въведено такова твърдение от ищеца в исковата молба. Приел е още, че такова твърдение, не може да се опровергава с показанията на членовете на комисията, извършващи пробата поради вече изложените изводи за доказателствената сила на КП и показанията на членовете на комисията, които са извършили проверката. Приета е за правилна преценката на пъроинстанционния съд, че релевантен факт за разрешаване на спора е има ли отчетена положителна проба в размер на 1.12 промила алкохол и ако този факт е доказан, следва от него обоснован извод за законосъобразността на оспорената заповед за уволнение. Съдът е приел, че фактът за наличието на проба в размера, вписан в КП не е установен в съдебното производство, защото съобразно доказателствената тежест при оспорено съдържание на документа, в тежест на ответника е да докаже, че вписаните факти са се осъществили. Според съда това доказване, не може да се осъществи чрез разпит на членовете на комисията, които са натоварени със заповед да извършат проверката, защото показанията им не могат да се проверят чрез други свидетелски показания на лица, независими от проверката, които да са присъствали на нея и да са подписали КП. Прието е, че не е в тежест на ответника да опровергава съдържанието на КП, че от ангажираните от защитата доказателства може да се направи извод, че ако пробата е коректно вписана в КП тя може да се дължи на приемане на 70% етилов алкохол под нормата на жабурене. Посочено е, че са представени писмени доказателства за посещение при дентален лекар на 15.11.2019 г. и предписано лечение със спирт, че не са представи доказателства, за твърдението, че ищецът е пушач или за броя на обичайно изпушените цигари, поради което въззивният съд не е обсъдил извода в СМЕ, че непосредственото тютюнопушене дава отражение върху стойностите на положителните проби. Поради нарушения в преценката относно разпределението на доказателствената тежест, въззивният съд не е възприел извода на първоинстнационния съд, че след като ищецът не е представил обективни доказателства, установяващи твърдяното от него заболяване, не е помолил и за допълнителен срок да представи такива, представените пред съда амбулаторен лист и медицинска бележка с дата 16.09.2019 г., издадени повече от 2 месеца от момента на извършване на проверката 27.11.2019 г., остава недоказано твърдението, че лечението на заболяването е довело до положителната проба за алкохол в размер на 1.12 промила. Прието е, че съдът е противопоставил два факта един на друг, първия пасивността на ищеца, да представи медицинска документация и да обясни на работодателя причината за алкохол в пробата и втория оставането му на работа един месец след положителната алкохолна проба. Прието е още, че противопоставими са още два факта - препоръката да не шофира и неизпълнение на тази препоръка, както в деня на проверката, така и един месец след нея. Посочил е, че тези факти са установени чрез пропускателния режим и от заключението по ССч.Е. Въз основа на тях е формиран извод, че нарушението на трудовата дисциплина не е прието от работодателя като несъвместимо с длъжността, каквато несъвместимост би следвала от 27.11.2019 г. Въззивният съд е приел, че районният съд неправилно е тълкувал доказателствата за управление на поверения му товарен автомобил, като още по-голямо нарушение след 27.11.2019 г., в контекста за обосноваване на дисциплинарната отговорност на ищеца. Прието е, че управлението на автомобил, в случаите при които е основната част от трудовите задължения на работника и когато е установено, че е употребил алкохол, следва да бъде ограничено от работодателя. Според въззивния съд отговорност на работодателя е да ограничи конкретен работник от изпълнение на трудовите му задължения. Посочил е, че работникът макар и да носи отговорност по ЗДП, след като не приема резултатът от проверката за достоверен и тече срок за нейното оспорване като част от правата, гарантирани с КТ, не е длъжен да се самоограничи в изпълнение на служебните си задължения. Това може и е длъжен да направи работодателя. Неотстраняването и непротивопоставянето на управлението на ПТС, независимо дали е предназначено за хора или товари е пасивно поведение на работодателя. Прието е, че изпълнението на задълженията по трудов договор, не може да се тълкуват от съда като негатив за ищеца. Въззивният съд е приел, че резултат от проба с техническо средство, в размер на 1.12 промила за водач на МПС, с което изпълнява трудовите си задължения, безспорно е тежко дисциплинарно нарушение. Приел е още, че преди преценката за тежестта, съдът е длъжен да установи факта, чиято тежест преценява. Според съда доказването в съдебното производство е процесуален въпрос, който започва с определяне на релевантните факти към приложимата материално правна норма, следва разпределянето на доказателствената тежест за всяка от страните /независимо дали съда е обявил това разпределение с изричен доклад или не/, преценка за допустимите доказателства, начина на тяхното събиране и оценката на доказателствата съобразно доказателствата сила, която им придава закона и най-накрая вътрешното убеждение на съдията. Посочил е, че последното, не може да измества формалната доказателствената сила на конкретен документ, нито да преподрежда последователността на критериите за преценката на доказателствата, нито да игнорира правилата на формалната логика. Прието е, че принципно укоримото поведение – шофиране след употреба на алкохол, намира място в мотивите на съдебния акт, след като съдът е установил този факт по правилата на доказването /изложени по-горе/, като се държи сметка, че укоримото поведение следва от правна норма и само ако няма такава от морала или обичая. Само в този смисъл, могат да бъдат споделени изводите направени в съдебни актове, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК. Приел е, че КП № 39/27.11.2019 г. не е официален свидетелстващ документ, а частен такъв и след като е оспорен, в тежест на лицето, което ще се ползва е да докаже осъществяването на фактите, за които този документ свидетелства. Според съда доказването на съдържанието на документа обоснова доказателствената тежест за мотивиране на оспорената заповед и правни изводи на съда, когато е приел, че е установено тежко нарушение на трудовата дисциплина. Прието е, че от събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, не е установен факт на алкохолно опиянение – липсва свидетелско показание, че поведението на ищеца е имало признаците характерни за леко алкохолно опиянение, че липсват доказателства, за показанията на дисплея на измервателното средство вписани в протокола, че липсва трета контролна проба. Преценено е за неотносимо към предмета на доказване е колко /в случая твърдение за един/ апарата притежава работодателя, след като ползвания не може да бъде идентифициран с данни от констативния протокол. Посочено е, че извън релевантните факти е този на коя дата е калибровано измервателно средство, след като не може да се установи, че това средство е ползвано за измерване на данните вписани в КП. Съдът е приел, че в тежест на ищеца е докаже, че страда от заболяване, лечението на което предполага жабурене с етилов алкохол 70%, което той е сторил с представените медицински документи. Посочено е, че същите не могат да се игнорират, само с факта, че не са представени с писмените обяснения на 29.11.2019 г. Прието е, че са изследвани при изготвяне на заключението на вещото лице, което потвърждава твърденията на защитата на ищеца, че техническо средство от посочения от ответника вид, може да регистрира положителен резултат след жабурене с етилов алкохол и след тютюнопушене и този резултат, може да не съответства на съдържанието на алкохол в кръвта. Изведен е извод, че ответникът не е доказал пълно и главно, тежко дисциплинарно нарушение извършено от ищеца, тъй като според съда протоколирания резултат, може да се дължи на който и да е от горните факти или на двата заедно /жабурене и тютюнопушене/. Според съда от заключението към СМЕ следва, че КП No 39 от 27.11.2019 г. дори да е автентичен и верен, свидетелстващ документ, този документ не доказва тежко нарушение на трудовата дисциплина, защото пред съда успешно е опровергана неговата материална доказателствена сила. Посочено е, че в случай, че ответникът счита, че е съставил КП в рамките на удостоверителна компетентност на нарочна и със заповед съставена комисия, т.е. че документът е официален, т.е. че има формална доказателствена сила, тя е недостатъчна да докаже факта, че е извършена проба с годно техническо средство. Според въззивния съд годността на техническото средство е неустановима, защото липсват данни в протокола за идентифициране на конкретното техническо средство и съответно подаване на доказателства за броя на пробите извършени до 27.11.2019 г. съответно нуждата от и датата на калиброване. Съдът е приел, че поради несъвпадане в преценката за доказателствената сила на събраните по делото доказателства не е доказан факта, че на 27.11.2019 г. ищецът е употребил алкохол, нито че стойността на извършената проба е тази, вписана в КП No 39/27.11.2029 г. Приел е още, че този факт се опровергава от пасивното поведение на работодателя, да го отстрани от трудовия процес и от активното поведение да му възлага изпълнение на трудови задължения свързани с управление на ПТС / в с.з. проведено на 23.03.2021 г. съдът е приел за безспорно установено, че ищецът е управлявал ПТС собственост на ответното дружество и е излизал извън територията на паркинга/. Изведен е извод, че решението на първоинстанционния съд е необосновано, постановено при съществени процесуални нарушения при преценката на формалната доказателствена сила на писмените доказателства и неправилно определяне на доказателствената тежест към релевантните факти. Поради несъвпадане в преценката, кои факти са осъществени и кои са останали недоказани, въззивният съд е приел, че правните изводи на първоинстнационния съд са неправилни поради нарушение на материалния закон във всички обжалвани части от решението. Прието е, че поставената за преценка пред въззивният съд заповед за незаконно уволнение е немотивирана. Съдът е приел, че изложените в нея факти не се установяват от събраните по делото доказателства, което определя основателността на главните искове и акцесорните им претенции за законна лихва, размерът на което е установен със заключението по приетата и кредитирана от съда във всички части ССч.Е. По правните въпроси: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК на въззивното решение на Варненския окръжен съд в обжалваната част. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК на въззивното решение в уважената част на предявените искове по чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК,вр.чл.225,ал.1 КТ за сумата 6184.20 лв. по първи и трети въпроси от изложението. С разясненията, дадени в т.2 от т.решение № 1/09.12.2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. С решение № 94/28-03.2014 г. по гр.дело № 2623/2013 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК са разрешени правните въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани; и 2) когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение, и разпоредбата на чл. 272 от ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания, както и допустимо ли е въззивният съд да препраща към мотивите на първата инстанция, когато първоинстанционният съд не е обсъдил всички доказателства и не се е произнесъл по всички доводи и възражения на ответника). Възприета е трайната практика на ВКС, според която изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон - чл. 236, ал. 2 от ГПК, аналогичен на чл. 189, ал. 2 от ГПК (отм.), и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС – с приетите при действието на ГПК от 1952 г. (отм.), ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г. и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка от инстанциите по същество, като е посочено, че мотивите към второинстанционното решение не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. С т. 19 от приетото по-късно, ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС по категоричен начин е изяснено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция и поради това въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Тези задължителни указания и разяснения не са изгубили значението си и след влизане в сила на ГПК от 2007 г. Предвидената в чл. 272 от ГПК, процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение. Разпоредбата на чл. 272 от ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство - чл. 269 от ГПК, както и на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 от ГПК, задължаващи въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението; т.е. - и при действието на ГПК от 2007 г., наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение. Съдебният състав е посочил, че в решение № 194/18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС е възприето аналогично разрешение, което е доразвито, а именно: Съгласно константната практика на съдилищата, включително задължителната такава на ВКС, правните изводи на съда (включително тези относно преюдициалните за спора въпроси), съдържащи се в мотивите към съдебното решение, не могат да са декларативни, а следва да са мотивирани и обосновани. Те следва да са основани върху приетите за установени от съда, релевантни за спора обстоятелства по делото, които следва да бъдат подведени под хипотезиса на приложимите материалноправни норми (чл. 235, ал. 2 от ГПК). За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т.е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Съгласно разпоредбата на чл. 272 от ГПК, когато намери първоинстанционното решение за правилно и го потвърди, въззивният съд може да не преповтаря в мотивите към въззивното решение, приетото за установено и правните изводи на първоинстанционния съд, а може да препрати към тези мотиви на първоинстанционното решение, като същевременно следва да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба, но не като контролно-отменителна инстанция, а в качеството си на такава по съществото на спора, т.е. – чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи. Съдебният състав е приел, че формираната практика на ВКС е в съответствие с разясненията, дадени в мотивите към т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. С решение № 24/28.01.2010 г. по гр.дело № 4744/2009 г. на ВКС, I г.о. по чл.290 ГПК е прието, че съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва да изложи мотиви затова. Първи и трети въпроси са разрешени в противоречие с посочената задължителна практика на ВКС и с практиката на ВКС. Поради това касационно обжалване следва да се допусне по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението, тъй като не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Четвъртият въпрос касае правилността на въззивното решение и поради това не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Петият въпрос е разрешен в съответствие с цитираното решение № 551/15.07.2010 г. по гр.дело № 64/2009 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК, в което е прието, че ГПК урежда доказването на фактите и обстоятелствата, които пораждат, променят или прекратяват граждански субективни права чрез различни доказателствени средства. Такива са свидетелските показания, обясненията на страните, писмените доказателства, заключенията на вещи лица, огледът и освидетелстването. Ограничения в начина на доказване са уредени единствено по отношение на свидетелските показания. Те са лимитативно посочени и сред тях няма правило, ограничаващо начините на доказване на извършването но нарушение на трудовата дисциплина. Употребата на алкохол и степента на повлияване могат да се доказват в гражданския процес с всички доказателствени средства, в т.ч. признания на страните и свидетелски показания. П о изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение