Определение № 1307 от 17.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4993/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. В. К., подадена чрез процесуален представител адв. Д. Д. срещу решение № 5987/03.10.2025г. постановено по в.гр.д. № 1188/2025г. по описа на Софийски градски съд. С обжалваното въззивно решение след отмяна на първоинстанционно решение № 21581/28.11.2024г. постановено по гр.д. № 13071/2023г. по описа на Софийски районен съд в обжалваната част, на основание чл. 60, ал. 5 от ЗНСО е отхвърлен предявеният от И. В. К. с ЕГН [ЕГН] против Национална служба за охрана иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 14561.92 лева, представляваща възнаграждение за извънреден/нощен труд за периода от 03.2020г. до 05.2022г., ведно със законната лихва, считано от 13.03.2023г. Въззивният съд е обявил, че първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частите, с които на основание чл. 63 вр. чл. 60, ал. 1 от ЗНСО е отхвърлен предявения от И. В. К. срещу Национална служба за охрана иск за заплащане на сумата от 66222 лева, представляваща неплатено трудово възнаграждение за периода от 01.02.2019г. до 23.05.2022г., ведно със законна лихва от 13.03.2023г. до окончателно плащане на вземането, както и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на мораторна лихва върху главница за незаплатено трудово възнаграждение за периода от първо число след изтичане на всеки тримесечен период на сумирано изчисляване на работното време до датата на подаване на исковата молба – 13.03.2023г. за сумата от 7029.08 лева, както и в частта, с която на основание чл. 60, ал. 5 от ЗНСО е отхвърлен предявеният при условията на евентуалност иск за разликата над уважения размер от 14561.92 лева до пълния предявен размер от 66222 лева, представляваща възнаграждение за извънреден труд за периода от 02.2019г. до 02.2020г., ведно със законната лихва считано от 13.03.2023г. В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Отправено е искане решението на въззивната инстанция да бъде допуснато до касационно обжалване, да бъде отменено и предявеният иск да бъде уважен. Касационният жалбоподател поддържа, че неправилно въззивният съд е приел, че времето, през което ищецът е бил в т.нар. „почивка“ по време на 24-часови дежурства, не следва да се счита за отработено работно време. Неправилно е приел също, че положеният труд вече е компенсиран чрез допълнителните възнаграждения за специфични условия на труд, а за двата месеца с малък наднормен труд /18 часа общо за целия период/, той бил заплатен чрез допълнителни възнаграждения. За неправилни счита изводите на съда за неприложимост на Директива 2003/88/ЕО и практиката на СЕС, доколкото в случая се касае за специална дейност на военизирана служба с особен режим и националната уредба по ЗНСО, Заповедта и ЗОВСРБ е специална, както и за неприложимост по аналогия на нормите на ЗМВР, а че при непълнота приложение намират разпоредбите на ЗОВСРБ, които също не предвиждат допълнително заплащане на дежурствата при положение, че те влизат в основните функции на длъжността. Сочи, че според практиката на СЕС разграничителният критерий за включване на почивките в работното време е дали по време на дежурството работникът/служителят е длъжен да бъде на разположение на място, определено от работодателя. Ако има такова задължение, цялото дежурство, включително и неактивната му част, се счита за работно време. Обосновава, че часовете за почивка в случая се явяват работно време, независимо от националната уредба в обратен смисъл в чл. 60, ал. 4 от ЗНСО, доколкото последната противоречи на директивата и на практиката на СЕС. След като почивката не е отчетена и не е компенсирана от работодателя, то работодателят следва да заплати тези часове като положен извънреден труд по реда на ЗМВР. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Национална служба за охрана, представлявана от началника, чрез процесуален представител главен юрисконсулт Е. Д., изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд е приел за установени следните факти: с договор за военна служба от 28.04.2015г., сключен между НСО и И. В. К. на основание чл. 134а от ЗОВСРБ, ищецът е бил назначен на длъжност сътрудник по охрана със звание сержант. Със Заповед на началника на Националната служба за охрана № 2337 от 23.11.2015г., считано от 01.11.2015г. е прекратен договора за военна служба и е преобразувано съществуващото правоотношение по Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България със старши сержант И. В. К., който е назначен на длъжност „сътрудник по охраната“ в 03 сектор „Постова охрана и пропускателен режим“ при 04 отдел „Масови мероприятия“ като е запазено притежаваното от него звание „Старши сержант III“. Със Заповед на началника на НСО № 763 от 28.01.2021г., считано от 28.01.2021г. е освободен старши сержант И. В. К. от заеманата от него длъжност „старши сътрудник по охраната“ в сектор „Постова охрана и пропускателен режим“ на отдел 05 и е назначен на длъжност „технически сътрудник“ – охранител в група 01 на сектор 05 на отдел 02. Със Заповед на началника на Национална служба за охрана от 18.05.2022г. на основание чл. 116, ал. 1, т. 1 вр. чл. 118, ал. 1 от ЗНСО и рапорт № В-4124/17.05.2022г., считано от 23.05.2022г. е прекратено служебното правоотношение на ищеца на длъжност „технически сътрудник“- охранител. От заключение на ССчЕ приел за установено, че за периода от 01.02.2019г. до 23.05.2022г. ищецът И. К. бил положил 5356 часа труд, формирани от работни дни /вкл. платен годишен отпуск/ 8 часа при обичайно работно време и брой дежурства 12/24 часа, т.е. при смесен режим на работа. От общо положените 5356 часа труд дневният труд бил 4053 часа, а нощният труд бил 1303 часа. При сравняване на данните за нормативно определените часове за работа на И. К. по периоди е установено, че лицето било положило труд над нормативно определените часове в месец януари 2021г. в размер на 16 часа над норматива и месец май 2022г. в размер на 2 часа над норматива. За всички други месеци от процесния период положеният труд в часове е под нормативно определеният такъв. За целия процесен период от 01.02.2019г. до 23.05.2022г. ищецът бил положил общо 18 часа труд над нормативно определения. Експертът е уточнил, че след извършени съпоставки между нормативно изискуемото отчитане, начисление и изплащане на възнаграждението на И. В. К. и отработените дни, вписани във ведомостите за заплати, сравнения, изчисления и анализ на относимата информация, не са установени случаи на несъответствие с изискванията за пълно, точно и обосновано изчисляване и изплащане на възнаграждението на ищеца за периода от 01.02.2019г. до 23.05.2022г. Предвид което е посочил, че не са налице неизплатени от работодателя НСО към служителя И. В. К. изработени часове за периода от 01.02.2019г. до 23.05.2022г. и съответно няма неизплатено, т.е. дължимо възнаграждение. За периода от 23.05.2019г. до 23.05.2022г. изплатеното нетно трудово възнаграждение на И. К. е в общ размер от 93145.21 лева и няма данни за положен извънреден труд от И. К. за същия период. Ищецът е изпълнявал служебните си задължения на пост 178, за който се съхраняват постови книги, както и ежедневно издадени заповеди за назначаване на постова охрана с точно вписани часове на пост на лицето, почивка и обход за целия процесен период. Експертът е уточнил, че само за пост 178 – работното място на ищеца, били предвидени две лица при условията на покрити 24 часа, т.е. едно денонощие от 08:00 часа до 08:00 часа на следващия ден като двете лица били разпределени за общо 12 часа работа и 12 часа почивка с предвидени редувания на работа и почивка. Служебните задължения на служителя не били изпълнявани при постоянна непрекъснатост, а при установяване на няколко продължителни почивки или при условията на равни по времетраене периоди на активно изпълняване на служебните задължения на обекта /3 пъти по 4 часа/, редувани с периоди за почивка /3 пъти по 4 часа/. Всички други служители били вписани при условията на плътен сменен режим на работа - 12 часов. От прието допълнително заключение на вещото лице по ССчЕ установил, че в периода от 01.02.2019г. до 23.05.2022г. ищецът бил положил 310 броя 24 часови смени, 175 дни редовна смяна, мероприятия, командировки, отпуск от по 8 часа, което правело общо 8840 часа положен труд, без да се отчитат почивки през 24 часовите смени, т.е. при условие, че 24-часовата смяна се счита за 24 часа положен труд без почивка. Експертът е посочил, че при условията на ЗНСО и Заповед № 1691/05.11.2013г. на Началника на НСО при Президента на Република България относно реда за разпределяне и отчитане на служебното време на военнослужещите от НСО на ищеца е зачетено за 310 броя 24-часови смени, че е положил 4960 часа труд и 2480 часа почивка от общо 7440 часа. При съобразяване с разпоредбата на т. 3 от заповедта за целия период като работни часове се зачитали 6360 часа труд. Нормативно отчетени и реално заплатени от тях били 3936 часа. Положеният нощен труд за целия период възлизал на 2508 часа. При допускане, че ищецът бил положил общо 8840 часа, без да се отчитат почивки през 24 часови смени, положеният дневен труд възлизал на 6332 часа дневен труд. Зачитащите се часове съгласно Заповед № 1691/05.11.2013г. на Началника на НСО при положените от ищеца 310 броя 24-часови смени за целия период били 4960 часа, а нормативно изискващите се съгласно сключените договори за получаване на пълния размер на месечното трудово възнаграждение и отчетени в месечните работни графици били 3936 часа реално положени часове труд без почивките, т.е. зачетено било увеличение от 1024 часа повече от реално изработените при смяната. При съпоставяне на нормативно изискващите по норматив за целия период часове труд за пълен щат в размер на 6560 часа общо и отчетените реално отработени/зачетени часове в размер на 6360 часа общо показвала, че ищецът бил изработил с 200 часа по-малко. При допускане, че отработените часове са 24 часа от 24 часова смяна, вкл. както часовете на пост, така и часовете на почивка и обход на И. К. за периода от 01.02.2019г. до 23.05.2022г. и при съпоставка на размера на всички общо работни часове с почивките възлизат на 8840 часа и нормативно изискващите по норматив за целия период часове труд за пълен щат в размер на 6560 часа се получава, че И. К. е отработил 2280 часа над нормативно изискващото се. Според експерта такова допускане е несъстоятелно, тъй като със ЗНСО, Устройственият правилник на НСО и Заповед № 1691/05.11.2013г. на Началника на НСО e определено отчитането на работното време при 24-часовото дежурство да се зачита като 16 часа отработено време и 8 часа за хранене и почивка, а в специализирания закон било записано изрично, че почивките не се включват в служебното време по време на 24-часовата смяна. В заключение експертът е посочил, че ищецът не бил формирал положен труд над нормативно установеното служебно време и няма незаплатен труд за процесния период съгласно приложените и приети по делото заповеди на началника на НСО относно назначаването и преназначаването на ищеца и определените в тях параметри на ОМВ за звание и допълнителни възнаграждения с постоянен характер, изразени в процент от ОМВ за продължителна служба – 40 % и 20% за специфични условия на труд в НСО и порцион. От приетото допълнително заключение от 05.11.2024г. /при изчисления по ЗМВР/ приел за установен положен извънреден труд от ищеца общо в размер на 2280 часа. При спазване условията на чл. 187, ал. 6 от ЗМВР било формирано възнаграждение за положен и незаплатен извънреден труд съгласно ЗМВР на ищеца за процесния период в размер на 2280 часа и дължимо допълнително възнаграждение за извънреден труд в размер на 31706.16 лева. От анализа на показанията на свидетелите А. Б. /работил заедно с ищеца от 2016г. до 2022г. в НСО, а от 2016г. до 2019г. били в резиденция К. и след това до 2022г. били в София/, и тези на свидетеля Г. Р. /отговаряли заедно за пропускателния режим в обекта/ приел за установено, че в рамките на смяната дванадесет часа са на пост и отговарят за пропускателния режим в обекта, а през останалите дванадесет часа почиват като се въртели по схема: започвали с четири часа на пост, четири часа почивали, после четири часа пост и пак почивали четири часа. По време на почивката на тях не им били възлагани служебни задачи, защото обектът бил на два режима. Случвало се, но било един път в годината да им възложат задачи. Дежурствата били някой път 9, друг път 10, в редки случаи 11 на месец. Графикът с 24 – часови дежурства бил направен за втория свидетел и ищеца, защото пътували. При тези факти от правна страна въззивният съд е приел, че основният спор между страните е затова дали времето за почивка, включено в общата продължителност на 24-часовата работна смяна, следва да се счита за служебно/работно време, респ. дали с националната нормативна рамка се нарушава правото на ЕС. С оглед съществувалото между страните правоотношение и приложимите към него материалноправни норми изтъкнал, че в случая следва да се отчете специфичната дейност на НСО, представляваща специализирана военизирана служба към президента на Република България, която осъществява дейността си въз основа на принципа на непрекъсваемост на охраната, регламентиран в чл. 3, т. 5 от ЗНСО. Посочил, че дейността на Националната служба за охрана е елемент от дейността по защитата на националната сигурност, насочена към осигуряване безопасността на определените в закона лица, обекти и мероприятия. Акцентирал, че тези обстоятелства следва да бъдат взети предвид при тълкуване на нормативните разпоредби, уреждащи специфичната за държавата дейност, както и възможността същата да бъде предмет на регулация от общностното право. Отчел специалната уредба относно нормалната продължителност на работното време на служителите от Националната служба за охрана от 8 часа /60, ал. 1 от ЗНСО/, както и на работната седмица е 5-дневна с нормална продължителност на седмичното работно време 40 часа. Посочил, че съгласно чл. 60, ал. 4 от ЗНСО времето за почивка на служителите, когато им е осигурена такава, не се включва в продължителността на работното време, а съгласно чл. 60, ал. 5 от ЗНСО трудът, положен над установеното работно време по ал. 2, се компенсира с допълнително възнаграждение за специфични условия при изпълнение на службата в НСО като началникът на НСО определя реда за разпределение и отчитане на работното време и за компенсиране на работата над установеното работно време. Съобразил в същото време, че съгласно чл. 60, ал. 1 от Правилника за прилагане на ЗНСО офицерите и сержантите от НСО са длъжни по всяко време на денонощието да бъдат на разположение за изпълнение на служебните си задължения, а време на разположение съгласно ал. 2 е времето, през което служителят е на разположение на ръководителя си извън работното си място и установеното работно време с готовност при необходимост да изпълнява служебните си задължения. Съгласно чл. 60, ал. 5 от Правилника за офицерите и сержантите, които работят на смени, времето на разположение започва 12 часа след приключване на смяната, а в чл. 60, ал. 6 е посочено, че при изпълнение на службата на смени времето на разположение може да се организира в седмични или месечни графици, които се утвърждават от началниците на съответните структурни звена при спазване на изискванията за непрекъсната междуседмична почивка. Отчел, че със Заповед на началника на Национална служба за охрана при президента на Република България № 1691 от 05.11.2013г. е утвърдена нормалната продължителност на служебното време на военнослужещите от НСО и 8 часа при 5-дневна работна седмица с 60 минути обедна почивка. В чл. 7.3 е регламентирано, че на военнослужещите, изпълняващи задълженията си на 24 часови смени се зачита 16 часа сумарно служебно време и 8 часа за храна и почивка. Съгласно чл. 9 трудът, положен над установеното служебно време, се отчита от прекия ръководител и се компенсира с допълнителен брой почивни дни. Броят им се определя от прекия ръководител, утвърждава се от ресорен началник, а ползването им се осъществява в рамките на следващите 90 календарни дни. При тази уредба, по доводите за приложение на Директива 2003/88/ЕО приел, че съобразно разпоредбата на чл. 1, § 3 от Директивата тя се прилага за всички сфери на дейност, както обществени, така и частни по смисъла на чл. 2 от Директива 89/391/ЕИО. В чл. 2, т. 2 на Директива 89/391/ЕИО е посочено, че тя не се прилага, когато особеностите на някои специфични дейности на обществени служби, като например въоръжените сили и полицията или някои специфични дейности на службите на гражданска защита неизбежно влизат в конфликт с нея. С оглед тази уредба, при преценка приложимостта на Директива 2003/88/ЕО в случая, въззивният съд изтъкнал, че следва да бъдат отчетени разрешенията, дадени в Решение на СЕС по дело С-749/2019г., в което в § 56 е посочено, че използваният в т. 2, § 2, първа алинея от Директива 89/391 критерий за изключване на определени дейности от приложното поле на тази директива и следователно от това на Директива 2003/88 се основава не на принадлежността на работниците към един от секторите на обществените служби по тази разпоредба, разглеждани в тяхната цялост, а само на специфичното естество на някои отделни задачи, извършвани от работниците в обхванатите от тази разпоредба сектори, естество, което обосновава дадено изключение от нормите в областта на защитата на безопасността и здравето на работниците поради абсолютната необходимост да се осигури ефективна защита на общността. Отбелязал, че в т. 93 от същото решение СЕС е посочил, че по смисъла на Директива 2003/88 понятието „работно време“ обхваща периодите на дежурство в тяхната цялост, при които наложените на работника ограничения са от такова естество, че обективно и чувствително засягат възможността му през тези периоди свободно да организира времето, когато неговите професионални услуги не се изискват, и да се посвети на своите собствени интереси. Обратно, когато наложените на работника ограничения в определен период на дежурство не са толкова интензивни и без големи затруднения му позволяват да управлява своето време и да се посвети на собствените си интереси, единствено времето, свързано с действително положен в този период труд, ако има такъв, е „работно време“ за целите на прилагането на тази директива /решение от 9 март 2021 г., Radiotelevizija Slovenija, C-344/19, EU:C:2021:182, т. 37 и 38 и цитираната съдебна практика/. Що се отнася до периодите на дежурство на работното място, което както в настоящия случай не съвпада с местоживеенето на работника, доколкото страните не спорят, че ищецът е пътувал за работното си място през процесния период от [населено място], определящ фактор, за да се приеме, че характеристиките на понятието „работно време“ по смисъла на Директива 2003/88 са налице, е фактът, че работникът е длъжен физически да присъства на определеното от работодателя място и да остане на разположение на последния, за да може непосредствено да предоставя услугите си при необходимост, с уточнението, че като работно място трябва да се разглежда всяко място, на което работникът упражнява дейност по разпореждане на своя работодател, включително когато това не е мястото, на което той обичайно извършва своята трудова дейност. Доколкото по време на такъв период на дежурство работникът трябва да се отдели от своето семейство и социална среда и има по-малко свобода да управлява времето, през което неговите професионални услуги не се изискват. Следователно този период в своята цялост трябва да се квалифицира като „работно време“ по смисъла на Директива 2003/88, независимо от реално положения от работника труд през посочения период. Въз основа на тази съпоставка извел, че ако се приеме, че Директива 2003/88 е приложима за наложен на военнослужещ период на дежурство, който предполага постоянното му присъствие на работното му място, този период трябва да се счита за работно време по смисъла на член 2, точка 1 от тази директива, когато това работно място не съвпада с местоживеенето му. За безспорно в случая приел, че ищецът живеел в [населено място] в процесния период и именно във връзка с улесненото му пътуване до работното място в [населено място] са създадени 24-часовите смени. Приел този факт за установен от свидетелските показания на св. Р., както и от заключението на ССчЕ, установяващи, че единствено за този пост е налице 24-часова смяна. Даденото разрешение в т. 95 от Решение от 15.07.2021г. по дело С-742/19г. въззивният съд намерил, че е приложимо към процесното правоотношение предвид първоначалната уредба на договора за военна служба в ЗОВСРБ преди преобразуването му на 23.11.2015г. на основание § 2 от ПЗР на ЗНСО, както и предвид приликите в самата служебна дейност. При отчитане на конкретиката на спора и обстоятелството, че ищецът е пътувал от друго населено място през определените в месеца дни, през които е бил включен в график за 24-часова работна смяна; че е следвало да остане на територията на охранявания обект и да бъде на разположение на работодателя си, обосновал извод, че за работно време следва да се счита и периодът, в който реално ищецът не е полагал труд. Отбелязал, че безспорно в рамките на дежурството си ищецът е следвало да бъде на разположение на работодателя си, доколкото е бил ограничен темпорално /можел е да напусне обекта едва след отвода в края на смяната си/ и териториално /не е следвало да напуска границите на обекта освен при изключителни случаи, за които свидетелства св. Г. Р./. Предвид това извел, че почивката /неактивната част от работното му време, предназначена за почивка, хранене и физиологични нужди/ в рамките на 24-часовата смяна следва да се счита за част от непрекъсваемия процес по чл. 3, т. 5 от ЗНСО, респ. част от работното време. Отбелязал обаче, че процесните часове, за които ищецът претендира извънреден/нощен труд по висящия във въззивното производство евентуален иск, не представляват по своята правна характеристика извънреден труд, доколкото не са положени извън установеното за служителя работно време и след възлагане от страна на работодателя, а в рамките на установеното работното време. По отношение на заплащането на т.нар. „време за почивка“ съобразил, че в цитираното решение на СЕС е прието, че чл. 2 от Директива 2003/88 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска за период на дежурство, през който военнослужещият е длъжен да остане в казармата по назначението си, но не извършва реална трудова дейност, да се определи различно възнаграждение от това за период на дежурство, през който той действително полага труд. В конкретния случай при тълкуване на разпоредбите на ЗНСО, в частност тази на чл. 63 от ЗНСО предвиждащ, че брутното възнаграждение на служителите на НСО се състои от основно месечно възнаграждение и допълнителни възнаграждения, както и Правилника за прилагането му, обосновал, че с оглед специфичните условия на труд на служители на НСО законодателят е отчел и компенсирал същите със сума с постоянен характер, която се начислява и изплаща на офицерите и сержантите в НСО в процент спрямо основната им работна заплата, определен от Началника на НСО. В този смисъл съобразил заключението на ССчЕ от 25.06.2024г. /л. 183 от делото/, в което експертът е посочил, че ищецът И. К. е получавал твърда сума към основната си работна заплата за целия изследван период независимо от отработените часове. В съответствие с цитираното решение на СЕС извел, че в националното ни законодателство е уредено компенсиране на положения от служителите на НСО специфичен труд с получаване на допълнителни материални средства, различни от възнагражденията за този период на дежурство, през който се полага труд. Така в договора за военна служба от 28.04.2015г., както и в последващите заповеди на началника на НСО е посочено, че по време на изпълнение на службата военнослужещият ще получава основно месечно възнаграждение в съответствие с присвоеното военно звание и степента в обхвата на военното звание и допълнително възнаграждение за специфични условия при изпълнение на военната служба в НСО. Ето защо приел, че дори установените от вещото лице положени 18 часа над нормативно установените часове за януари 2021г. и май 2022г. са заплатени с получаваните ежемесечни допълнителни възнаграждения, а за всички останали месеци от изследвания период /извън горните два/ положените часове труд от ищеца са под нормативно установените за съответния месец. Извел решаващ извод, че отработените от ищеца часове, които съставляват 8 часа почивка в рамките на 24-часовото дежурство са компенсирани посредством платеното допълнително възнаграждение за специфични условия на труд, имащо постоянен характер. За неприложимо към процесното правоотношение приел заключението на ССчЕ, изготвено на база приложение на правилата на ЗМВР – нормативен акт, който не е приложим към правоотношението на ищеца. Отчел, че първоначално правоотношението с ищеца е възникнало на основание чл. 134а от ЗОВСРБ въз основа на договор за военна служба. С оглед спецификата на правоотношението при наличие на непълнота в съществуващата уредба в ЗНСО, за неуредените от него случаи извел, че приложение следва да намерят разпоредбите на ЗОВСРБ. Обсъждайки уредбата по чл. 195, ал. 1 ЗОВСРБ за носене на дежурства на военнослужещите и максималната продължителност на дежурство, което не може да превишава 24 часа, а общо за един месец - 168 часа, както и тази по чл. 195, ал. 5 от ЗОВСРБ предвиждаща, че при дежурство /какъвто е процесният случай/ не се прилагат разпоредбите на чл. 194, ал. 3 и 4, предвиждащи заплащане на допълнително възнаграждение по чл. 214, ал. 1, т. 3, обосновал извод, че не са налице основания за допълнително заплащане на отработеното от ищеца време. В допълнение посочил, че не е налице и хипотезата на чл. 196 от ЗОВСРБ, съгласно която когато военнослужещият изпълнява дежурство, но е назначен на длъжност, за която носенето на дежурство не се включва в основните му функционални задължения, той получава допълнително възнаграждение по чл. 214, ал. 1, т. 1, доколкото както беше посочено през целия процесен период ищецът е полагал труд на 24-часови работни смени, които са били създадени за удобство именно на ищеца и св. Р.. Заключил, че националната уредба не влиза в противоречие с практиката на СЕС, както и че ЗМВР не намира приложение по аналогия към процесното правоотношение, поради което предявените искове са недоказани по основание, в който смисъл постановил и крайния си акт. Касаторът Д. П. Д. обосновава наличие на специална предпоставка за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 и ал. 2, пр. 2 от ГПК. Поставя в тази връзка като значими и решени в противоречие с практиката на ВКС следните въпроси: 1/ Явява ли се част от работното време /при сумираното му отчитане/ времето от 4 часа, през което служител, даващ 24-часово дежурство, има право на почивка? 2/ Дали при дежурства или други случаи, когато работникът/служителя е на разположение на работодателя, без да полага фактически труд през цялото време, трябва да се считат изцяло за работно време? 3/ Налице ли са условия за изключване на дейността на служителите на НСО от приложното поле на Директива 89/391 и Директива 2003/88? 4/ С оглед спецификата на правоотношението при наличие на непълнота в сегашната уредба в ЗНСО, досежно как следва да се компенсира положен и незаплатен труд извън нормативното установеното работно време /периодите от редуващите се по 4 часа време определено за почивка в рамките на непрекъснатата 24-часова смяна/ от служители на НСО кой нормативен акт следва да се приложи по аналогия ЗОВСРБ или ЗМВР? Сочи, че първият въпрос е разрешен по делото в отклонение с приетото в практиката на ВКС, обективирана в решение № 237/19.06.2014г. по гр.д. № 781/2014г., IV ГО и ТР № 8/2013г. на ОСГК на ВКС. Вторият въпрос счита, че противоречи на актове на СЕС, обективирани в решение от 01.10.2000г. по дело С-303/98 и решение от 09.09.2003г. по дело С-151/02; решение от 22.06.1989г. по дело Constanzo, 103/88, Recueil, стр. 1839, т. 33; решение от 11.01.2007г. по дело ITC, С-205/05; решение по дело С – 429/09 от 25.11.2010г.; решение от 03.10.2000г. по дело С-303/98; решение от 09.09.2003г. по дело С-151/02. Третият въпрос според касатора е значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото – излага, че принципен отговор относно отчитането и заплащането на работното време, включването или не на времето за почивка в него при непрекъснати 24-часови дежурства конкретно за служителите на НСО не е даден в практиката на ВКС. Четвъртият въпрос счита също значим за точното прилагане на закона и за развитие на правото като би дал отговор как следва да се компенсира положен и незаплатен труд извън нормативно установеното работно време /периодите от редуващите се по 4 часа време определено за почивка в рамките на непрекъсната 24-часова смяна/ от служители на НСО, какъвто в практиката на ВКС липсва. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното: Доводът за недопустимост на въззивното решение е основан на твърдения за постановяване в нарушение на правилата на родовата подсъдност – чл. 104, т. 4 от ГПК, доколкото служебното правоотношение не е трудово, съответно спорът не е трудов, а имуществен. Позовава се на принципните различия между трудово и служебно правоотношение разяснени в мотивите на ТР № 1/15.03.2023г. по тълк.д. № 1/2020г. на ОСГК на ВКС, както и в т. 23 от ТР № 6/06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът счита, че при имуществен спор между страните по служебно правоотношение, какъвто е разгледаният в случая, родовата подсъдност се определя с оглед цената на иска. Така при заявени искове с цена от 66222 лева спорът е бил подсъден като първа инстанция на СГС. Като не е констатирал недопустимостта на първоинстанционното решение в този смисъл въззивният съд е постановил също недопустим акт. Този довод е неоснователен с оглед предмета на развилото се пред СГС въззивно производство. В мотивите към т. 23 от ТР № 6/06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че имуществените спорове по ЗДСл са спорове относно обезщетенията, на които има право служителят при незаконно прекратяване на служебното правоотношение, а също и обезщетенията по чл. 78 от ЗДСл за вреди от трудова злополука и професионално заболяване, които са причинили временна неработоспособност, инвалидност или смърт. В ТР № 6/06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС е даден отговор на въпрос във връзка с отчитане и заплащане на положените часове нощен труд от служители на Министерство на вътрешните работи, поради което това тълкувателно разрешение не е приложимо към разглеждания случай. Предявените в случая искове са за защита на имуществени права, произтичащи от правоотношение за престиране на работна сила и конкретно относно изпълнението на правоотношението – за дължими възнаграждения при законосъобразно развитие на служебното правоотношение – които се разглеждат по общия исков ред от гражданските съдилища и попадат в изключението по чл. 104, т. 4 от ГПК / Определение № 328/01.10.2008г. по ч.гр.д. № 1263/2008г. на ВКС, IV ГО/. От друга страна, по волята на страните предметът на въззивното производството е бил ограничен с евентуалния иск с правно основание чл. 60, ал. 5 от ЗНСО за сумата от 14561.92 лева, като за разликата до пълния предявен размер от 66222 лева, както и по отхвърления главен иск със същата цена, въззивният съд изрично е констатирал в мотивите си, че първоинстанционното решение не е предмет на въззивно обжалване и е влязло в сила. При осъществяване на дейността си въззивният съд се ръководи от разпоредбата на чл. 269 от ГПК, като правомощието му служебно да прецени допустимостта на първоинстанционното решение е ограничена само до частта му, предмет на предприетото от страната обжалване. Ако не бъде обжалвано и съответно обезсилено по предвидения в процесуалния закон ред, недопустимото съдебно решение поражда всички присъщи на валидния съдебен акт правни последици, вкл. и силата на пресъдено нещо. Поради това, щом в необжалваната му част първоинстанционният акт е влязъл в сила, дори и да се приеме, че спорът за възнаграждение по служебно правоотношение не е трудов, а имуществен, то той не може да бъде предмет на проверка от въззивната инстанция в необжалваната част, независимо от констатираната негова недопустимост. Ето защо по поддържаните от касатора доводи не може да се обоснове извод за вероятна недопустимост на въззивното решение и соченото специално основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, определящо приложното поле на касационното обжалване не е налице. Поставените в изложението първи два въпроса – включва ли се в работното време при сумираното му отчитане почивката, която се осигурява на работника по време на 24-часови дежурства и когато служителят е на разположение на работодателя, без да полага фактически труд през цялото време на това дежурство – са решени от въззивния съд в подкрепа на тезата на касатора, но това решение не е обусловило изхода на делото. По въпроса не е налице и твърдяното противоречие с решението по гр.д. № 781/2014г., IV ГО, доколкото с него е разрешен въпрос относим към надзорно-охранителния състав осъществяващ надзора, охраната и конвойната дейност в местата за лишаване от свобода по чл. 290 от ППЗИНЗС. Статутът на служителите в системата на НСО е различен от този на служителите по чл. 19, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС, по отношение на които съгласно изричното препращане на чл. 19, ал. 2 от ЗИНЗС субсидирано приложение намира ЗМВР. Статутът на служителите в системата на НСО е уреден в ЗНСО /Обн., ДВ, бр. 61 от 11.08.2015г., в сила от 01.11.2015г./ съгласно чл. 1 от този закон. Съгласно чл. 60, ал. 4 от ЗНСО времето за почивка на служителите, когато им е осигурена такава, не се включва в продължителността на работното време. Не е налице и противоречие с Тълкувателно решение № 8 от 14.11.2014г. по тълк.д. № 8/2013г. на ОСГК на ВКС, в което е дадено разрешение за заплащане на извънреден труд при непрекъсваем процес на работа, в смисъл, че при непрекъсваем производствен процес /смени, дежурства/ нормативно определеното време за хранене се включва в работното време, ако работникът или служителят е длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя. Видно от мотивите към въззивния съдебен акт, доколкото по време на 24-часово дежурство, във времето за почивка /2 х 4 часа – неактивната част от работното му време, предназначена за почивка, хранене и физиологични нужди/ ищецът е бил длъжен физически да присъства на определеното от работодателя място и да остане на разположение на последния, без да може свободно да организира времето си и да го посвети на своите собствени интереси, то това време на почивка се включва в работното време. Престираният през тези часове труд обаче съдът приел, че по своята правна характеристика не представлява извънреден труд, доколкото не е положен извън установеното за служителя работно време и след възлагане от страна на работодателя, а в рамките на установеното работно време. При отчитане на спецификата на тази уредба, въззивният съд е установил, че със Заповед на началника на НСО при президента на Република България № 1691/05.11.2013г. е утвърдена нормалната продължителност на служебното време на военнослужещите от НСО, както и продължителността на работното време на военнослужещите, изпълняващи задълженията си на 24 часови смени, при които се зачита 16 часа сумарно служебно време и 8 часа за храна и почивка. А трудът, положен над установеното служебно време, се отчита от прекия ръководител и се компенсира с допълнителен брой почивни дни. За да обоснове извод, че в конкретния случай претенцията за възнаграждение за положен от ищеца извънреден труд не е доказана по основание, въззивният съд е кредитирал заключението на проведената по делото ССчЕ, което въз основа на извършена справка, съпоставка и анализ на отчетените от работодателя данни за заетост на ищеца е установило, че за процесния период ищецът не е престирал труд извън установеното служебно време, който да е останал некомпенсиран. Това разрешение не е несъвместимо с правото на Европейския съюз, доколкото от мотивите към проекта на ЗНСО /№ 554-01-46 от 11.03.2015г., 43-то НС/ е видно, че специалният закон касае дейности от изключителна национална компетентност и не касае правото на Европейския съюз. Приемането на ЗНСО е в пълно съответствие с практиката на страните членки, а и на Съюза като цяло за ясно регламентиране на дейностите и компетенциите на държавните органи в сферата на националната сигурност. Проектът на закон предвижда да се запази военният статут на служителите като основание за това е особеният характер на дейностите, свързан с изпълнение на държавната служба. С оглед тази специфика на дейността по изпълнение на държавна служба в сферата на националната сигурност и на основание чл. 1, § 3 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на съвета от 04.11.2003г. относно някои аспекти на организацията на работното време вр. чл. 2, § 2 от Директива 89/391/ЕИО на Съвета от 12.06.1989г. за въвеждане на мерки за насърчаване подобряването на безопасността и здравето на работниците на работното място, първата директива не се прилага. Приложното й поле е изключено именно с оглед особеностите на специфичната дейност на обществената Национална служба охрана, наподобяваща тази на въоръжените сили, чиято национална уредба неизбежно влиза в конфликт с нея. Дори и да се приеме, че е приложима обаче, то заплащането на труда по време на почивките в рамките на дежурството е извън приложното поле на директивата, а е въпрос на национална уредба или решение на работодател. В отговор на третия въпрос за приложението на двете цитирани директиви въззивният съд се е произнесъл в съответствие с изричните правни норми залегнали в тях, които са ясни и не се нуждаят от тълкуване. Ето защо по този въпрос не е налице специалният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Произнасянето на въззивния съд по него не противоречи, а съответства и на актове на СЕС. Така в т. 52 от Решение на Съда /голям състав/ от 15 юли 2021 година по дело C-742/19 /B. K. срещу Република Словения /Ministrstvo za obrambo/ е прието, че чл. 1, § 3 от Директива 2003/88 определя приложното й поле чрез препращане към чл. 2 от Директива 89/391. В т. 60 от това решение съдът е постановил, че някои конкретни дейности на обществените служби дори когато се извършват при нормални условия, имат толкова специфични характеристики, че естеството им неизбежно влиза в конфликт с планиране на работното време, съобразено с наложените от Директива 2003/88 изисквания /решение от 20 ноември 2018г., Sindicatul Familia Constanta, C-147/17, т. 68/. Прието е, че някои категории военни дейности изцяло не попадат в приложното поле на Директива 2003/88, когато тези дейности са толкова специфични, че неизбежно и постоянно влизат в конфликт със спазването на наложените с тази директива изисквания /т. 75/. Разяснено е, че такъв е случаят с дейностите, извършвани от членове на въоръжените сили, които поради високата си квалификация или поради изключително чувствителния характер на възложените им задачи трудно могат да бъдат заместени от други членове на въоръжените сили посредством система на ротация, която позволява да се гарантира както спазването на максималните периоди на работа и периодите на почивка, предвидени в Директива 2003/88, така и надлежното изпълнение на съществените задачи, които са им възложени /т. 76/. Като важно е отчетено обстоятелството, че всяка от държавите членки носи изключителната отговорност с оглед по-специално на заплахите, пред които е изправена, на международните й отговорности или на специфичния геополитически контекст, в който се развива, да реши да предприеме военни операции, които счита за подходящи, и да определи интензитета на първоначалното и на оперативното обучение, които счита за полезни за успешното осъществяване на посочените операции, без да е възможен контрол от страна на Съда в това отношение, тъй като тези въпроси трябва да се считат за изключени от приложното поле на правото на Съюза. Изведен е извод, че не може да се изключи, че дейността по носене на дежурство представлява същинска военна операция и така да не попада в приложното поле на тази директива /т. 85/, както и че дори когато военнослужещи извършват дейности, които изцяло попадат в приложното поле на Директива 2003/88, тя съдържа дерогации от установените с нея права, на които дерогации държавите членки могат да се позовават по отношение на тези военнослужещи /т. 86/. Даденото заключение в т. 88 е, че чл. 1, § 3 от Директива 2003/88 вр. чл. 4, § 2 от ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че упражнявана от военнослужещ дейност по носене на дежурство е изключена от приложното поле на тази директива: когато тази дейност се осъществява в рамките на първоначално обучение, оперативно обучение или същинска военна операция; когато представлява толкова специфична дейност, че не се поддава на схема за ротация на персонала, позволяваща да се осигури спазването на изискванията на посочената директива; когато с оглед на всички релевантни обстоятелства е видно, че тази дейност се изпълнява в рамките на изключителни събития, които поради своята тежест и мащаб изискват приемането на мерки, абсолютно необходими за защитата на живота, на здравето и на безопасността на обществото, чието надлежно изпълнение би било застрашено, ако трябва да се спазват всички изисквания, установени в посочената директива; когато прилагането на посочената директива към такава дейност, чрез задължаване на съответните органи да въведат схема за ротация или за планиране на работата, би могло да се осъществи само в ущърб на същинските военни операции. В т. 2 от същото решение на Съда е разяснено, че ако се приеме, че Директива 2003/88 е приложима за наложен на военнослужещ период на дежурство, който предполага постоянното му присъствие на работното му място, този период трябва да се счита за работно време по смисъла на чл. 2, т. 1 от директивата, когато това работно място не съвпада с местоживеенето му. Начинът на заплащане на периодите на дежурство на работниците не се урежда от Директивата, а от съответните разпоредби на националното право. Ето защо тази директива допуска прилагането на правна уредба на държава членка, колективен трудов договор или решение на работодател за възнаграждението във връзка с дежурство, които разграничават периодите на реално положен труд от тези, през които не е извършена действителна работа, дори когато тези периоди трябва в своята цялост да се считат за „работно време" за целите на прилагането на посочената директива /решение от 09 март 2021г., Radiotelevizija Slovenija, С-344/19, т. 58 и цитираната съдебна практика/. В заключение е прието, че чл. 2 от Директива 2003/88 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска за период на дежурство, през който военнослужещият е длъжен да остане в казармата по назначението си, но не извършва реална трудова дейност, да се определи различно възнаграждение от това за период на дежурство, през който той действително полага труд /т. 95-98/. В съответствие с практиката на СЕС, въззивният съд е приел, че дейността на служителите на Национална служба охрана е специфична дейност на специализирана военизирана държавна служба към президента на републиката /чл. 5, ал. 1 от ЗНСО/; елемент е от дейността по защитата на националната сигурност, насочена към осигуряване безопасността на определените в този закон лица, обекти и мероприятия; основана е на принципа на непрекъснатост на охраната /чл. 3, т. 5 от ЗНСО/ и представлява толкова специфична дейност, че не се поддава на схема за ротация на персонала, позволяваща да се осигури спазването на изискванията на Директива 2003/88. Дори и да се приеме, че времето за почивка при 24-часови дежурства се включва в продължителността на работното време на тези служители, то положеният по време на тези почивки труд не е извънреден и е компенсиран с полученото от служителя допълнително възнаграждение за специфични условия на труд с постоянен характер /чл. 64, ал. 5, т. 2 от ЗНСО/. Доколкото залегналата в мотивите към проекта на Закон за национална охрана воля на законодателя е запазване на военния статут на служителите с оглед особеният характер на дейностите, свързан с изпълнение на държавната служба, то въпросът за субсидиарно приложение на ЗМВР по отношение на правоотношението на служителите в НСО е изключен. В този смисъл последният поставен в изложението въпрос е извън предмета на делото, не е обусловил решаващата правна воля на въззивния съд, нито резултата по делото. По него не е налице общият селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, съответно липсва и приложно поле на касационното обжалване. При мотивите, обусловили решението на въззивния съд и обсъдената съдебна практика на ВКС и на СЕС, настоящият състав приема, че обжалваният съдебен акт не е постановен в отклонение от относимата към случая съдебната практика, а е в съответствие с даденото в нея разрешение. По поставените въпроси по делото не е налице съответно допълнителен критерий за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 или по т. 3 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не е налице поддържаното от жалбоподателя основание за това по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 от ГПК ответникът по касация има право на поискани разноски под формата на юрисконсултско възнаграждение. На основание чл. 25а, ал. 3 от Наредба за правната помощ съдът определя размера на възнаграждение на 80 лева. В този размер, превалутиран съгласно чл. чл. 11 - 13 от ЗВЕРБ разноските следва да се възложат в тежест на касатора. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение