Определение № 50021 от 15.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 1750/2022 г.

Производството е по чл. 230, ал. 1 ГПК и по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса (НЗОК), чрез началника на Отдел „Административно, правно и счетоводно осигуряване на дейността“ при РЗОК-Стара Загора Д. Т. (служител с юридическо образование по чл. 32, т. 3 ГПК), с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу Решение № 171/31.03.2022 г., постановено по в. т. д. № 726/2021 г. по описа на Пловдивски апелативен съд, Търговско отделение, Трети търговски състав, с което е потвърдено Решение № 260148/14.04.2021 г., постановено по т. д. № 1229/2020 г. по описа на Окръжен съд-Стара Загора, Търговско отделение, в частта, в която са уважени предявените от „МБАЛ Тракия“ ЕООД срещу НЗОК кумулативно обективно съединените искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗО и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както следва: 1) над сумата от 391199 лв. до размера от 449346,67 лв., представляваща общата стойност на извършената през периода от м. 06.2017 г. до м. 07.2019 г. надлимитна болнична помощ по клинични пътеки по Договор № 241104/26.05.2017 г. и Договор № 241104/28.05.2018 г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки, ведно със законната мораторна лихва от подаване на исковата молба – 29.09.2020 г., до окончателното ѝ заплащане и 2) над сумата от 111664,46 лв. до размера от 122874,44 лв., представляваща законна мораторна лихва върху главното парично притезание, изтекла от падежа на всяко едно от вземанията до подаване на исковата молба – 29.09.2020 г. Първоинстанцинното решение като необжалвано от ответника е влязло в сила в частта, в която е уважен предявеният иск за реално изпълнение по чл. 59, ал. 1 ЗЗО до сумата от 391199 лв., както и в частта, в която е уважен акцесорният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на законна мораторна лихва до сумата от 111664,46 лв. Касаторът поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като е постановено при неправилно приложение на материалния закон, а именно в противоречие с правната норма на чл. 59, ал. 1 ЗЗО апелативният съд е достигнал до правния извод, че осъществените от лечебното заведение медицински услуги следва да бъдат заплатени и в случаите, когато стойността им превишава определените стойности (лимита) по Приложение № 2 към индивидуалния договор. В този смисъл счита, че незаконосъобразно въззивният съд е обосновал правното съждение, че на изпълнителя на болнична медицинска помощ следва да бъдат заплатени извършените от него на основание индивидуалния договор по чл. 59, ал. 1 ЗЗО медицински дейности и в случаите, когато стойността им е над нормативно и договорно определените стойности. Излага подробни правни съображения относно действителната нормативна воля на законодателя, вложена в правната норма на чл. 59, ал. 1 ЗЗО, във вр. с чл. 55а, ал. 1 и ал. 2 ЗЗО, като поддържа, че нейният нормативен смисъл обосновава правния извод, че правото на медицинска помощ в пределите на задължителното здравно осигуряване не е неограничено по предмет, а е лимитирано в рамките на пакета от здравни дейности, гарантирани и закупувани от НЗОК за всички здравноосигурени лица на територията на страната. Това съждение следвало недвусмислено и от нормата на чл. 35, ал. 1 ЗЗО, съгласно която правото на здравноосигурените лица да получават медицинска помощ е обезпечено само в обхвата на пакета от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалната предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (поставените материалноправни въпроси са както от значение за точното прилагане на закона, така и за развитие на правото), както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, като поставя следните материалноправни въпроса: 1. „Нищожни ли са поради противоречие с императивни правни норми и с основните принципи на задължителното здравно осигуряване клаузите на сключен на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗО договор между НЗОК и лечебно заведение - изпълнител на болнична медицинска помощ, с които се ограничава заплащането от НЗОК на извършените и отчетени медицински дейности до посочените в Приложение № 2 към договора стойности?“; 2. „Има или не основание НЗОК да налага „лимити“ при заплащането на извършена дейност от изпълнител по сключен на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗО договор?“; 3. „Подлежат ли на заплащане извършени дейности през 2018 г. и 2019 г. по сключен на основание чл. 59, ал 1 ЗЗО договор между НЗОК и лечебно заведение - изпълнител на болнична медицинска помощ, чиято стойност е над определените в Приложение № 2 към този договор стойности (лимити) за дейностите за съответен месец?“; 4. „Приложение № 2 към сключен на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗО договор между НЗОК и лечебно заведение - изпълнител на болнична медицинска помощ определя ли границата на НЗОК относно заплащане на стойността на извършени дейности за болнична помощ?“; 5. „Клаузите на сключен на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗО договор между НЗОК и лечебно заведение - изпълнител на болнична медицинска помощ, с които се ограничава заплащането от НЗОК на извършените и отчетени медицински дейности и вложени медицински изделия до посочените в Приложение № 2 към договора стойности, водят ли до нарушаване правата на здравноосигурените лица, регламентирани в ЗЗО?“; 6. „Предвид обстоятелството, че в договор, сключен на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗО, няма предвидена възможност след изчерпване на определените стойности в Приложение № 2 към същия лечебното заведение да прекрати извършването на възложените му дейности, следва ли да се извърши заплащане на реално осъществените „надлимитни дейности“?“; 7. „Неограничено ли е задължението за заплащане на оказана болнична медицинска помощ по договор, сключен на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗО, когато става дума за разходване на „лимитирани“ бюджетни средства?“; 8. „Каква е правната природа на индивидуалните договори за оказване на болнична медицинска помощ, сключени на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗО и как следва да се тълкува постигнатото между страните съгласие по всички основни права и задължения, в това число и по отношение на стойностите, разпределени на отделните изпълнители?“ и 9. „Дали преценката във връзка с разходване на бюджета на НЗОК през бюджетната година е по целесъобразност и следва ли тя да остане извън обхвата на съдебния контрол?“. За да обоснове допускането на въззивното решение до касационно обжалване при допълнителната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторът поддържа, че поставените материалноправни въпроси се разрешават противоречиво от съдилищата в Република България, като за доказателство на това правно твърдение посочва решения на апелативни и окръжни (вкл. СГС) съдилища. Основава самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК на правното твърдение, че въззивният съд се е произнесъл по спорния предмет без да обсъди всички доказателства и наведените от страните правни доводи за неправилност на първоинстанцинното решение. Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. С Определение № 50195/27.11.2023 г. настоящият състав на ВКС е спрял на основание чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК съдебното производство до приключване на конст. д. № 15/2023 г. по описа на Конституционния съд на Република България, по което е допуснато искането за обявяване на правната норма, уредена в чл. 55а, ал. 2 ЗЗО, за противоконституционна. С Решение № 6/11.04.2024 г. на КС по к. д. № 15/2023 г. (обн., ДВ, бр. 36/23.04.2024 г.) Конституционният съд на Република България се е произнесъл по искането за обявяване на разпоредбата на чл. 55а, ал. 2 ЗЗО за противоконституционна, поради което е отпаднала процесуалната пречка за произнасяне от ВКС по искането на касатора за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Следователно, спряното съдебно производство трябва да бъде възобновено на основание чл. 230, ал. 1 ГПК Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в процесните договори за оказване на медицинска дейност по определени клинични пътеки се съдържат клаузи, които ограничават правото на изпълнителя да отчете и да получи заплащане за дейност, надвишаваща рамките на стойностите, определени в Приложение № 2. Действително съгласно разпоредбите на чл. 355, ал. 8, 9, 10, 15, 16 и 17 от НРД за МД за 2017 г., т.е. до 01.04.2018 г. е установен конкретен механизъм за заплащане - но само по изключение на извършената месечна надлимитна дейност. Правото да приложи този механизъм обаче принадлежи на изпълнителя на болничната МП, който подава в сроковете за отчитане писмено заявление до директора на РЗОК за увеличаване на месечната стойност. Правна възможност за корекция съществува, но това е предоставено в правомощията на Надзорния съвет на НЗОК, който утвърждава корекции по стойностите на съответната РЗОК по реда на правилата по чл. 4, ал. 4 от Закона за бюджета на НЗОК за 2017 г. - в рамките на бюджета за 2017 г. В НРД за МД за 2018 г. обаче вече била отпаднала тази разрешителна процедура – съгласно разпоредбата на чл. 356, ал. 7 НРД императивно била уредена забрана НЗОК да закупува дейности и изделия, чиято стойност надвишавала месечните стойности, определени по реда и правилата на чл. 4 ЗБНЗОК за 2018 г. Апелативният съд е приел, че тази разпоредба не може да се прилага изолирано от останалите правила, съдържащи се в други закони, с които трябва да бъдат съобразени сключените индивидуални договори на изпълнителите. Изяснил е, че бюджетът на НЗОК е основният финансов план за набиране и разходване на паричните средства на задължителното здравно осигуряване, като съгласно чл. 22 ЗЗО той е отделен от държавния бюджет и се състои от приходна, разходна част и задължителен резерв (чл. 25 ЗЗО), със средствата от който резерв се заплащат и разходи в случаи на значителни отклонения от равномерното разходване на средствата за здравноосигурителни плащания - чл. 26, ал. 2 ЗЗО. В чл. 55а ЗЗО, приложим към настоящия спор в редакцията към ДВ, бр. 98/2016 г. (в сила от 01.01.2017 г.), на НЗОК са били възложени функции да планира, договаря и закупува за здравноосигурените лица медицинска помощ по чл. 55, ал. 2, т. 2 ЗЗО в рамките на обемите, договорени в националните рамкови договори и в съответствие с бюджета на НЗОК за съответната година. Според апелативния съд за по-голямата част от исковия период и конкретно за 2017 г. и за 2018 г. е неприложима разпоредбата на чл. 55а, ал. 2 ЗЗО (обн., ДВ, бр. 102/2018 г., в сила от 01.01.2019 г.), според която НЗОК не заплаща за оказана от лечебните заведения медицинска и дентална помощ в нарушение на посочените в техните договори обеми и стойности по чл. 59, ал. 1 ЗЗО. Съгласно чл. 35, ал. 1 ЗЗО задължително осигурените лица имат право да получават медицинска помощ в обхвата на пакета от здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК; да избират лекар от лечебно заведение за първична медицинска помощ, сключило договор с РЗОК; имат право да им бъде оказана спешна помощ там, където попаднат. Според императивната разпоредба на чл. 55, ал. 3 ЗЗО Националните рамкови договори не могат да установяват изисквания за минимален брой на регистрираните здравноосигурени лица от изпълнител на първична извънболнична помощ, както и условия, възпрепятстващи свободния избор от осигурения на изпълнителите на медицинската помощ, сключили договор с РЗОК. В чл. 45 ЗЗО е регламентирано задължение на НЗОК да заплаща оказването на изброените видове медицинска помощ, като изпълнението на това задължение не е обвързано с определените от самия осигурител лимити. С разпоредбата на чл. 47 ЗЗО е предвидено заплащането на оказаната на осигуреното лице медицинска помощ да се извършва с пари от бюджета на НЗОК от териториалната ѝ структура – РЗОК, в полза на изпълнителя на медицинската помощ. Не се заплаща само медицинската помощ извън обхвата на чл. 45 ЗЗО и договореното в Националния рамков договор. Съгласно чл. 29 ЗЗО в ЗБНЗОК, който се приема ежегодно от Народното събрание, задължително се определят и размерът на задължителната здравноосигурителна вноска, приходите и разходите по бюджетна класификация, както и диференцираните разходи по отделните плащания за различните видове медицинска помощ, медицински дейности, лекарствени продукти и други. Законът чрез разпоредбата на чл. 25 ЗЗО изрично предвиждал в бюджета на НЗОК да бъде заделен резерв за непредвидени и неотложни разходи в случай на значителни отклонения от равномерното разходване на бюджетните средства. Именно в съответствие с тези законови разпоредби са правните възможности, предвидени в Правилата за условията и реда за прилагане на чл. 4, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 ЗБНЗОК за 2017 г и ЗБНЗОК за 2018 г. А съгласно разпоредбите на чл. 4 и чл. 35 ЗЗО не е предвидена правна възможност НЗОК да откаже заплащане на вече оказаната надлимитна медицинска дейност. В специалния приложим закон – ЗЗО, липсвала разпоредба, от която може да се обоснове отказ да бъде заплатена надлимитна медицинска дейност. Напротив, законодателната уредба предоставяла на НЗОК всички възможности да планира, организира и пренасочва предоставения ѝ финансов ресурс в рамките на своя бюджет, така че да изпълни точно основното си задължение по закон: да гарантира правото на свободен достъп на здравноосигурените лица до своевременна и качествена медицинска помощ - при това, оказана в свободно избрано от тях лечебно заведение в страната. За да се отговори на тези законови изисквания с Правилата за условията и реда за прилагане на чл. 4, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 ЗБНЗОК за 2017 и 2018 г. изрично била предвидена правната възможност НЗОК да утвърждава корекции по стойностите на разходите за болнична медицинска помощ при извършени и отчетени от изпълнителя на БМП случаи на стойност, която надвишава определената месечна стойност в Приложение № 2 към договорите с НЗОК. Правото да се утвърждават корекции на стойностите на разходите било доказателство за това, че т.н. „надлимитна дейност“, след като е била реално извършена и отчетена, трябва да бъде възмездена. От друга страна, изпълнителят на БМП имал законови задължения и такива, произтичащи от сключените от него индивидуални договори, които изключвали изобщо правната възможност той да откаже предоставянето на медицинска помощ в рамките на гарантирания пакет от здравни дейности на здравноосигурените лица. Изпълнителят нямал право да откаже медицинска помощ и дейности на каквото и да е основание, вкл. и поради изчерпване на средствата от разпределения лимитиран бюджет на болничните заведения. Нито в действащите договори, нито в сключените индивидуални договори не било предвидено основание, освобождаващо изпълнителя от задължението му да оказва медицинска помощ. НЗОК била длъжна да заплаща всички дейности в обхвата на гарантирания пакет на избрания от здравноосигуреното лице изпълнител, в случай че общата стойност на извършените от всички изпълнители дейности не надхвърля бюджета на НЗОК за съответната година. В същия този бюджет се включвал и задължителния резерв за непредвидени или неотложни разходи. По делото обаче ответникът нито твърдял, нито доказал факта, че бюджетът на НЗОК за трите процесни години (2017 г., 2018 г. и 2019 г.) бил надхвърлен, поради което и не е налице основание да се откаже плащане на осъществена надлимитна дейност на конкретния изпълнител за съответния месец. След като извършването и отчитането на медицинските дейности от страна на ищеца-изпълнител по договорите съответствало на предмета и условията на договорите, не би могло да се приеме, че превишаването на определените с Приложение № 2 месечни стойности на медицинските дейности съставлявало такова съществено неизпълнение на индивидуалния договор, което да послужи като основание за освобождаване на възложителя от задължението за заплащане на надлимитните дейности. С превишаването на тези стойности лечебното заведение не е надхвърлило обема на възложената му работа, доколкото не НЗОК, а по-скоро здравноосигуреното лице е истинският възложител. Именно нему е признато и гарантирано от Конституцията безусловно право да ползва гарантиран пакет от здравни дейности, както и правото на свободен избор на болнично заведение, в което да му бъде оказана необходимата болнична помощ. След като такава реално е предоставена, не е допустимо да бъде отказано нейното заплащане. Оказаната медицинска дейност и услуги е била от категорията на гарантираните и за нея задължително е следвало да има бюджетно предвиждане за плащане, при това в рамките на финансовите 2017 г., 2018 г. и 2019 г. Въззивният съд е споделил тълкуването на разпоредбата на чл. 22 от Наредбата за осъществяване правото на достъп до медицинска помощ, което е извършено от първата инстанция – с тази правна норма се регламентирал плановият прием на пациентите. Но и в този случай невключването на тези пациенти в листа за планов прием не обосновава извод за недължимост на плащането. Това плащане от бюджета на НЗОК за съответната година се явява дължимо, доколкото извършените от изпълнителя медицински дейности са били в обхвата на гарантирания на здравноосигурените лица пакет от здравни дейности. Според апелативния съд всяко друго тълкуване на тези правни норми би било в противоречие с чл. 52, ал. 1 КРБ. Въззивният съд обаче не е споделил схващането на окръжния съд, че клаузите на чл. 34, чл. 38, чл. 29 и чл. 42 от индивидуалните договори са нищожни, тъй като ограничават отговорността за заплащане на възложителя до оказаната медицинска помощ в рамките на лимита, поради което са уговорени в противоречие с императивни правни норми. Приел е, че, макар и тези клаузи да са действителни, те не могат да послужат като основание за отказ от плащане от НЗОК за реално осъществената надлимитна дейност, която е включена в гарантирания здравен пакет. Счел е, че през м. 10.2017 г. не е осъществена дейност по КП – за сумата от 780 лв., поради което тя не следва да бъде заплащана. По същите правни съображения не се дължи заплащане за м. 11.2017 г. на сумата от 586 лв., а за м. 03.2019 г. не се дължи заплащане на сумата от 770 лв. (за нея не бил представен финансов документ) - в програмата за м. 03.2019 г. не били маркирани надлимитни стойности за извършени медицински дейности, поради което апелативният съд е уважил предявения иск за реално изпълнение до сумата от 449346,67 лв., а го е отхвърлил до пълния му предявен размер от 451482,67 лв. Въззивното решение не трябва да бъде допускано до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по обобщените от настоящия съдебен състав материалноправни въпроса дали се дължи заплащане на надлимитни, но действително осъществени медицински услуги, респ. дали уговорените или нормативните забрани за тяхното заплащане противоречат на основните начала на правото в Република България. Принципен правен отговор е даден в Решение № 6/11.04.2024 г. на КС по к. д. № 15/2023 г., с което е обявена правната норма на чл. 55а, ал. 2 ЗЗО за противоконституционна – с нея бе уредена нормативна забрана НЗОК да заплаща оказана от лечебните заведения медицинска и дентална помощ над установените в индивидуалните договори по чл. 59, ал. 1 ЗЗО обеми и стойности. Конституционният съд на Република България е изяснил в мотивите на това решение, че разпоредбата на чл. 55а, ал. 2 ЗЗО ограничава правото на здравно осигуряване по КРБ, защото прилагането ѝ не допринася за достъпността на медицинската или денталната помощ, а точно обратното - прави я по-труднодостъпна. За здравноосигурено лице, което попадне в т. нар. „финансово надлимитно пространство“, остава алтернативата или да получи помощ в рамките на същия месец, но от друг изпълнител на медицинска помощ, ненадхвърлил лимита, или да бъде включено в листата на чакащите на лечебното заведение, което първоначално е избрал. Медицинската помощ независимо дали е спешна, или не, има смисъл, ако се предостави своевременно. Отдалечаването във времето на момента на нейното получаване може да нанесе на пациента непоправими или трудно поправими вреди. Тази разпоредба има пряко отношение към конституционното право на гражданите на здравно осигуряване, като го ограничава. С въведената абсолютна забрана за плащане на надлимитни медицински дейности законодателят автоматично изключва онези случаи, в които надхвърлянето се дължи на обективни причини, така че на здравноосигуреното лице да бъде осигурена необходимата грижа. Определяща за пълноценната реализация на конституционно защитеното съдържание на правото на здравно осигуряване се явява именно потребността на здравноосигуреното лице от достъпна и навременна медицинска помощ. Щом като медицинската помощ е престирана на здравноосигурено лице при спазване на разпоредбите за отчитането ѝ, държавата чрез специализирания публичен орган НЗОК носи отговорност за финансово обезпечаване на удовлетворения интерес в рамките на бюджета на касата. Обратно на това произтичащо от защитеното съдържание на правото на здравно осигуряване изискване, оспорената норма въвежда императивна забрана за НЗОК да заплати за медицинска помощ дори ако по вид спада към гарантирания от бюджета на НЗОК пакет по чл. 45, ал. 2 ЗЗО и е оказана на здравноосигурено лице, но е довела до надвишаване на заложените в договора по чл. 59, ал. 1 ЗЗО максимални обеми и стойности за съответното лечебно заведение. По този начин от прогнозни тези обеми и стойности се превръщат в императивни с фиксиран максимум. Чрез правилото на чл. 55а, ал. 2 ЗЗО лечебните заведения като изпълнители на медицинска помощ се задължават да изпълняват своите договорни задължения към НЗОК, респ. здравноосигурените лица да упражняват своите осигурителни права към нея, по такъв начин, че прогнозните финансови разчети за необходимите разходи, направени от НЗОК по райони и оттам по лечебни заведения, във всички случаи да се оказват точни и да не се налага дори минимална преразпределителна дейност. По този начин на здравноосигурените лица е вменена една допълнителна и нетипична задача - те също трябва да се съобразяват и да допринасят за стриктното спазване на иначе прогнозните финансови разчети на НЗОК, като правят избора на лечебно заведение не съобразно своите здравни и житейски потребности, а така, че да е адекватен задължително на динамиката, с която различните лечебни заведения на територията на цялата страна и по отделните райони на РЗОК изпълняват договорените обеми и стойности за медицинска помощ. Държавата регулира разходването на ограничен публичен ресурс, какъвто е бюджетът за здравеопазване, но това трябва да се постига при съобразяване с принципа на пропорционалност. Въвеждането на лимити на отделните лечебни заведения не може да намали броя на пациентите (и разходите за лечението им), а само ги пренасочва от едно лечебно заведение, което е изчерпало определения му административно лимит, към друго, което не е. Препятстването на възможността за достъпна медицинска помощ чрез такава законодателна мярка надхвърля социално потребното и обществено оправданото ѝ конституционно обвързване с правото на здравно осигуряване на всеки гражданин. Правилото на чл. 55а, ал. 2 ЗЗО, което обявява за правно недопустимо да се заплати за вече получена от здравноосигурено лице медицинска помощ, само по себе си не допринася за постигането на преследваната цел - ресурсът на НЗОК да бъде достатъчен за нуждаещите се здравноосигурени лица за цялата календарна година. Разходът за лечението на едно конкретно лице ще бъде с еднаква тежест от гледна точка на общата разходна част на бюджета на НЗОК, без значение дали е било лекувано в лечебното заведение с „нарушени“ обеми и стойности по договор по чл. 59, ал. 1 ЗЗО, или е трябвало да получи медицинска помощ от друг изпълнител на болнична медицинска помощ с „разполагаем обем“. Обстоятелството, че държавата не може да изпълни ефективно задължението си по контрола на бюджетните средства за здравеопазване, не може да бъде основание за въвеждане на ограничения на основни права и такова ограничение е конституционно нетърпимо. Конституционният съд е последователен в разбирането си, че всяко ограничаване на основни права на гражданите, което в действителност е предназначено да компенсира неспособността на държавата да изпълнява задълженията си, е недопустимо в правовата държава ( Решение № 6/2013 г. по к.д. № 5/2013 г .; Решение № 3/2021 г. по к.д. № 11/2020 г. ). По същество в същия смисъл е и формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС с Решение № 169/16.02.2021 г. по т. д. № 1916/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., в което е прието, че уговорената в сключения между НЗОК и изпълнител на медицинска помощ индивидуален договор за оказване на болнична помощ клауза, съгласно която на изпълнителя се заплаща извършената и отчетена дейност по клинични пътеки, само ако е в рамките на стойностите по Приложение № 2, не е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, но няма за последица отказ от плащане на медицинската дейност и вложени медицински изделия, стига те да са в обхвата на гарантирания от бюджета на НЗОК основен пакет здравни дейности. Изяснено е, че здравноосигурените лица не са страна по Националния рамков договор за медицинските дейности, нито по договора за приемане на обеми и цени на медицинската помощ по чл. 55, ал. 2, т. 2 ЗЗО. В същото време обаче те имат право на свободен достъп до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, както и свободен избор на изпълнител, сключил договор с РЗОК ( чл. 4, ал. 1 и чл. 35, т. 1 ЗЗО ), а НЗОК е длъжна да заплаща всички здравни дейности в обхвата на този пакет ( чл. 45, ал. 1 ЗЗО ) на съответния изпълнител, предоставил медицинската помощ на здравноосигуреното лице. В случай че общата стойност на извършените от всички изпълнители дейности не надхвърля бюджета на НЗОК за съответната година, включително резерва, предвиден в него, липсва основание да се откаже плащане на надлимитната дейност за съответния месец на конкретния изпълнител, тъй като здравноосигурените лица не могат да бъдат лишени от предоставяне на медицинска помощ в рамките на гарантирания от закона пакет от болнична медицинска дейност и свободен избор на изпълнител на медицинска помощ поради изчерпване на средствата от разпределените на изпълнителите лимитирани бюджети. Предвидените в договора между РЗОК и изпълнителите стойности на медицинските дейности са прогнозни и не изключват заплащането на престираните от лечебното заведение медицински дейности по чл. 45 ЗЗО при пререшаване на месечния лимит. Въззивният съд е разрешил поставените обобщени от настоящия съдебен състав материалноправни въпроса в съответствие с постоянната практика на ВКС, поради което касационно обжалване не може да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Ответникът по касационната жалба е релевирал процесуално искане за присъждане на съдебни разноски за настоящото съдебно производство, но то се явява неоснователно, тъй като по делото не са представени доказателства за тяхното извършване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение